Метаданни
Данни
- Серия
- Втора възможност (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Perfect, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Галина Костова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 231гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- n0na(helyg)
- Разпознаване и корекция
- Дани(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh(2013)
Издание:
Джудит Макнот. Съвършенство
ИК „Плеяда“, София, 2009
Американска. Второ издание
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-409-202-3
История
- —Добавяне
12
Когато Джули пристигна, полицейската кола на Тед вече беше паркирана пред къщата на родителите й, и братята се разхождаха по автомобилната алея и разговаряха. Синият блейзър на Карл, с който тя настояваше да тръгне за Амарило, тъй като не можеше много да разчита на своята кола, беше паркиран на алеята и Джули спря до него. Двамата мъже се обърнаха към нея и ти отново изпита гордост и удивление при вида на високите си красиви братя, които се отнасяха с топлота и обич към нея през всичките тези години.
— Здравей, сестричке. — Тед я прегърна.
— Здравей — отвърна на поздрава тя. — Как е полицейският бизнес?
Тед беше заместник-шериф в Кийтън, но току-що беше защитил правната си степен и чакаше резултатите от изпитите си за адвокат.
— Проспериращ, както винаги — пошегува се той. — Връчих призовка на госпожа Херкович за нарушаване на правилата за уличното движение.
Въпреки шегата в гласа му се долавяше нотка на цинизъм, неизменно присъстваща през последните три години — от разпадането на краткия му брак с дъщерята на най-богатия човек в града. Преживяното го беше наранило дълбоко, а малко по-късно го беше направило суров — факт добре известен и крайно неприятен за цялото семейство.
Карл, напротив, беше женен едва от шест месеца и лицето му грееше от щастие. Той я стисна в мечешката см прегръдка и отбеляза:
— Сара няма да присъства на вечерята. Още не се е възстановила от настинката.
Лампата на верандата светеше и Мери Матисън застане до отворената врата. Въпреки няколкото бели косъма в тъмната й коса и независимо от факта, че говореше малко по-бавно след инфаркта, тя беше все така хубава, жизнена и сърдечна.
— Побързайте, деца! — повика ги. — Вечерята изстива.
Пастор Матисън стоеше зад нея, все така висок, изправен, само дето вече носеше очилата си непрекъснато и косата му беше бяла.
— Хайде, побързайте — каза той, като прегърна Джули и потупа синовете си по раменете.
Единствената промяна с годините във вечерята на семейство Матисън беше, че сега Мери Матисън предпочиташе да сервира в хола и се отнасяше към тези събирания като към специални случаи, тъй като трите й деца вече бяха пораснали и си имаха собствени домове. А иначе вечерите си бяха същите — събираха се да се посмеят, да споделят радостите си, да споменат мимоходом проблемите си и да намерят начин за разрешаването им.
— Как върви строежът на къщата на Адълсон — попита пасторът, като се обърна към Карл веднага след молитва.
— Направо ме подлудява. Водопроводчикът объркал крановете на топлата с тези на студената вода. Електротехникът свързал лампата на верандата с ключа за изхвърляне на боклука, така че като натиснеш копчето боклука, светва лампата на верандата…
На Джули положението се стори по-скоро смешно, отколкото бедствено.
— А с какво е свързал копчето за боклука? — засмя се тя.
— Херман го е свързал с вентилатора на фурната. Пак беше изпаднал в едно от неговите „настроения“. Честна дума, започвам да си мисля, че винаги щом си намери работа, нарочно я обърква, за да продължи по-дълго.
— В такъв случай по-добре внимавай да не свърже кабела на сешоара с нещо друго. Искам да кажа, че ще бъде ужасно, ако кметът Адълсон се прибере вкъщи и включи сешоара, а вградените му микровълнови печки избухнат.
— Не виждам нищо смешно в това, Джули. Адвокатът на кмета настоя да вмъкнем наказателна клауза в договора за строежа. Ако не го довърша до април, всеки просрочен ден ще ми струва сто и петдесет долара. Само Бог може да ми помогне.
