Агата Кристи
Седемте циферблата (20)

Глава двайсета
Приключенията на Лорен

Лорен Уейд седна в леглото си и запали лампата. Беше точно един без десет. Беше си легнала рано, в девет и половина. Притежаваше полезното умение да се събужда, когато пожелае, така че бе успяла да се порадва на няколко часа отморяваш сън.

В стаята спяха и две кучета. Едното надигна глава и я погледна въпросително.

— Мирувай, Лърчър! — заповяда му Лорен.

Голямото животно послушно сведе глава и продължи да я наблюдава през гъстите си ресници.

В началото на запознанството си с Лорен, Бъндъл се бе усъмнила в привидната й мекушавост. Подозренията й обаче бързо се бяха разсеяли, тъй като Лорен се съгласяваше с всичко и прие за естествено да бъде държана встрани от събитията.

И все пак бе достатъчно да се взреш в лицето на момичето, за да откриеш сила и характер в малката й, но волева челюст и в плътно стиснатите устни.

Лорен стана и се облече. В един от джобовете на палтото си сложи електрическо фенерче. Сетне отвори чекмеджето на скрина и извади оттам малък пистолет — почти играчка — с ръкохватка, инкрустирана със слонова кост. Бе го закупила предния ден от „Хародс“ и бе много доволна от придобивката си.

Огледа още веднъж стаята, сякаш проверяваше да не е забравила нещо. В този момент голямото куче стана, приближи се до нея, размаха опашка и я погледна с умоляващи очи.

Не, Лърчър! Няма да дойдеш. Не мога да те взема. Ще стоиш тук и ще кротуваш!

Целуна кучето по главата, накара го да легне на мястото си, излезе безшумно от стаята и затвори вратата.

Напусна къщата през една странична врата и се запъти към гаража, където я очакваше малката й двуместна кола. Тъй като имаше лек наклон, Лорен освободи спирачката и амбриажа и остави автомобила сам да се спусне надолу. Запали двигателя едва след като се поотдалечи от къщата. Погледна часовника си и настъпи педала на газта.

Спря колата на място, което си беше набелязала отпреди. В оградата имаше отвор, през който мина с лекота. След няколко минути, леко изкаляна, Лорен стоеше в имение Уайвърн.

Възможно най-тихо се запъти към достолепната сграда, обвита с бръшлян. Чу как в далечината един стенен часовник удари два часа.

Пулсът на Лорен се ускори, докато тя се приближаваше към сградата. Наоколо нямаше жив човек. Нямаше никакви признаци на живот. Всичко изглеждаше мирно и тихо. Стигна терасата и се заоглежда.

Най-неочаквано в краката и тупна някакъв предмет, хвърлен от горния етаж. Лорен се наведе и го взе. Бе пакет, увит в груба амбалажна хартия. Както държеше пакета, девойката погледна нагоре.

Точно над главата й имаше отворен прозорец. От него се подаде крак и след малко някакъв мъж се заспуска по бръшляна.

Лорен не чака повече. Побягна с все сила, стиснала пакета.

Зад нея се чу шумът, предизвикан от спречкване. Някой каза с груб глас: „Пусни ме, бе.“ Друг, много добре познат й глас, рече: „А, не, не.“

Лорен продължи да бяга през глава, сякаш обхваната от паника. Щом зави зад ъгъла на терасата, попадна в ръцете на едър силен мъж.

— Спокойно, спокойно! — рече благо старши инспектор Батъл.

Лорен намери сили да реагира.

— Побързайте, моля ви! Ще се избият! Направете нещо!

Чу се острият пукот от пистолетен изстрел. Сетне още един.

Старши инспектор Батъл побягна в посока на изстрелите. Лорен го последва. Завиха покрай ъгъла на терасата и стигнаха при прозореца на библиотеката. Прозорецът бе отворен.

Батъл се наведе и запали джобно фенерче. Застанала зад него, Лорен надникна през рамото му. Изхълца от уплаха.

До прозореца лежеше Джими Тесиджър, потънал в нещо, което й се стори езеро от кръв. Дясната му ръка се бе провесила в странно положение.

Девойката изкрещя.

— Мъртъв е! — започна да се вайка тя. — Джими е мъртъв!

— По-спокойно! — рече старши инспектор Батъл. — Не бързайте! Обзалагам се, че младият господин не е мъртъв. По-добре се опитайте да включите осветлението.

Лорен се подчини. Залитайки, прекоси стаята, отиде при ключа за електрическото осветление и го завъртя. Помещението се изпълни със светлина. Старши инспектор Батъл въздъхна облекчено.

— Нищо му няма. Простреляна е само дясната му ръка. Припаднал е от загубата на кръв. Елате да ми помогнете.

Някой забумка с юмрук по вратата на библиотеката. Разнесоха се гласове, които настояваха, ахкаха и пак настояваха.

Лорен погледна въпросително инспектора.

— Да отида ли…

— Не бързайте — рече Батъл. — Има време. По-добре ми помогнете.

