Агата Кристи
Седемте циферблата (14)

Глава четиринайсета
Срещата на Седемте Циферблата

Няма да се спираме нашироко на следващите четири маса, през които Бъндъл доста се намъчи в тесния шкаф. Бе отсъдила, че срещата, ако въобще се осъществеше, щеше да се проведе във времето, когато заведението е най-оживено, тоест някъде между полунощ и два часа през нощта.

Тъкмо бе решила, че вече е шест сутринта, когато чу познат и приятен за ушите й звук: някой отключваше вратата.

След малко запали и осветлението. Глъчката откъм игралната зала, която бе нахлула в стаята като морска вълна, секна внезапно, както и се беше появила, след което се чу звука, предизвикан от заключването на брава. Явно някой бе влязъл откъм игралната зала. Бъндъл се възхити отново на съобразителността вратата да се направи звуконепроницаема.

Подир миг човекът попадна в полезрението й, което, макар и ограничено, се оказа достатъчно за целите й. Бъндъл видя висок мъж с широки рамене, яко великанско телосложение и дълга черна брада. Девойката си спомни, че предната вечер го е мярнала на една от масите, където се играеше бакара.

Значи това бе тайнственият руснак, за когото бе говорил Алфред, собственикът на клуба, зловещият мистър Мосгоровски. От възбуда сърцето на Бъндъл започна да бие ускорено. Тя приличаше толкова малко на баща си, че изпита едва ли не гордост от неудобната поза, която беше заела.

Няколко минути руснакът стоя до масата, като галеше брадата си. После извади от джоба си часовник и провери колко е часът. Закима удовлетворено, отново бръкна в джоба си, извади нещо, което Бъндъл не видя, и изчезна от полезрението й. Когато отново се появи пред очите й, тя едва не възкликна от изненада.

Сега лицето му бе с маска, но не в същинския смисъл на думата. Бе парче плат, което прикриваше плътно цялото лице и върху което бяха направени два малки процепа за очите. По форма бе кръгло и изобразяваше циферблат със стрелки, сочещи шест часа.

„Седемте циферблата!“ — рече си Бъндъл.

След малко чу нов звук — седем тихи почуквания.

Мосгоровски отиде до мястото, където се намираше другият вграден бюфет.

Девойката чу щракване, сетне приветствия на непознат език.

След малко видя новодошлите.

И те имаха на лицата си такива маски, само дето стрелките сочеха различно време — съответно четири и пет часа. И двамата бяха мъже във вечерно облекло, но имаше една разлика. Единият бе строен и елегантен младеж с добре скроен костюм. Движеше се с лекота, присъща повече на чужденец, отколкото на англичанин. Другият изглеждаше слаб и жилав. За дрехите му можеше да се каже само, че му стояха прилично, но нищо повече. Бъндъл отгатна откъде е още преди да е чула гласа му.

— Ние май сме първите.

Бе приятен плътен глас с американски акцент, в който се долавяха и ирландски оттенъци.

— Уви, имах си големи главоболия, докато се измъкна, за да дойда навреме. Невинаги нещата се подреждат, както бихме желали. За разлика от Номер четири не съм господар на своето време — каза елегантният младеж на правилен, макар и леко префърцунен английски.

Бъндъл се опита да отгатне националността му. Преди да проговори, тя реши, че е французин. Произношението му обаче не бе френско. Допусна, че е австриец, унгарец или даже руснак.

Американецът отиде в другия край на масата и девойката чу как той премества стола.

— Един часът се справя много успешно — каза мъжът. — Възхищавам се от готовността ви да рискувате.

Пет часът сви рамене.

— Ако не рискуваш… — започна той, но не довърши мисълта си.

Някой отново бе почукал седем пъти на тайната врата и Мосгоровски отиде да отвори.

Няколко минути Бъндъл не разбра нищо, тъй като през отвора не се виждаше никой. След малко обаче се чу гласът на брадатия руснак.

— Ще започваме ли?

Той отиде при масата и зае креслото непосредствено до главното. Бе с лице към бюфета, в който се бе спотаила Бъндъл. Елегантният Пет часът седна до него. Третото кресло от тази страна бе извън полезрението на девойката, но американецът, Номер четири, се мярна пред очите й, преди да седне.

