Юрий Брезан
Черната воденица (16)

VI

Черният воденичар все пак е постигнал нещо със своя пръстен на времето: разделил е Маркус и Крабат един от друг.

Крабат предугажда, че воденичарят ще опита да използува благоприятния случай, за да убие Маркус и затова го преследва. Крабат преследва воденичаря, а воденичарят преследва Крабат.

В края на ширната равнина воденичарят издебва един турски разузнавач и узнава, че по някакъв чуден начин царят се е появил в шатрата на владетеля на правоверните. Воденичарят убива турчина, яхва като брадат еничарин врания му жребец и препуска към турския стан.

В края на ширната равнина Крабат загубва дирята на Черния воденичар. Дали да поеме надясно към бойния стан на царя? Или наляво към турците? И мисли: воденичарят гони Маркус, войник в царската войска.

Крабат кръстосва нашир и длъж царския стан и дири Маркус. Движи се внимателно и напрегнато между палатките, огньовете и топовете — знае, че всеки миг воденичарят може да го нападне от засада.

Пред портата на стана долитат на коне трима разузнавачи, пред тях сякаш на вълни се носят уплаха и тревога. Станът е развълнуван.

— Какво е станало?

— Царят е пленен! Царят е пленник в турския стан!

Никой не знае как царят е изпаднал в това положение, но вестта на разузнавачите е вярна: царят действително е изчезнал. Генералите загубват ума и дума.

Крабат разпитва личния прислужник на царя.

— Той беше седнал сам с магьосника в шатрата си — обяснява прислужникът — и изведнъж двамата изчезнаха.

— Как се нарича магьосникът? Как изглежда? Казвай веднага!

Прислужникът пелтечи от вълнение: магьосникът бил войник, наричал се Маркус или нещо подобно.

Крабат тутакси разбира, че над Маркус висне невъобразима опасност. Може би е вече във властта на Черния воденичар. Сега трябва да подири царя, за да открие приятеля си. Отива като войник при генералите и им казва:

— Дайте ми най-бързия кон и аз ще доведа царя от турския стан.

— Как ще свършиш тая работа? — пита един генерал.

— Всяка минута е скъпа, не питайте! Дайте ми кон!

— Да направим опит — обажда се друг генерал. — Вземи моя кон, той е най-бързият тук.

Крабат се мята на седлото и подкарва коня. Едва напуснал стана, той забива шпорите в слабините на животното, то се дига високо над земята и лети в галоп през въздуха по-бързо от ластовица.

 

 

В палатката на турския палач се вижда навит килим, в който сумти и пухти палачът вързан и със затъкната уста. Втори палач, който е до последния косъм на мустаците си лика-прилика на оногова, дето пъшка в килима, седи по турски — с кръстосани нозе — насред палатката, сърба кафе и след всяка глътка взема с маша късче жар от мангала, което слага върху голата кожа на Маркус, легнал вързан на земята пред него. Въгленчето прави дупка в кожата и угасва.

— Не се страхувай, драги — говори седналия палач. — Няма да те убия. Ти служи дълго време в моята мелница и сигурно знаеш, че измислям по-хубави наказания за момчета като тебе. — Пак отпива глътка кафе, изсмива се високо, весело, и продължава: — Не, няма да те убия. Само ще те поопека на места, ту тук — той слага отново едно живо въгленче върху корема на Маркус — ту тук — и друго върху дясната му клепка, — само така, на шега.

Маркус усеща как живият въглен и окото взаимно се угасяват; обезумял от болка хапе той натиканото в устата му дърво.

— Ще те убие — заговорва отново Черният воденичар — твоят добър приятел Крабат, който сигурно скоро ще дойде.

Маркус не чува вече нищо, изпаднал е в безсъзнание. А воденичарят размишлява как ще стане всичко: Крабат ще убие Маркус и глашатаи ще го известят виком по градските стъгди и селските мегдани.

Братска кръв по ръцете на Крабат — и ще бъде вярно, Крабат не ще отрече това и образът му ще стане черен или сив, при това сляп. Отчаяние ще смени надеждата, боязън ще потисне упованието, и вяра във всемогъществото на Черния воденичар ще се впие в празните людски сърца. Той ликува: Черната воденица ще се върти вечно! Победата е съвсем близко.