Тя с мъка запази сериозно изражение на лицето си, като си представи как кметът щраква ключа за лампата на верандата и боклукът му шумно се прибира. Освен че беше кмет на града, Едуард Адълсон бе собственик на банка и на железарски магазин, търговски представител на „Форд“, а също така притежател на земи западно от Кийтън. Всички в града познаваха Херман Хекелман — електротехник по професия, ерген по свой избор и чудак по наследство. Като баща си той живееше сам в малка къщичка в покрайнините на Кийтън, работеше, когато искаше, пееше, когато се напиеше, а когато беше трезвен, тълкуваше историята с начетеност и език, на които и университетски професор би завидял.
— Мисля, че няма защо да се тревожиш за наказателната клауза по договора с Адълсон — Джули видимо се забавляваше. — Херман със сигурност може да се определи като „Божията намеса“. Той е като ураганите и земетресенията — непредсказуем и неконтролируем. Всички го познават.
Карл най-сетне се засмя с дълбок, гърлен смях и отбеляза:
— Права си. Ако кметът Адълсон ме даде под съд, местната комисия от съдебни заседатели със сигурност ще отсъди в моя полза — после въздъхна и рече: — Не знам какво му става. Когато не е в някое от „настроенията“ си, е най-добрият електротехник, с който съм работил. Исках да му дам възможност да стъпи на крака, да посъбере малко пари. Мислех, че ще се справи.
— Кметът Адълсон няма да те даде под съд дори и да закъснееш с няколко дни — намеси се баща му и с усмивка пое подноса с агнешко печено. — Той е честен човек. Знае, че си най-добрият строител в тази част на Далас и че гарантираш отлично качество на работа за парите му.
— Така е — съгласи се Карл. — Да поговорим за нещо по-весело. Джули, от няколко седмици все се измъкваш. Кажи сега ясно — ще се омъжиш ли за Грег или не?
— Уф! — каза. — Добре де, аз… ние…
Цялото семейство я наблюдаваше развеселено. Тя подреди сребърните прибори до чинията си, после внимателно завъртя купата с картофено пюре, така че шарката да застане точно в центъра. Тед се засмя и тя бързо отдръпна ръката си, като се изчерви. Винаги когато беше несигурна или разтревожена, изпитваше непреодолима нужда да размества предметите, да ги поставя в идеален ред, независимо дали „предметът“ беше леглото в спалнята й, кухненските шкафове или приборите за маса.
— Ще се оженим. Някой ден — усмихна се смутено. Все още си мислеше за това, когато си тръгваха и по тротоара се зададе Херман Хекелман. Изглеждаше смутен. Беше на седемдесет години, но все още висок и слаб. Когато изправеше рамене, осанката му излъчваше достойнство, което както винаги накара сърцето й да се свие от жалост.
— Добър вечер — поздрави ги той. После се обърна към Карл: — Знам, че приключих с онази работа по къщата на Адълсон, Карл, но се надявам да ми позволиш да оправя нещата, които оплесках. Само за това те моля. Не искам да ми плащаш. Знам, че те разочаровах, и искам да поправя грешката си с каквото мога.
— Херман, съжалявам, но не мога…
Старият човек вдигна ръка — дълги пръсти, изненадващо аристократична ръка.
— Карл, никой, освен мен, не може да оправи кашата, която забърках. Не се чувствах добре през цялата седмица. Просто не исках да ти го казвам, защото се страхувах, че ще си помислиш, че съм стар и болнав и ще ме уволниш. Не съм сериозно болен. Беше само грип. Новият ти електротехник сигурно си мисли, че знае какво точно съм сбъркал, но ако нещо се появи, след като приключиш строежа, и Адълсон се нанесе, само след седмица ще трябва да събаряш стените. Знаеш, че не можеш да смениш електротехника в разгара на работата без по-късно да си навлечеш неприятности.
