Джудит Макнот
Съвършенство (23)

22

— Загубихме се. Знаех си! Къде, за Бога, отиваме? Какво може да има там горе, освен някое изоставено сечище?

Гласът на Джули трепереше, докато се взираше през снега. Бяха завили по стръмен път встрани от главното шосе, който се изкачваше нагоре в планината в безкрайни поредици от остри завои — завои, които щяха да опънат нервите й дори през лятото, а сега, в хлъзгавия сняг и при слабата видимост косата й направо настръхваше. И точно когато си мислеше, че не може да шофира при по-лоши условия, завиха в някакъв лъкатушещ път, толкова тесен, че клоните на дебелите черни борове удряха колата отстрани.

— Знам, че си уморена — каза пътникът й. — Ако не се опитваше да скочиш от колата, щях да шофирам и да те оставя да си починеш.

От момента на целувката им той се отнасяше към нея учтиво, което я тревожеше повече от гнева му, защото не можеше да се освободи от чувството, че е променил плановете си… По тази причина отговаряше на всичките му любезни опити да завърже разговор с остри, язвителни забележки, които я караха да изглежда и да се чувства като опърничава жена.

— Според картата и упътванията сме на прав път, но няма нито едно указание за път, който върви право нагоре! Това е кола — не самолет или снегорин!

Тъй като не й отговори, Джули замълча. При други обстоятелства щеше да бъде очарована от изумителната гледка — величествени планини, покрити със сняг, и високи борове. Но сега цялото й внимание беше заето с пътя. Поне приближаваха целта, предположи тя, понеже бяха изоставили и последния нормален път преди повече от двадесет минути. Сега бяха в планината в бушуващата снежна буря по някакъв път, който беше само със сантиметри по-широк от колата.

— Надявам се, че онзи, който ти е дал картата и указанията, знае какво върши — каза тя.

— Наистина ли? — пошегува се той. — Мислех, че се надяваш да сме се загубили.

— Щеше да бъде чудесно, ако ти се изгубиш, но аз нямам никакво желание да се загубя с теб! Истината е, че шофирам в ужасно време по разбити пътища повече от двадесет и четири часа и съм напълно изтощена… — замълча, като видя тесния дървен мост пред тях.

Допреди два дни времето в Колорадо беше необичайно меко и от топящия се сняг се бяха образували малки поточета, които обаче бързо бяха прераснали в буйни реки, заливащи бреговете си.

— Този мост изглежда несигурен. Нивото на водата е твърде високо…

— Нямаме кой знае какъв избор.

Долови тревогата в гласа му и страхът я накара да натисне спирачката.

— Няма да премина през този проклет мост!

Зак беше стигнал твърде далеч, за да се върне назад, и освен това връщането по тесния път беше невъзможно. Както и спускането надолу по планината при тези остри завои. Пътят беше разчистван наскоро — вероятно тази сутрин — като че ли Мат Феръл беше разбрал за бягството му и бе предположил защо две седмици по-рано го беше помолил да телефонира на някакъв човек и да му даде подробни напътствия как се стига до къщата в планината. Очевидно беше наел човек да разчисти пътя. И все пак мостът изглеждаше несигурен. Придошлата река беше стигнала до огромните греди на моста.

— Слизай! — нареди й след кратко размишление.

— Да слизам? Ще умра от студ само след час! Значи такива са били намеренията ти спрямо мен през цялото време — да те докарам дотук и да ме оставиш да измръзна в снега!

Нито една от язвителните й забележки не успя да развали настроението му през целия ден, но сега челюстите му се стегнаха и леденостуден гняв изостри гласа му:

— Слизай от колата! Аз ще я прекарам през моста. Ако издържи, можеш да преминеш от другата страна и да се качиш отново в колата.

Джули не се нуждаеше от втора покана. Слезе от колата, но облекчението, че е жива и здрава, се превърна в нещо друго, нещо напълно абсурдно при тези обстоятелства — докато го наблюдаваше как заема мястото й, изпита срам заради страхливостта си и безпокойство за неговата безопасност.

Той взе от задната седалка палтото й и две от одеялата на Карл и й ги подаде през отворената врата с думите:

— Ако мостът не издържи, увий се добре и намери по-тясно място, откъдето можеш да прекосиш реката. На хълма се намира къща с телефон и достатъчно храна. Можеш да повикаш помощ и да изчакаш там, защитена от бурята, докато помощта пристигне.

Той каза „ако мостът не издържи“, без гласът му или лицето му да издават някакво чувство. Джули потръпна при мисълта, че Закари Бенедикт може хладнокръвно да рискува живота си. Ако мостът не издържи, той и тежката кола щяха да потънат в придошлата, леденостудена вода. Хвана вратата, за да му попречи да я затвори.

— Ако не издържи — каза тя, — ще ти хвърля въже или клон, или нещо друго, за да излезеш на брега.

