Джудит Макнот
Съвършенство (46)

45

Високият мъж вървеше по прашния път, който водеше от селото към претъпканото с лодки пристанище. В ръката си носеше вестник и няколко списания. Премина покрай вълнолома, без да размени и дума с рибарите, които разтоварваха дневния си улов или кърпеха мрежите си. И никой от тях не го заговори, но множество любопитни погледи последваха непознатия, докато стигне до лодката си — дванадесетметрова хатера с името „Джули“, изписано наскоро със синя боя.

От другата страна на кея двама рибари на борда ща „Диабло“ надигнаха глави, когато собственикът на „Джули“ пристъпи на борда. Генераторът на лодката избръмча и лампите в каютата светнаха.

— Прахосва горивото, като не изключва генератора почти цяла нощ — отбеляза единият от рибарите. — Какво толкова прави, че му е нужна тази машина?

— Понякога съзирам през пердетата сянката му на масата. Мисля, че седи и чете.

— Разполага с всякакви съоръжения, включително и с радар на борда на лодката си — отбеляза първият. — И въпреки това никога не излиза на риболов, нито пък дава лодката си под наем. Видях го вчера да стои на котва близо до Калвъри Айланд, но даже не беше хвърлил въдиците си във водата.

— Защото не е нито рибар, нито нает капитан на лодката.

— Тогава сигурно с още един от онези пласьори на наркотици.

— Какво друго може да е? — съгласи се другарят му, като повдигна безучастно рамене.

Без изобщо да усеща, че присъствието му предизвиква коментари по пристанището, Зак разглеждаше разтворените на масата карти и грижливо отбелязваше различните маршрути, които можеше да поеме през следващата седмица. Когато най-накрая нави картите, часовникът сочеше 3.00 часа след полунощ, но той знаеше, че няма да може да заспи, въпреки че се чувстваше изтощен от умора. През последната седмица сънят почти напълно му убягваше, независимо от факта, че благодарение на връзките на Енрико Сандини и на парите на Зак бягството му от САЩ беше преминало гладко. Според плана в Колорадо беше пристигнал малък хеликоптер за чартърни полети, за да го вземе от сечището на двеста метра от къщата. Облечен в скиорски екип, с огромни тъмни скиорски очила, които да закриват половината от лицето му, понесъл ските, Зак се беше качил на него и хеликоптерът го беше откарал до малък планински заслон на един час от къщата. Там го чакаше наета кола и той се беше отправил на юг до малко летище, където пък го чакаше частен самолет.

Скоро след като бяха напуснали въздушното пространство на САЩ, Зак беше заспал, като се събуждаше само когато се приземяваха, за да презаредят с гориво, но откакто бяха пристигнали, успяваше да поспи от време на време, и то само за няколко часа.

Стана, слезе в камбуза и си наля чаша коняк. Надяваше се това да му помогне да заспи. После отнесе питието си горе в малкия салон, който служеше за всекидневна и трапезария в морския му „дом“. Загаси главното осветление в каютата, но остави малката месингова лампа на масата до дивана, защото тя хвърляше светлина върху снимката на Джули, която беше изрязал от първата страница на вестника отпреди една седмица и поставил в малка рамка. Отначало предположи, че снимката е направена, когато Джули е завършвала колежа. Тази вечер, докато я разглеждаше и отпиваше от коняка си, реши, че е по-вероятно снимката да е била направена при някакъв друг повод — събиране или сватба. Джули носеше на шията си перлена огърлица и беше облечена в рокля с прасковен цвят и скромно деколте, но това, което най-много му харесваше, беше, че носеше косата си по същия начин, както през нощта на тяхната „среща“.

Зак знаеше, че се терзае, но въпреки това не успяваше да се спре. Пресегна се и взе снимката. После кръстоса крака и я положи на коляното си. Бавно прекара палеца си по усмихнатите й устни, като се чудеше дали сега, когато си е у дома, тя отново се усмихва. Надяваше се, че е така, но когато се вгледа в снимката, пред погледа му изплува образът й от последната им среща — лицето й изразяваше болка от раздялата, когато я беше подмамил да му каже, че го обича. Споменът за това го не му даваше покой. Измъчваше го и мисълта, дали не е бременна.

Имаше толкова много неща, които искаше да й каже, толкова много неща, които отчаяно се нуждаеше да й каже. Той й пишеше всеки ден, въпреки че съзнаваше невъзможността да й изпрати тези писма. Трябваше да спре да ги пише.

Трябваше да спре да мисли за нея, преди да полудее…

Трябваше да поспи…

Въпреки това Зак посегна към хартията и писалката.

Понякога й разказваше къде се намира и какво прави, понякога описваше с най-малки подробности неща, които си мислеше, че ще са й интересни, но тази нощ беше в доста по-различно настроение. Според стария американски вестник, който беше купил тази сутрин от селото, Джули без съмнение беше заподозряна в съучастничество в бягството му. Внезапно му хрумна, че тя ще има нужда от адвокат. Само така полицията и ФБР щяха да я оставят на мира и няма да могат да я обвинят в заговорничество, с цел да признае факти, които не отговарят на истината, което беше още по-лошо. Ако това все пак се случеше, тя щеше да има нужда от първокласен адвокат. Щеше да се нуждае от пари, за да наеме такъв адвокат. Умът му трескаво заработи, отбелязващ проблемите и начините за бързото им разрешение.

Едва призори се отпусна на стола си — смъртно изтощен и напълно победен. Победен, защото знаеше, че ще изпрати това писмо. Трябваше да й го изпрати, отчасти заради решенията, които беше взел, но най-вече заради отчаяното желание да й разкрие чувствата си. Сега беше сигурен, че тази истина няма да я нарани толкова, колкото лъжата, която й беше казал. Това щеше да бъде последното му свързване с нея, но поне щеше да изличи онзи грозен завършек на най-красивите дни и нощи в живота му.

Слънцето надничаше в салона през пердетата, когато той погледна часовника си. Пощата от острова се събираше само веднъж седмично, рано в понеделник сутрин, което означаваше, че времето няма да му стигне да прегледа несвързаните си писания, защото трябваше да напише писмо на Мат и да обясни какво иска да бъде извършено.