Джудит Макнот
Съвършенство (22)

21

— Къде, по дяволите, може да е? — Карл Матисън Вървеше из малката канцелария на брат си в полицейското управление в Кийтън. После спря да се разхожда и погледна намръщено сребристата значка върху униформената риза на Тед. — Ти си ченге, а тя е изчезнала, така че направи нещо, за Бога.

— Официално се смята за изчезнала едва след двадесет и четири часа — отвърна Тед, но сините му очи изразяваха тревога. — По законен път не мога да направя нищо дотогава и ти много добре го знаеш.

— А ти много добре знаеш, че не е присъщо за Джули да променя внезапно плановете си. А ако това е абсолютно наложително, поне щеше да ни позвъни. Между другото тя знае, че колата ми трябва за утре сутринта.

— Прав си.

Тед бавно пристъпи към прозореца. Когато отново заговори, гласът му беше колеблив, сякаш се страхуваше да изрече на глас мислите си:

— Закари Бенедикт вчера е избягал от Амарило. Бил е на свободен режим и се е измъкнал, след като закарал началника на затвора в града.

— Чух го по новините. Какво общо има това?

— Бенедикт, или поне мъжът, отговарящ на описанието, е видян в ресторант близо до пътя между двата щата.

Карл остави на бюрото рулото хартия, което навиваше, и се втренчи настойчиво в по-малкия си брат.

— Какво искаш да кажеш?

— Бенедикт е забелязан до кола, която изглежда като твоя блейзър. Касиерката от ресторанта мисли, че го е видяла да влиза в блейзъра с една жена, която спряла там за кафе и сандвич — той извърна поглед от прозореца и неохотно повдигна очи, за да срещне погледа на брат си. — Разговарях с касиерката преди пет минути — неофициално, разбира се. По описанието, което тя ми даде, жената, отпътувала заедно с Бенедикт, изглежда точно като Джули.

— О, Господи!

Чиновничката зад бюрото, която до момента слушаше разговора, едновременно с това попълваше заповед за арестуване и чакаше помощник-шерифа да пристигне с черно-бялата патрулна кола, вдигна очи и прикова поглед на лъскавото червено БМВ със сгъваем покрив. Автомобилът спря на отсрещната страна на улицата до полицейската кола на Тед. От него слезе красива жена на около двадесет и пет години, с руса коса и Рита присви очи, докато те се превърнаха в тесни цепнатини. После се завъртя на стола си и се обърна към двамата мъже.

— Злото никога не идва само — предупреди тя Тед и когато двамата я погледнаха, Рита кимна с глава към прозореца и обясни: — Виж кой е отново в града. Самата принцеса от плът и кръв.

Въпреки, опита си да остане безразличен при вида на бившата си съпруга, на лицето му се появи сурово изражение.

— Сигурно Европа е доста скучно място по това време на годината — отбеляза той, докато дръзкият му поглед се плъзгаше по красивите форми и дългите бедра на блондинката. Тя изчезна в шивашкото ателие от другата страна на площада и чиновничката допълни:

— Чух, че Флоси и Ада Елдридж ще шият булчината й рокля. Коприната, дантелите и всичко останало пристига направо от Париж, със самолета, но госпожица Високомерна искала роклята да бъде ушита от близначките — със закъснение осъзнала, че Тед Матисън може и да не иска да чува подробностите около ексцентричната сватба на бившата си съпруга, жената се върна към работата си и рече: — Съжалявам. Беше доста глупаво от моя страна.

— Не се извинявай. Това изобщо не ме интересува — отвърна той и наистина смяташе така.

Новината, че Кетрин Кохил ще се омъжва отново — този път за петдесетгодишен представител на висшето общество от Далас, на име Спенсър Хейуърд, не го засегна, нито пък успя да го изненада. Той я прочете във вестниците наред с впечатляващото описание на реактивните самолети на Хейуърд, на имението му с двадесет и две стаи и според слуховете — приятелските му отношения с президента. Нищо от това не успя да предизвика ревност или завист у него.

— Нека отидем да поговорим с мама и татко — каза той, докато навличаше якето си. — Джули трябваше да се върне снощи и те ужасно са разтревожени.

Тъкмо пресякоха улицата, когато вратата на шивашкото ателие се отвори и Кетрин излезе от там. Тя спря на средното стъпало — само един тротоар я делеше от бившия й съпруг. Той й кимна със студена учтивост като на напълно непознат човек и отвори вратата на патрулната си кола. Тя обаче не му позволи да я подмине, пристъпи напред и изрече:

— Тед?