Карл се колебаеше. Джули и Тед тактично се сбогуваха с него и тръгнаха към блейзъра му.
— От север към Пенхендъл нахлува студен вятър — отбеляза Тед, като потръпна леко в тънкото си сако. — Ако започне да вали сняг, ще трябва да се радваш, че колата ти е с четири скорости. Жалко, че Карл се нуждае от телефона си в пикапа. Ще бъда по-спокоен, ако ти го остави.
— Ще се оправя — обеща тя и го целуна по бузата. Наблюдаваше го в огледалото за обратно виждане, докато се отдалечаваше по алеята.
Тед стоеше на тротоара с ръце в джобовете, висок, слаб, привлекателен рус мъж със студено, намръщено лице. Същият израз, който се появяваше така често след развода му с Кетрин Кохил. Кетрин беше най-добрата й приятелка и си остана такава, въпреки че сега живееше в Далас. В присъствието на Джули бившите съпрузи не злословеха един срещу друг и тя не можеше да разбере защо двама души, които тя обича толкова силно, не могат да се обичат взаимно. Прогони неприятната мисъл и насочи вниманието си към утрешното пътуване до Амарило. Надяваше се, че няма да вали сняг.
— Хей, Зак — шепотът беше едва доловим. — Какво ще правиш, ако вдругиден завали сняг, както сочи прогнозата за времето?
Доминик Сандини се надвеси от горното легло и погледна мъжа изтегнат на долното, с прикован в тавана поглед.
— Зак, чуваш ли ме? — прошепна по-силно.
Зак с мъка се откъсна от мислите си за предстоящото бягство и рисковете, свързани с него, и бавно извърна глава към мургавия си, жилав, тридесетгодишен съкилийник в щатския затвор в Амарило. Сандини беше посветен в плановете му за бягство, защото беше част от тях. Чичото на Доминик беше пенсиониран букмейкър, с предполагаеми връзки с мафията в Лае Вегас. Зак беше платил на Енрико Сандини цяло състояние, за да му помогне, когато избяга. Разчиташе на думата на Сандини, който го беше уверил, че чичо му е „почтен човек“. Така или иначе, нямаше начин да разбере дали парите, които Мат Феръл беше превел по сметката на Сандини в швейцарската му банка, са достатъчни.
— Ще се оправя — категорично заяви той.
— Добре. И когато „се оправиш“, не забравяй, че ми дължиш десет долара, които загуби на залагането за новаците миналата година. Нали си спомняш?
— Ще ти се издължа, щом се измъкна от тук — в случай, че някой подслушва, добави: — Някой ден.
Със заговорническа усмивка италианецът се облегна назад, отвори писмото, което беше получил през деня, и се умълча, докато четеше.
Десет въшливи долара, мрачно си мислеше Зак, като си спомняше как небрежно подаваше десет доларови бакшиши на куриерите и хотелските служители, сякаш ги беше изкарал на хазарт. В този ад, където беше прекарал пет години от живота си, мъжете се избиваха взаимно за десет долара. Десет долара можеха да купят всичко — шепа цигари с марихуана, шепа стимулиращи или успокоителни таблетки, списания, задоволяващи всякакви перверзни. С това се изчерпваха дребните удоволствия, които можеха да се купят с пари. Обикновено се опитваше да не мисли за предишния си живот. Това правеше килията с големина три на пет метра, с мивка, тоалетна и две легла още по-непоносима. Сега обаче, когато беше твърдо решен да избяга или да умре при опита за бягство, искаше да я запомни добре. Това щеше да го убеди окончателно. Цената и рискът нямаха значение. Зак искаше да запомни онази ярост, която го обзе още през първия ден — когато решетката на килията се затвори с дрънчене зад гърба му, искаше да запомни и следващия ден, когато шайка убийци го заобиколиха на двора, подвиквайки:
— Хайде, филмова звездичке, покажи ни как побеждаваш в онези юмручни боеве по филмчетата…
Заслепен от ярост, се насочи към най-едрия от групата. Беше обзет от някакво безумие и смътно желание да сложи край на живота си точно там и в този момент, колкото е възможно по-скоро, но не и преди да причини болка на своя мъчител. И в този ден доста от тях изпитаха силата на удара му. Беше в добра форма и всичко, което беше научил за гангстерските роли, му свърши добра работа. Боят беше прекратен, Зак излезе от него с три счупени ребра и болки в бъбрека, но двама от противниците му изглеждаха значително по-зле.