Воденичарят излиза пред палатката. Оглежда пътеките между палатките. И открива Крабат още докато той е облак прах, който се носи към стана. Прашният облак се превръща в тъмнокож емир, който препуска на страшно изпотен жребец в лудешки галоп право към палатката на Ахмед бей.

Черният воденичар кимва доволно с глава, връща се в палатката, отрязва главата на палача и й придава чертите на Маркус. А Маркус и самия себе си превръща в черни служители с отрязани езици. И чака Крабат.

Крабат влиза необезпокояван в палатката на Ахмед бей, поваля наземи изненадания бей, увръзва го и затъква устата му, и освобождава пленения цар.

— Къде е Маркус? — пита той задъхано бързо.

— Маркус ли? — пита царят вместо отговор. — Кой е пък той?

— Този, който те доведе тук! — стрелва го с гневни очи Крабат.

— Какво си позволяваш ти? Аз съм царят!

Крабат му лепва такава плесница, че царят полита.

— Говори! — крясва му Крабат.

— Ах, онзи ли? Да, той е… в палатката на палача — запелтечва страхливо царят.

— Мирувай тука! Ей сега ще дойда да те взема.

Крабат се втурва в палатката на палача. Насред палатката лежи на земята кървавата глава на неговия приятел и брат. Крабат коленичи, затваря очите му и говори тихо:

— Маркус, брате! Не можах да те спася, но ще отмъстя за тебе. Няма да оставя нито ден Черния воденичар на мира, колкото могъщ и да е той; под какъвто и образ да се крие, няма да има мира, докато не умре от ръката ми!

Сърцето му е тъжно, а очите слепи от болка и гняв — нехае за двамата безмълвни прислужници в дъното на палатката. Потънал в скръб се връща в палатката на Ахмед бей и казва на царя:

— Ако искаш, качи се на коня зад мене и се дръж здраво.

Мята се на коня и забива шпорите си в слабините му. Конят веднага се издига високо във въздуха, стражата стреля. Целият турски стан изпада в тревога, всички викат и стрелят един през друг, ала нито един куршум не достига беглеца.

В палатката на палача Черният воденичар превръща Маркус в орел и му казва усмихнат, облещил зъби като вълк:

— Хайде, драги, сега можеш да литнеш подир приятеля си, но безмълвен до последния си стон! — Запраща орела във въздуха. — Лети подире му!

Смее се весело с дълбок глас и гледа подир орела.

Маркус е във властта на воденичаря; той не носи гайтана на рамото си и измърморените жалки заклинания са безсилни срещу силната магия на воденичаря.

— Погледни назад! — заповядва Крабат на царя. — Преследва ли ни някой?

— Един орел. Преследва ни един исполински орел.

Крабат се втурва с коня си в един сив облак и след малко пита:

— Орелът още ли е тук?

— Не — отговаря царят успокоен; но след една минута крещи: — Пак е тук, дори по-близко от преди!

Крабат вижда един грамаден черен облак и се втурва с коня в него. Но веднага след като излизат от облака, царят промълвя, останал без дъх и глас от страх:

— Орелът! Ей сега ще ни настигне!

Крабат отвръща спокойно:

— Сега става ясно, че е Черният воденичар. Откъсни едно златно копче от дрехата си, царю, и зареди с него пушката ми!

Царят с треперещи ръце откъсва едно златно копче и зарежда с него пушката на Крабат. Крабат насочва пушката над рамото на царя към орела и дръпва спусъка без да се цели. Царското златно копче умерва в гърдите орела, който пада към земята и извиква с човешкия си глас:

— Крабат… братко…!

Крабат блъсва царя върху купа сено близко до неговия стан и препуска бясно нататък, дето се надява да намери Маркус. Броди цяла седмица из гори, спуска се в клисури и речни проломи, търси по планински върхове и по ширната равнина.

Междувременно в равнината е станала битката, турците са победени. Крабат намира хиляди мъртъвци, всеки от тях е бил син на майка, както Маркус беше син на майка.

 

 

Крабат цяла седмица заравя мъртъвци. И във всеки гроб полага клетва да отмъсти за мъртвите и да освободи живите от властта на Черния воденичар.