Спря за момент и се усмихна на Карл, после се обърна отново към бившия си съпруг и добави:

— Наистина ли ще си тръгнеш, без да ми кажеш „Здравей“?

— Точно това възнамерявах да направя.

Кетрин пристъпи към него в яркочервения си вълнен костюм, който подчертаваше тънката й талия, и протегна ръка.

— Изглеждаш… добре — завърши малко неуверено, когато Тед пренебрегна подадената му ръка. Тя погледна умолително към Карл. — Ти също изглеждаш добре, Карл. Разбрах, че си се оженил за Сара Уейкфийлд.

В ателието зад нея Ада Елдридж надникна пред процепа между транспарантите, а във фризьорския салон в съседство две от най-опасните градски клюкарки стояха на прозореца с ролки на главите и безочливо ги шпионираха. Търпението му се изчерпа.

— Свърши ли със заученото от книгите за социални взаимоотношения — попита саркастично. — Правиш сцена, ако не си забелязала.

Кетрин хвърли поглед към прозореца на козметичния салон, но въпреки унижението от презрителното му отношение попита:

— Джули ми писа, че си се дипломирал.

Той й обърна гръб и отвори вратата на колата. Тя гордо вдигна глава.

— Ще се омъжвам — за Спенсър Хейуърд. Госпожица Флоси и госпожица Ада шият роклята ми.

— Сигурен съм, че се радват на всякаква работа, дори и когато ти им я предоставяш — каза Тед, докато се качваше в колата.

Хвана вратата, за да му попречи да я затвори.

— Променил си се.

— А ти не си.

— Напротив.

— Кетрин — каза той с тон, който показваше, че разговорът с приключил, — не ме интересува дали си се променила или не.

Затвори вратата, запали двигателя и тръгна, като я наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Раменете й се изправиха надменно. Тед се обърна и изгледа намръщено лицата на прозореца на козметичния салон. Ако не я презираше толкова силно, щеше да се удиви на самообладанието й при такова публично унижение, но не чувстваше възхищение, нито пък ревност при мисълта, че тя се омъжва отново. Изпитваше само някакво съжаление към онзи мъж — на път да си вземе жена, която нямаше да е нещо повече от украшение — красива, празноглава и обидчива. Вече знаеше, че Кетрин Кохил е разглезена, незряла, себелюбива и суетна.

Бащата на Кетрин — собственик на петролни кладенци и на ранчо за отглеждане на говеда, предпочиташе да прекарва повечето си време в Кийтън, където беше роден и където се радваше на завидното си обществено положение. Въпреки че момичето беше отрасло в Кийтън, от дванадесетгодишна възраст нататък беше живяла в скъпо платени пансиони далеч от дома. Тед я срещна, когато тя беше на деветнадесет години, току-що завърнала се у дома, за да прекара лятната ваканция в Кийтън след втората си година в един от снобските източни колежи. Родителите й щяха да прекарат два месеца в Европа и бяха настояли тя да остане в Кийтън — като наказание, обясни му тя по-късно, за бягствата й от часовете в колежа, които едва не довели до изключването й. С типично детско гневно раздразнение, което Тед щеше да изпита по-късно, Кетрин отмъщаваше на родителите си, като беше поканила двадесетина приятели на парти във фамилната къща, продължило цял месец. По време на един от купоните бяха дадени онези изстрели и беше повикана полицията.

Той беше пристигнал с още един полицай да провери сигнала за тревога и самата Кетрин беше отворила вратата. Очите й бяха разширени от страх, силно изрязаните бикини разкриваха красивите й, закръглени форми.

— Аз ви повиках — бързо каза тя и посочи към задната част на къщата — огромни врати водеха към плувен басейн и тераси, с изглед към Кийтън. — Приятелите ми са там, но май доста са се разбеснели и не искат да оставят оръжията на баща ми. Боя се, че някой ще пострада.

Тед с усилие откъсна поглед от заоблените й бедра и я последва през къщата с персийски килими и френски произведения на изкуството. Навън той и партньорът му се изправиха пред двадесетина младежи, някои от тях голи, всички пияни или с вкаменени от марихуаната лица, които лудуваха из басейна и стреляха по разни предмети в дъното на терасата. Беше лесно да ги усмирят. В момента, в който един от плувците извика: „Господи, тук има ченгета!“, врявата рязко утихна. Плувците излязоха от басейна, а стрелците оставиха оръжията си. Обаче един двадесет и три годишен младеж, твърде замаян от марихуаната, явно беше решил да изиграе сцена от „Рамбо“ заедно с Тед в ролята на негов противник. Когато насочи пистолета си към полицая, Кетрин изпищя, а партньорът му извади служебния си револвер. Тед му даде знак да го прибере.

