Джудит Макнот
Съвършенство (19)

18

Ръцете й трепереха толкова силно, че с мъка напипа ключовете на таблото и когато се опита да запали колата, едва не задави двигателя. Беглецът я наблюдаваше хладно.

— Тръгвай! — отсече той, когато двигателят запали.

Джули успя да обърне колата и да я закара до края на паркинга, но пред главния път спря.

— Казах да тръгваш!

— Накъде? — извика тя. Мразеше плахия си, умолителен глас и едва понасяше животното до нея, задето я караше да изпитва този необуздан ужас.

— Обратно, откъдето дойдохме!

— О-б-б-братно?!

— Добре ме чу.

В пиковия час по заснеженото шосе между двата щата колоната от коли едва се влачеше. Напрежението и тишината в колата бяха непоносими. Джули се мъчеше да се успокои и да открие някакъв начин за бягство. Протегна разтрепераната си ръка, за да смени радиостанцията — очакваше да й заповяда обратното. Той не каза нищо и тя завъртя копчето, после чу гласа на въодушевения диджей да представя следващата кънтри песен.

Джули погледна настрани към хората в другите автомобили, които се прибираха вкъщи след дългия ден. Мъжът в джипа до нейната кола слушаше същата радиостанция и пръстите му потропваха върху кормилото в такт с мелодията. Той погледна към нея, видя, че и тя го гледа, и учтиво кимна за поздрав, после се обърна напред. Знаеше, че той не вижда нищо необикновено. Всичко му изглеждаше напълно нормално. Дори и да стоеше в блейзъра вместо нея пак щеше да му се вижда нормално.

Зак забеляза, че тя постоянно поглежда към ръба на шосето. Чувстваше растящата й паника и знаеше, че страхът ще я накара всеки момент да се реши на нещо отчаяно.

— Отпусни се! — нареди й.

Страхът й внезапно достигна предела си и ужасът й трескаво отстъпи място на гнева.

— Да се отпусна?! — избухна тя с треперещ глас и рязко извърна глава към него, като го изгледа гневно. — Как, за Бога, очакваш от мен да се успокоя, докато ти седиш с насочен към мен пистолет?

Зак осъзна, че тя има право. И преди да предприеме нещо, което може да доведе до залавянето му, той реши, че и за двамата ще бъде по-добре, ако й помогне да се успокои.

— Просто стой спокойно — посъветва я.

Джули гледаше право напред. Колите в колоната се поразредиха, набраха скорост и тя се замисли за възможността да блъсне блейзъра в колите около нея, с цел да предизвика верижна катастрофа. Подобно действие можеше да доведе до намесата на полицията. А това щеше да бъде много добре.

Но тя и другите невинни пътници щяха да бъдат застрашени от Закари Бенедикт.

Чудеше се дали пистолетът му е зареден с пълен пълнител от девет куршума и дали в края на краищата ще убие беззащитни хора, когато той каза със спокоен, снизходителен глас — глас, с който възрастните успокояват истерични деца:

— Нищо няма да ти се случи, Джули. Ако правиш каквото ти кажа, всичко ще бъде наред. Трябва да стигна до границата на щата, ти имаш кола — толкова е просто, всичко, което искам от теб, е да шофираш и да не привличаш ничие внимание. Освен, разбира се, ако колата не с толкова ценна за теб, че да си готова да рискуваш живота си, за да ме изкараш от нея. Ако някое ченге ни познае, ще последва стрелба и ти ще си в центъра й, така че бъди добро момиче и се успокой.

— Ако искаш да се успокоя — възрази Джули, — дай ми този пистолет и ще го направя. И още нещо — гневно продължи. — Не се отнасяй с мен като с дете и не ме наричай Джули. Бях госпожица Матисън за теб, докато още мислех, че си добър, учтив човек, който се нуждае от работа, и който си е купил тези проклети джинси, за да направи добро впечатление на работодателя си. Ако не бяха тези проклети джинси, никога нямаше да се забъркам в това.

За неин ужас сълзите опариха очите й и тя му хвърли презрителен поглед. После се втренчи в пътя пред себе си.

Зак вдигна вежди и я изгледа невъзмутимо, но беше изумен от смелостта й. Той обърна глава и се загледа в колоната от коли, които си проправяха път сред гъстия снеговалеж. Преди няколко часа този сняг му изглеждаше като проклятие, но в действителност той беше отклонил вниманието на полицията, която трябваше първо да се справи със закъсалите превозни средства, преди да се заеме с издирването му. И не на последно място, помисли си, имаше късмет, че попадна не на някоя малка кола под наем, а на стабилния четирискоростен блейзър, който лесно се управляваше в снега и нямаше опасност да закъса дори по запустелия път, водещ към планините на Колорадо. Благодарение на Джули Матисън щеше да стигне до хижата. Всъщност на госпожица Матисън, поправи се той и се отпусна на седалката. Обаче имаше нещо в съобщението за бягството му, което го разтревожи — то бе, че Доминик Сандини е „вторият избягал затворник“, който е „задържан и откаран в ареста“. Ако италианецът се е придържал към плана, Хадли със сигурност щеше да разтръби на пресата, че неговите довереници са му предани, вместо да се отнася със Сандини като към задържан избягал затворник.