Той затвори вратата при последните й думи и трепереща от студ, Джули се зави с палтото и одеялата. Гумите на колата избоксуваха в снега, после автомобилът бавно пое напред. Тя затаи дъх, като шепнеше несвързани молитви, докато се препъваше в снега към моста. Погледна надолу към бушуващата водна маса, като се опитваше да измери дълбочината. Дървета се въртяха и отново изплуваха. Издърпа някакъв сух клон, с дължина над два метра и го потопи във водата. Когато той не успя да докосне дъното, страхът й прерасна в паника.

— Спри! — изкрещя. — Можем да оставим колата тук и да продължим пеша!

Ако изобщо я беше чул, не й обърна внимание. Колата продължи да си проправя път през снега по моста. Гредите на моста започнаха да скърцат и тя изпищя:

— Недей! Мостът няма да издържи! Излез! Излез от колата!

Но беше твърде късно. Притиснала одеялата до гърдите си сред въртящия се около нея сняг, Джули беше застинала безпомощно — принудена да наблюдава онова, което не можеше да предотврати.

Едва когато колата и безумният й шофьор бяха в безопасност, тя отново си пое дъх и изпита ярост към него, задето я подлагаше на нови мъчения. Бавно премина по моста, отвори вратата и се качи.

— Стигнахме — каза той.

Хвърли му убийствен поглед.

— Стигнахме до къде?

Отговорът дойде минути по-късно, когато направиха последния остър завой, вече на върха на планината. Там на уединено сечище между гъстите борове се издигаше величествена къща от камък и кедрово дърво, с дървени тераси и огромни стъклени прозорци.

— Дотук — отговори той.

— Кой, за Бога, е построил тази къща чак тук? Някой отшелник?

— Очевидно някой, който обича уединението.

— На някой твой близък ли принадлежи? — попита, внезапно обхваната от съмнение.

— Не.

— Знае ли собственикът, че ще използваш къщата му за скривалище, докато полицията те търси?

— Задаваш твърде много въпроси — каза й, като спря колата отстрани на къщата и слезе от нея. — Но отговорът е „не“.

Заобиколи откъм нейната страна и отвори вратата.

— Хайде да вървим.

— Да вървим?! — избухна тя, като се облегна назад на седалката — Ти каза, че мога да си отида, след като те докарам дотук.

— Излъгах.

— Ти… ти се негодник! Аз ти вярвах! — извика, но и тя лъжеше.

През целия ден отчаяно се беше опитвала да потисне чувството, което й подсказваше, че той я държи до себе си толкова дълго, за да й попречи да й извести властите и местонахождението му. Ако я пуснеше сега, нищо не можеше да й попречи да го стори.

— Джули — търпеливо изрече той, — не прави нещата по-трудни за теб, отколкото са в действителност. Ще останеш тук за няколко дни, а и мястото не е толкова лошо.

При тези думи се пресегна през нея, измъкна ключовете от таблото и се отправи към къщата. За част от секундата беше твърде ядосана и твърде нещастна, за да успее да помръдне. След това преглътна сълзите, които пареха в очите й, и слезе от колата. Разтреперана от пронизващия вятър, бавно го последва, като внимателно стъпваше в дълбоките до коляно стъпки, които той беше оставил в снежните преспи около къщата. Оказа се, че вратата е заключена. Той пусна дръжката. За момент остана неподвижен, загледан встрани, потънал в мислите си. Зъбите на Джули затракаха.

— С-с-сега к-к-какво? К-к-как смяташ да в-в-влезеш в-в-вътре?

Хвърли й подигравателен поглед.

— Ти как мислиш?

Без да изчака отговор, той се обърна и се отправи към верандата, която обграждаше предната и страничната част на къщата. Тя упорито го следваше по петите, премръзнала и ядосана.

— Възнамеряваш да разбиеш стъклото, нали? — Предположи с отвращение, после погледна нагоре към огромните стъклени прозорци, високи най-малко седем метра, които стигаха чак до върха на покрива. — Ако счупиш някое от тях, то ще падне и ще те нареже на парчета.

— Не се надявай толкова — отвърна й, оглеждайки няколко големи купчини сняг, които очевидно бяха навея около нещо под тях. Започна да разравя снега в едната и откри голяма саксия, която измъкна и занесе до вратата.

— Сега пък какво правиш?

— Познай.

— Как бих могла? — рязко отвърна Джули. — Ти си престъпникът, не аз.

— Така е, но аз съм съден за убийство, не за кражба с взлом.

Тя учудено наблюдаваше опитите му да изрови замръзналата почва в глинената саксия. После той запрати саксията в стената на къщата и я счупи, като разпръсна пръстта върху снега до вратата. Без да даде обяснение, клекна и започна да удря буците с юмрук пред очите на изумената Джули.

— Да не би да си полудял?

— Не, госпожице Матисън. — Той вадеше парчета пръст и ги стриваше между пръстите си. — Опитвам се да намеря ключ.