— Няма да има никакви неприятности — каза той на младежа. После набързо импровизира: — Ние дойдохме да се присъединим към партито. Кетрин ни покани — той погледна към нея и се усмихна: — Кажи му, че ти ме покани, Кати.

Обръщението, което беше измислил в момента, може би спаси нечий живот, тъй като то или изненада момчето достатъчно, за да го накара да свали оръжието, или успя да го убеди, че Тед наистина е приятел на семейството. Кетрин му оказа съдействие — бързо се приближи и прегърна Тед през кръста.

— Разбира се, че аз го поканих, Брандън — каза, без да откъсва очи от пистолета, който младежът все още държеше.

С намерението просто да продължи играта, полицаят я прегърна — ръката му обви невероятно тънката й талия и той се наведе да й каже нещо. Случайно или нарочно тя разбра погрешно своята роля, повдигна се на пръсти и го целуна по устните. Той изненадано разтвори устни, ръцете му несъзнателно я обгърнаха по-здраво, а момичето внезапно се озова в ръцете му и започна да го целува горещо. Не се сдържа и отвърна на неочакваната й пламенност. На свой ред я целуваше пред очите на група развеселени, пияни, дрогирани богаташки деца и пред заредения пистолет, който младежът на име Брандън беше насочил към него.

— Добре, той е от „нашите“ — извика Брандън. — Тогава да постреляме!

Тед я пусна и тръгна към младежа — бавно, спокойно, с усмивка на лицето си.

— Как казваш ти беше името — попита Брандън, когато Тед го приближи.

— Офицер Матисън — рязко отвърна той и дръпна оръжието от ръцете му, после го завъртя и сложи на ръцете му белезници. — А твоето как е?

— Брандън Беристър Трети — беше ядосаният отговор. — Баща ми е сенаторът Беристър — после започна да хленчи: — ще ти предложа нещо, Матисън — ти сваляш тези белезници от ръцете ми и изчезваш оттук, а аз няма да разкажа на баща ми как си се отнесъл с нас тази вечер. И ще забравим за недоразумението.

— Не. Аз ще ти предложа нещо — отвърна му той, като го обърна отново и го блъсна към къщата. — Ти ми казваш къде са наркотиците ти и аз ти позволявам да прекараш чудесна, тиха вечер в градския затвор, без да отбележа десетината обвинения, които ми идват наум още сега. Всичките от тях силно ще смутят баща ти, сенатора.

— Брандън — обади се едно от момичетата, когато той се заинати, — той говори сериозно. Направи каквото ти казва.

Гневът на Тед се поуталожи от реакцията им и той каза:

— Това се отнася за всички. Съберете всичко, което сте изнесли навън, и го оставете във всекидневната.

Обърна се към Кетрин, която го наблюдаваше замислена, със странна лека усмивка.

— Това се отнася и за вас, госпожице Кохил.

Усмивката й стана по-топла, но гласът й звучеше почти плахо:

— Кати ми харесва повече от госпожице Кохил.

Тя беше толкова прелестна — застанала там, с озарена от лунната светлина коса, облечена в изрязаните си бикини, но с усмивка на мадона, та Тед трябваше да си напомни, че е твърде млада за него, а също и твърде богата, и твърде разглезена. Но да си напомня това ставаше все по-трудно в следващите дни, защото Кетрин Кохил притежаваше решителността на предците си — първите заселници, които бяха пребродили половината континент, докато очертаят границите на своите земи с петрол в Тексас. Където и да отидеше той, колкото и студено да се отнасяше с нея, тя се появяваше отново. Вървеше на крачка след него, когато напускаше сградата на полицията и го разпитваше за работата му; канеше го на вечеря, идваше до полицията и искаше да я посъветва каква кола да си купи; когато отидеше на обяд, тя се вмъкваше в съседното помещение и даваше вид, че срещата е случайна. След три седмици направи последния си отчаян ход. Позвъни в полицията, като даде фалшива тревога за грабеж в десет часа вечерта, когато беше сигурна, че Тед е дежурен.