Зак си каза, че вероятно има грешка относно Доминик, и вместо да мисли за това, реши да насочи вниманието си към разгневената млада учителка до него. Въпреки че ужасно се нуждаеше от нея и от колата й, тя все пак объркваше плановете му. Сигурно знаеше, че той отива в Колорадо, а и нещо повече — вероятно беше видяла достатъчно от картата и указанията, за да може да опише на полицията точното местонахождение на убежището му. Ако я оставеше на границата между Тексас и Оклахома, тя можеше да уведоми властите. Снимката му вече се излъчваше по телевизионните екрани из цялата страна, така че не можеше да се надява да наеме кола, без да го разпознаят. Още повече, че той искаше полицията да си мисли, че е стигнал до Детройт със самолет и оттам се е прехвърлил в Канада.

Джули Матисън беше като Божия помощ и едновременно като катастрофална пречка за плановете му. Вместо да проклина съдбата, че го събра с нея, или ужасната заплаха за свободата му в нейно лице, Зак реши да остави този проблем на провидението и да направи опит да успокои и себе си, и нея. Пресегна се за термоса с кафе, като си мислеше за последните й думи. Темата изглеждаше подходяща за разговор. Затова попита учтиво:

— Какво им има на джинсите ми?

Тя го погледна объркано.

— Моля?

— Спомена нещо, че „проклетите ми джинси“ са единствената причина да ме качиш — обясни той, докато пълнеше чашата на термоса с кафе. — Какво им е на джинсите ми?

Джули потисна истеричния си смях. Тя се страхуваше за живота си, а той очакваше да чуе мнението й за модата.

— Какво искаше да кажеш? — настоятелно повтори мъжът.

Тъкмо щеше да му отвърне ядосано, когато две неща и хрумнаха едновременно. Първо, че беше лудост да настройва срещу себе си въоръжен мъж и второ, че ако може да го накара да отслаби бдителността си, докато водят банален разговор, шарфовете й да избяга или поне да се измъкне жива от всичко това, значително се увеличаваха. Тя направи опит да му отвърне учтиво и спокойно. Пое дълбоко дъх и каза, без да откъсва поглед от пътя:

— Забелязах, че джинсите ти са нови.

— Какво общо има това с решението ти да ме качиш?

— Тъй като беше без кола и от думите ти разбрах, че си без работа, предположих, че имаш сериозни финансови затруднения. После ти каза, че се надяваш на новата работа, и аз забелязах ръба по джинсите ти… — изведнъж осъзна с отвращение, че той не е беден човек, за какъвто го прие, а филмова звезда, мултимилионер.

— И после? — попита я леко объркан.

— Стигнах до съответното заключение, за Бога! Мислех си — купил си е нови джинси, за да направи добро впечатление на шефа си, и си представих колко надежди си възлагал на тях и колко са били важни за теб, когато си ги купувал от магазина. И аз… аз не можах да понеса мисълта, че надеждите ти ще рухнат, ако не те кача в колата си. Никога през живота си не съм качвала човек на автостоп, но не можах да понеса мисълта, че ще пропуснеш шанса си.

Зак беше не само изумен, но и развълнуван. Доброта като тази, която предполага някакъв риск или саможертва от нейна страна, му липсваха през всичките години, прекарани в затвора. А и преди това, помисли си той.

— И си представи всичко това само от един ръб на джинсите? Въображението ти си го бива — добави, като поклати язвително глава.

— Да, и очевидно не мога да преценявам добре хората — горчиво отвърна Джули.

Забеляза, че лявата му ръка се извива към нея, и извика сподавено, преди да осъзнае, че той просто й подава чашата с кафе от термоса. Тихо, сякаш й се извиняваше, той каза:

— Смятах, че това ще ти помогне.

— Благодарение на теб няма опасност да заспя на кормилото.

— Пийни малко все пак — нареди й Зак, твърдо решен да разсее страховете й, макар да съзнаваше, че самото му присъствие е причината за тях. — Така… — поколеба се, докато търсеше думи, после добави: — така нещата ще изглеждат по-нормални.

Тя се обърна и го загледа изумена. Изражението й красноречиво показваше, че смята „загрижеността“ му не само възмутителна, а направо налудничава. Мислеше да му го каже, но се въздържа, като си спомни за пистолета в джоба му, и пое чашата с разтреперана ръка. Като отпиваше от кафето, се обърна напред, като се мъчеше да не откъсва очи от пътя.

Зак наблюдаваше издайническото треперене на чашата, докато тя я поднасяше към устните си, и почувства някакво абсурдно желание да се извини, задето така я беше наплашил. „Има прекрасен профил — помисли си, докато гледаше лицето, осветено от светлината на таблото, — малък нос, упорита брадичка и високи скули. Очите й са прекрасни.“ Сети се как хвърляха искри към него преди малко. Поразителни очи. Изпита вина и срам, задето използва и плаши това беззащитно момиче, което се опитваше да бъде добра самарянка, и тъй като възнамеряваше да я използва и занапред, се почувства направо като животно. И без това всички смятаха, че е. Трябваше да я успокои по някакъв начин.

Забеляза, че тя не носи венчална халка — значи не беше омъжена. Опита си да си припомни на какви свободни теми разговарят „учтивите хора“ навън и най-сетне каза:

— Харесваш ли си учителската професия?

Тя отново се обърна към него — невероятните й очи се бяха разширили от враждебност.

— Очакваш от мен да разговарям с теб?

— Да! — отвърна рязко той. — Точно това очаквам. Говори.

— Обичам професията си — отвърна Джули с треперещ глас. — Докъде искаш да те закарам? — попита тя, когато подминаха пътния знак, който сочеше, че до границата Между Тексас и Оклахома има тридесет километра.

— До Оклахома — отвърна Зак, като премълча пълната истина.