— Човек, който може да си позволи къща като тази и поддръжка на път, прекосяващ цялата планина, за да може да дойде дотук, не е толкова наивен, че да скрие ключа в саксия. Губиш си времето.

— Винаги ли си толкова опърничава? — раздразнено каза той, като поклати тъмнокосата си глава.

— Опърничава? Ти открадна колата ми, взе ме за заложница, изложи живота ми на опасност и сега имаш… имаш наглостта да критикуваш държанието ми?!

Прекъсна тирадата си, тъй като Зак измъкна някакъв ключ и го пъхна в ключалката. После отвори вратата и с жест я покани да влезе.

— Вече се споразумяхме по въпроса, че съм нарушил всички правила на етикета на Емили Пост спрямо теб. Сега предлагам да влезеш вътре и да огледаш наоколо, докато сваля багажа от колата. Защо не се отпуснеш? Почини си. Наслаждавай се на гледката. Приеми всичко това като ваканция.

Джули го гледаше гневно. После ядосано изрече:

— Само че не съм във ваканция! Аз съм заложница и не очаквай от мен да го забравя!

Той не й отговори и тя влезе в къщата. Отвътре планинското убежище изглеждаше като селска къща, но едновременно с това беше изненадващо разкошно, изградено около едно централно помещение с шестоъгълна фирма и три врати, които водеха към три апартамента със спални. Високите тавани се поддържаха от огромни напречни греди, грубо издялани от кедър, а витата стълба видеше към таванско помещение с красиво изработена библиотека. Четири от шестте стени на къщата бяха изцяло от стъкло и Джули знаеше, че гледката от тях към планината ще бъде направо зашеметяваща през ясен ден. Петата стена беше иззидана от необработен камък с огромна камина в средата. Във всеки друг случай къщата щеше да предизвика възхищението и любопитството й, тъй като беше най-невероятното и красиво място, което никога беше виждала, но сега беше твърде разстроена и гладна.

Обърна се и влезе в кухнята — удобно, тясно помещение, отделено от всекидневната посредством висок бар плот с шест тапицирани с кожа стола пред него. Стомахът и изкъркори, докато гледаше шкафовете от дъбово дърво и вградения хладилник с облицована със същото дърво врата. Джули отвори шкафа с чиниите и стъкларията, после отвори друг, в който имаше консервирани храни. Като реши да си приготви сандвич и после да спи, тя посегна плахо към една консерва с риба тон в момента, в който Зак отвори задната врата и я видя.

— Смея да се надявам — каза й, като изтърсваше снега от ботушите си, — че това, което виждам, означава, че си склонна да домакинстваш.

— Какво искаш да кажеш? Дали мога да готвя?

— Да.

— Не и за теб. — Прибра консервата обратно в шкафа.

— Господи, колко си упорита!

Като потриваше премръзналите си ръце, той отиде до термостата на стената и го включи, после се отправи към хладилника и отвори вратата на камерата. Джули също надникна и видя дебели парчета месо за скара, свински котлети, няколко пакета, кутии със зеленчуци, някои пресни, други консервирани. Гледката щеше да направи чест на всеки хранителен магазин.

— Трябва да поспя — каза тя, но вече не можеше да събере сили гласът й да звучи студено и повелително. — Моля те. Накъде?

— Спалнята е насам — каза той, вече поел към вратата, която извеждаше от всекидневната. Когато натисна ключа за лампата, Джули се намери в просторен апартамент със спалня, камина и баня от черен мрамор и с огледални стени. Съзря телефона на нощната масичка до голямото легло в същия момент, в който и той го забеляза.

— Апартаментът има собствена баня — уведоми я той и като пристъпи към нощната масичка, рязко откачи апарата и го пъхна под мишницата си.

— Но не и телефон, както виждам — отбеляза тя с горчиво примирение и се върна във всекидневната, за да си вземе куфара.

Той провери вратите на банята и спалнята, после я улови за ръката, когато се наведе, за да вдигне куфара си.

— Слушай — каза й, — трябва да уточним правилата. Положението е следното: в планината няма други къщи, ключът за колата е у мен, така че няма друг начин да избягаш, освен пеша, а в този случай ще замръзнеш много преди да наближиш главното шосе. Вратите на банята и спалнята имат от онези безсмислени малки ключалки, които всеки може да отвори от другата страна с фиба за коса, така че не ти препоръчвам да се опитваш да се барикадираш отвътре, защото ще бъде загуба на време. Няма да споменавам, че ще бъде и ненужен за теб затвор. Разбра ли всичко дотук?

— Не съм малоумна.

— Добре. Значи вече си разбрала, че можеш да се заемеш с домакинската работа в къщата…

— С домакинската работа? Също като дресирано ловно куче, така ли?

— Не съвсем — каза Зак. Устните му вече се усмихваха, докато възхитеният му поглед се плъзгаше по гъстата и кестенява коса, която падаше на вълни, както и по неспокойната й тънка фигура. — По-скоро като глезен ирландски сетер.

Джули бе твърде уморена да му отговори.