Победата му завърши с едноседмичен престой в изолатора, но след случая никой не смееше да го дразни. Тръгна слухът, че е луд, и дори най-закоравелите престъпници се държаха на разстояние от него. Все пак беше в затвора за убийство, не за някое дребно престъпление. Този факт също му спечели известно уважение. Цели три години му бяха необходими, за да проумее простата истина, че най-лесният път е да стане довереник, което ще рече да се държи като добър войник и да спазва правилата на играта. И той го правеше, дори някои от затворниците му харесваха, но никога през трите години не намери покой. Покоят можеше да настъпи, ако се помиреше със съдбата си. Но нито за миг по време на дългия си престой в затвора не успя да последва съвета, който се даваше на затворниците — да се примирят и просто да изтърпят престоя си тук. Играеше по правилата на играта, даваше вид, че се е „приспособил“, но беше точно обратното. Всяка сутрин, още щом отвореше очи, борбата в него започваше и продължаваше да бушува, докато заспи. Трябваше да се измъкне оттук, преди да полудее. Планът му беше обмислен добре: всяка сряда началникът на затвора Хадли, за когото затворът беше като собствената му кола, ходеше на някакво обществено събрание в Амарило. Зак беше шофьорът му, а Сардини негов помощник. Днес беше сряда и всичко необходимо за бягството го чакаше в Амарило. Но в последния Момент Хадли, който щеше да държи реч тази седмица, обяви, че събранието се отлага за петък. Зак стисна зъби. Ако не беше това отлагане, вече щеше да е свободен. Или мъртъв. Сега трябваше да чака й не беше сигурен как ще понесе напрежението.
Притвори очи и прехвърли наум плана още веднъж. Имаше доста слаби места, но на Доминик Сандини можеше да се разчита, така че отвътре помощта беше сигурна. За подготовката отвън — пари, превоз и нов паспорт, вероятно се беше погрижил Енрико Сандини. След това всичко зависеше от самия него. Засега най-много го безпокояха непредвидените обстоятелства. Дори и при грижливо подготвен план съществуваха хиляди дребни неща, които можеха да изникнат в последния момент и да предизвикат провал. Рискът беше огромен, но това не беше от значение. Поне не от голямо. За него имаше само две възможности — да остане в този ад и да се побърка напълно, или да избяга и да поеме риска да бъде застрелян по време на преследването. Що се отнасяше до него, перспективата да бъде убит беше за предпочитане пред тази да изгние в затвора.
Зак беше наясно, че ако успее да избяга, преследването му никога няма да се прекрати. До края на живота си — твърде близък по всяка вероятност — нямаше да може да се отпусне спокойно, без да се оглежда, независимо от това в коя страна се намира. Но рискът си струваше. Всичко си струваше.
— Мътните го взели! — възкликна Доминик и го изтръгна от мислите му. — Джина ще се омъжва!
Размаха писмото, което четеше. Зак бавно извърна глава, погледна го безучастно и той повтори още по-високо:
— Зак, чу ли ме? Сестра ми ще се омъжва след две седмици. За Гуидо Дорели.
— Правилно — гласът му беше пресипнал. — Особено след като е бременна от него.
— Така е, но както ти обясних, мама не й позволяваше да се омъжи за него.