Когато той пристигна да огледа къщата, тя стоеше на прага в съблазнителен копринен пеньоар и държеше в едната си ръка чиния с канапета, както ги наричаше, а в другата — питие, което беше приготвила за него. Щом разбра, че сигналът за тревога е просто детски трик, за да го доведе при нея, Тед ядосано извика:

— Какво, по дяволите, искаш от мен, Кетрин?

— Искам да влезеш и да опиташ чудесната вечеря, която съм приготвила за теб.

Отстъпи и му показа осветената със свещи маса в трапезарията, подредена с кристални съдове и сребърни прибори.

Той наистина се изкушаваше да остане. Искаше да седне, да наблюдава лицето й на светлината на свещите, докато отпива от виното, поставено в сребърния съд за охлаждане, искаше да се храни бавно, да се наслаждава на всяка хапка, че тя ще бъде десертът му. Желаеше я толкова силно, че едва се сдържаше да не я грабне в обятията си. Отговори й колкото можеше по-остро, като засегна точно това място, което инстинктивно усещаше, че е най-уязвимото й — младостта.

— Престани да се държиш като разглезено дете — тя отстъпи назад, като че й беше ударил плесница. — Не знам какво, по дяволите, искаш от мене и докъде мислиш, че ще стигнеш с всичко това, но си губиш времето, а също и моето.

Въпреки че беше разстроена, го гледаше спокойно право в очите и той се възхити на самообладанието й.

— Влюбих се в теб в онази нощ, когато дойде да разрушиш купона ни — каза му момичето.

— Глупости! Хората не се влюбват за пет минути.

Усмихна се неуверено на грубостта му и настоя:

— Когато ме целуна тогава, ти също почувства нещо към мен — нещо силно и необикновено и…

— Това, което чувствах, беше най-обикновено сляпо желание — рязко отвърна Тед. — Така че зарежи детските си фантазии за любов и престани да ми досаждаш. Достатъчно ли съм ясен или да обяснявам още?

Тя се предаде, като поклати глава и прошепна разколебано:

— Не е необходимо. Каза го съвсем ясно.

Той кимна рязко и понечи да си тръгне, но тя го спря.

— Ако наистина искаш да забравя за теб, за нас, тогава предполагам, че ще ми кажеш „сбогом“.

— Сбогом.

— Целуни ме за сбогом тогава и ще ти повярвам. Това е моето условие.

— За Бога! — избухна Тед, но се подчини.

Взе я в прегръдките си и я целуна подчертано грубо, после я отстрани.

Тя притисна пръсти към наранените си устни. Очите й бяха пълни с болка.

— Лъжец — каза и затвори вратата.

През следващите две седмици Тед несъзнателно я търсеше, където и да отидеше, когато беше свободен и когато патрулираше или попълваше документи, и след като не успя да забележи нея или пък белия й корвет, се почувства… разочарован. Реши, че сигурно е напуснала Кийтън и е заминала за някое място, където отиват богатите момичета, когато се почувстват отегчени през лятото. Едва през следващата седмица, когато на три километра от къщата й беше забелязан крадец, разбра колко е обсебен от мисълта за нея. Като се мъчеше да убеди себе си, че е негово задължение да отиде до къщата й на хълма, Тед спря до имението, за да се увери, че всичко е наред. Един прозорец светеше в задната част на къщата и той слезе от колата… бавно, неохотно, сякаш краката му разбираха това, което умът му не искаше да приеме — че присъствието му тук ще има продължителни и вероятно пагубни последствия.

Вдигна ръка да натисне звънеца, после я отпусна. Това е лудост, реши. Внезапно предната врата се отвори и тя застана на прага. Дори и в обикновена розова деколтирана блуза без ръкави и бели къси панталони Кетрин Кохил беше прелестна.

— Какво ви води насам, офицер Матисън?

Тед се почувства като глупак.

— Имаше обир недалеч оттук — излъга. — Качих се да проверя…

За негово учудване тя понечи да затвори вратата и той чу собствения си глас да изрича името й.

— Кетрин! Недей…

Вратата се отвори. Момичето се усмихваше лекичко, главата му беше наклонена встрани, докато чакаше.

— Какво те води насам — повтори. Очите й търсеха неговите.

— Господи! Не знам…

— Напротив, знаеш. Още повече — каза със закачлива нотка в гласа — смятам, че синът на самия кийтънски пастор Матисън не трябва да заобикаля въпроса, като не казва истината за чувствата си, или да използва думи като „глупости“, или пък да изрича Божието име напразно.