Младата жена изпълни нареждането му. Старши инспекторът бе извадил от джоба си чиста носна кърпа и се бе заел да превързва ръката на ранения. Лорен му помогна.

— Ще се оправи — каза Батъл. — Не се тревожете. Тези младежи са жилави като котки. Даже си мисля, че не е припаднал от загуба на кръв. Навярно си е ударил главата при падането.

Ударите по вратата на библиотеката бяха станали непоносимо настойчиви. Раздаде се гласът на Джордж Ломакс, гневен и отчетлив.

— Кой е там? Отворете веднага!

Старши инспектор Батъл въздъхна.

— Май се налага да го направим — каза той. — Жалко.

Огледа стаята. До Джими се търкаляше автоматичен пистолет. Старши инспекторът внимателно го взе в ръка и впери поглед в него. Промърмори нещо и го сложи върху масата. После отиде да отключи вратата. В стаята нахълтаха неколцина души. Всички заговориха едновременно. Извиси се гласът на Джордж Ломакс, макар и не съвсем членоразделно.

— Какво… какво означава всичко това? А, вие ли сте, инспекторе? Какво… Какво стана… Кажете какво се е случило.

— Боже мой, та това е Джими! — възкликна Бил Евърсли, съгледал неподвижното тяло на пода.

— Клетото момче! — извика лейди Кут, облечена в ярковиолетов лъскав пеньоар.

Заобиколи старши инспектор Батъл и с майчинска грижовност се наведе над пострадалия Джими.

— Лорен! — възкликна Бъндъл.

— Gott im Himmel!^[1] — извика хер Еберхард и продължи в този дух.

— Господи, какво означава това? — попита сър Стенли Дигби.

— Божичко, колко кръв! — каза една камериерка и едва след това изпищя от вълнение.

— Леле! — рече един от слугите.

— Тази няма да я бъде! — отсече икономът, успял да набере кураж и даде знак на прислугата да излезе.

Деловият мистър Рупърт Бейтман отправи въпрос към Джордж:

— Сър, дали някои от присъстващите да не се махнат?

Всички си поеха дъх.

— Невероятно! — възкликна Джордж Ломакс. — Батъл, какво се случи?

Старши инспекторът го стрелна с поглед и Джордж съобрази, че отново трябва да прояви дискретност.

— Моля ви! — каза той, като застана до вратата. — Всичка се прибирайте по стаите! Не се е случило нищо особено:

— Малко произшествие — допълни с лекота старши инспектор Батъл.

— Точно така, произшествие. Наистина ви моля да се приберете по стаите.

На никого не му се прибираше.

— Лейди Кут, ако обичате…

— Клетото момче — повтори тя с майчинска загриженост.

Изправи се без никакво желание. Междувременно Джими даде признаци на живот и приседна.

— Здравейте — каза с плътния си глас. — Какво става?

Огледа присъстващите с празен поглед, след което в очите му отново се появи разсъдък.

— Хванахте ли го? — попита обнадеждено.

— Кого?

— Човека, който се спусна по бръшляна. Бях застанал до прозореца. Сграбчих го, когато слезе, и започнахме борба…

— Мир нямаме от тези проклети обирджии — извика лейди Кут. — Клетото момче!

Джими продължаваше да се оглежда.

— О, май мебелите са пострадали. Човекът беше як като бик и никак не ми беше лесно.

Състоянието на стаята бе ярко потвърждение на думите му. В радиус от три метра всичко, което беше леко и чупливо и можеше да бъде счупено, наистина бе изпотрошено.

— И какво стана сетне?

Джими обаче търсеше нещо с поглед.

— Къде е Леополд? Най-красивият от всички автоматични пистолети?

Батъл му посочи пистолета върху масата.

— Ваш ли е, мистър Тесиджър?

— Да, мой. Това е моят малък Леополд. Колко изстрела са направени с него?

— Само един.

Джими изглеждаше натъжен.

— Леополд ме разочарова — прошепна младежът. — Навярно не съм натиснал спусъка както трябва и затова е прекратил стрелбата.

— Кой стреля пръв?

— Май аз — отвърна Джими. — Човекът успя да ми се изплъзне и докато се усетя, се оказа при прозореца. Тогава именно натиснах спусъка на Леополд. Мъжът се извърна и стреля по мене. После сигурно съм изгубил съзнание.

Джими се хвана натъжен за главата.

Но сър Стенли Дигби внезапно се развълнува.

— Какво казахте, че се е смъкнал по бръшляна ли? За Бога, Ломакс, да не са откраднали онази работа?

Излезе тичешком от стаята. Кой знае защо, никой не пророни и дума по време на отсъствието му. След няколко минути сър Стенли се върна. Кръглото му чипоносо лице бе пребледняло като на мъртвец!

— За Бога, Батъл, няма го! О’Рорк спи непробудно, мисля, че е наркотизиран. Не мога да го събудя. Документите са изчезнали.