— Защото е лихвар-кожодер — предположи Зак след кратък размисъл, за да си припомни нещо за Гуидо.
— По дяволите, не е така. Нали все някак трябва да се живее, мама го разбира. Гуидо просто заема пари на хора, изпаднали в затруднение. Това е то.
— И след като не могат да му ги върнат, им чупи краката.
Погледна изражението на Сандини и веднага съжали за саркастичната си забележка. Въпреки че беше откраднал двадесет и шест автомобила и беше арестуван шестнадесет пъти, преди да навърши двадесет и осем години, в дребния, мършав италианец все още имаше нещо детско. Той също беше довереник на началника, но срокът на присъдата му изтичаше само след месец. Италианецът беше наперен, винаги готов да се сбие, но беше дълбоко предан на Зак, чийто филми обожаваше. Имаше многолюдно весело семейство, което редовно го посещаваше в дните, определени за свиждане. В първия момент те бяха изпълнени със страхопочитание, когато разбраха, че е в една килия със Зак, но веднага щом откриха, че никой не го посещава, го приеха като член от семейството. Той обаче искаше да е сам и ясно им го показваше — зарязваше ги, преднамерено пренебрегваше вниманието им, когато му досаждаха. Но всичко беше напразно. Колкото повече се мъчеше да се отърве от тях, толкова по-настойчиво го обгръщаха с обичта и веселието си. Преди да се осъзнае, дебелата мама Сандини, сестрите и братовчедите на Доминик вече го прегръщаха и целуваха като близък роднина. Тъмнокоси дечица с лепкави от захаросаните пръчки ръце и стапящи сърцето усмивки се катереха в скута му, докато мургавите им майки си бъбреха за семейните работи в големия род на Доминик. Зак безуспешно се опитваше да запомни имената на всички, като в същото време зорко следеше захарните пръчки, които така или иначе неизбежно залепваха по косата му. Седнал на пейката в претъпкания с хора двор на затвора, беше станал свидетел на първите стъпки на едно от топчестите бебета Сандини, и то беше протегнало ръце за помощ към него — не към някого от семейството си, а точно към него.
Те го обгръщаха със сърдечността си, а когато си заминеха, два пъти месечно като по часовник Зак и Доминик получаваха колети с италиански бисквити и миризливи колбаси. Въпреки че колбасите му причиняваха стомашно разстройство, той винаги изяждаше част от тях и всичките си бисквити, и когато братовчедите на Сандини започнаха да му пишат писма и да искат автограф, покорно изпълняваше желанието им. Мама Сандини му пращаше поздравителни картички за рождените дни и се безпокоеше, че е отслабнал. Когато Зак беше весел, причината неизменно беше Сандини. Той чувстваше Доминик и неговото семейство много по-близки, отколкото някога, като дете, беше чувствал своето собствено семейство.
За да успокои приятеля си, Зак отбеляза:
— Всъщност като се замисля, банките не са по-добри. И те изхвърлят вдовици и сираци на улицата, ако не могат да платят.
— Правилно. — Италианецът енергично закима с глава, възвърнал доброто си настроение.
Зак осъзна, че за него всъщност е облекчение да не мисли за възможните пречки в плана му за бягство, и насочи вниманието си към Сандини.
— Щом майка ти няма нищо против професията на Гуидо и затворническото му досие, тогава защо не разрешава на Джина да се омъжи за него?
— Нали ти казах, Зак — мрачно отвърна той. — Гуидо беше женен — имаше църковен брак. Сега е разведен, което ще рече отлъчен от църквата.
— Вярно. Бях го забравил.
Доминик се върна към писмото си.
— Джина ти праща поздрави. И мама също. Казва, че не й пишеш редовно и че не се храниш добре.
Зак погледна пластмасовия си часовник — други не се разрешаваха в затвора — и бавно се изправи на крака.
— Размърдай си задника, Сандини. Време е за поредната проверка.