— Това ли била причината за всичко? — рязко отвърна Тед, напълно изгубил контрол — удавник, който се хващаше за сламката, за да се спаси от съдбата си. — Мислиш, че да преспиш със сина на пастора, е велико удоволствие? Да видиш как ще те люби?

— Кой тук говори за секс, офицер Матисън?

— Сега разбирам — каза презрително, като се хвана за обръщението й към него. — Имаш си и ченге на разположение, така ли? Бъркаш ме с Брус Уилис и си мислиш, че да правиш секс с…

— Ето! Отново започваш да говориш за секс. Само за това ли си мислиш?

Объркан и ядосан на себе си, пъхна ръце в джобовете си и се намръщи.

— Ако не се интересуваш от секса с мен, тогава какво, по дяволите, се върти в ума ти?

Тя пристъпи напред. Изглеждаше по-дръзка и по-земна, отколкото той си мислеше, но ръцете му се протегнаха към нея. Катрин каза:

— В ума ми се върти мисълта за женитба. И недей да ругаеш.

— Женитба! — избухна Тед.

— Изглеждаш стреснат, мили.

— Ти си луда!

— Да, по теб — съгласи се тя. Като се повдигна на пръсти, плъзна ръце по гърдите му и около врата му и тялото на Тед пламна, сякаш нейното беше запалена факла срещу неговото.

— Това е единственият ти шанс да се извиниш, задето ме нарани миналия път, когато ме целуна. Не ми хареса.

Той наведе глава, докосна меките й устни и езикът му се плъзна по тях. Тя изстена и това го накара да изгуби контрол. Устните му жадно се впиха в нейните, ръцете му я обгърнаха, целувката му стана по-нежна, после по-дълбока. Тя го караше да се чувства като в рая и беше сладка като него, гърдите й изпълниха ръцете му, тялото й се притисна към неговото. След известно време успя да надигне глава и да каже:

— И двамата сме луди!

— Един по друг — съгласи се тя. — Мисля, че септември е прекрасен месец за сватба. Какво ще кажеш?

— Не мисля така.

Тя наклони глава назад, погледна го и той отново изрече:

— Август ми харесва повече.

— Можем да се оженим през август на двадесетия ми рожден ден, но август е горещ.

— Далеч не толкова, колкото съм аз.

Опита се да го погледне с укор, но се засмя и го смъмри шеговито:

— Възмутена съм да чуя подобни приказки от син на свещеник.

— Аз съм обикновен човек, Кетрин — предупреди я той, но не искаше тя да му повярва. Искаше да го смята за най-необикновения човек — такъв, какъвто го караше да се чувства: могъщ, нежен, силен, улегнал. И все пак чувстваше, че трябва да й даде време, за да разбере кой и какъв е всъщност.

— Съгласен съм със септември.

— Аз обаче не съм — каза тя със закачлива усмивка. — Имам предвид, че баща ти е свещеник, и че вероятно ще настоява да изчакаме до сватбата.

Тед успя да си придаде невинно и объркано изражение.

— Да изчакаме за какво?

— Да се любим.

— Баща ми е свещеник, не аз.

— Люби ме тогава.

— Не толкова бързо!

Изведнъж Тед изпадна в неловкото положение да прави изявление за това, какво очаква след женитбата, когато само преди един час изобщо не мислеше да се жени.

— Няма да приема нито цент от парите на баща ти. Ако се омъжиш за мен, ще бъдеш съпруга на полицай, докато завърша право.

— Приемам.

— Родителите ти няма да харесат идеята да се омъжиш за мен.

— Татко ще го приеме.

Оказа се права, както се убеди той по-късно. Когато се отнасяше до това да постигне нещо, Кетрин беше ненадмината. Всички, включително и родителите й, просто се съгласяваха с нейните прищевки. Всички, с изключение на Тед. След шест месеца съвместен живот не можеше да приеме да живее в къща, която никога не се почиства, нито пък факта, че се храни с консерви. Но преди всичко не успя да свикне с мрачните настроения и неразумните й желания.

Тя никога не беше желала да бъде негова съпруга в истинския смисъл на думата и със сигурност не желаеше да стане майка. Ядоса се, когато разбра, че е бременна, и беше доволна, когато изгуби бебето. Това накара Тед да се реши да й даде развода, с който тя го заплашваше всеки път щом й откажеше нещо.

 

 

Гласът на Карл го изтръгна от спомените и той погледна към по-големия си брат.

— Няма смисъл да назоваваме името на Бенедикт пред мама и татко. Дори и Джули да е в опасност, нека им го кажем колкото може по-късно.

— Съгласен съм.