Откъм близката страна на масата, се виждаха само две кресла. По едно време някой премести второто, всъщност средното, после един от новодошлите мина бързо покрай шкафа и зае креслото срещу Мосгоровски. Който и да седнеше от тази страна, щеше да е с гръб към Бъндъл и именно един от тези гърбове привлече вниманието й: пред нея се бе разположила изключително красива, доста разголена жена.

Тъкмо тя наруши мълчанието. Гласът й бе напевен и прелъстителен с чужд акцент. Жената насочи поглед към празния стол откъм тясната страна на масата.

— Значи и тази вечер няма да видим Номер седем? — попита тя. — Кажете ми, приятели, ще го видим ли някога?

— И таз добра! — възкликна недоволно американецът. — Вече си мисля, че изобщо не съществува такъв човек.

— Не ви съветвам да разсъждавате така, драги ми приятелю — каза весело руснакът.

Настъпи мълчание — твърде неловко, според Бъндъл.

Още гледаше като омагьосана красивия гръб пред нея. Точно под дясната лопатка имаше малка бенка, от която белотата на кожата изпъкваше още повече. Бъндъл най-сетне осъзна, че изразът „прекрасна авантюристка“ започва да придобива смисъл за нея. Бе сигурна, че жената има и хубаво лице: мургаво, славянско, със страстни очи.

Унесът й бе прекъснат от гласа на руснака, който играеше ролята на церемониалмайстор.

— Ще започваме ли? Нека първо споменем нашия отсъстващ другар, Номер две.

Направи някакъв странен жест към преместения стол до жената. Всички повториха жеста му и насочиха поглед натам.

— Съжалявам, че днес сред нас го няма Номер 2 — продължи руснакът. — Предстои ни много работа. Появиха се неочаквани трудности.

— Получихте ли рапорта му? — попита американецът.

— Още не съм получил нищо от него. Не разбирам защо.

— Допускате ли да не е стигнал до вас?

— Не е изключено.

— С други думи — започна тихо Пет часът, — възникнала е опасност.

Произнесе последната дума предпазливо, но сякаш с удоволствие.

Руснакът кимна.

— Да, възникна опасност. Твърде много хора знаят за нашето съществуване, както и за заведението. Мога да ви посоча неколцина, които са се усъмнили. Трябва да им запушим устата — добави мъжът решително.

Бъндъл усети как я побиват тръпки. Ако я откриеха, дали щяха да й запушат устата? Изведнъж чу една дума и наостри уши.

— Значи не се е разбрало за Чимнис?

Мосгоровски поклати глава.

— Не.

Номер 5 внезапно се приведе напред.

— Съгласен съм с Ана. Къде е нашият председател, Номер 7? Нали той е в дъното на всичко? Защо не го виждаме?

— Номер 7 си има свой стил на работа — поясни руснакът.

— Вечно отговаряте така.

— Няма да кажа нищо повече — отсече Мосгоровски. — Освен това, че не завиждам на мъжа или жената, която дръзне да му се противопостави.

Настъпи неловко мълчание.

— А сега да продължим — добави спокойно Мосгоровски. — Номер 3, разполагате ли с плана на абатство Уайвърн?

Бъндъл напрегна слух. Досега не бе успяла да зърне Номер 3, нито да чуе гласа му. Сега го чу и веднага разбра що за човек говори. Гласът бе тих, приятен и монотонен, на добре възпитан англичанин.

— Заповядайте, сър.

Номер 3 подаде някакви листове през масата. Всички се надвесиха над тях. След малко Мосгоровски отново се изправи.

— А списъкът на поканените?

— Ето го.

Руснакът го прочете.

— Сър Стенли Дигби. Мистър Терънс О’Рорк. Сър Осуалд и лейди Кут. Мистър Бейтман. Графиня Ана Рацка. Мисис Маката. Мистър Джеймс Тесиджър… кой е този Джеймс Тесиджър?

Американецът се засмя.

— Не се безпокойте! Един от младите глупаци, дето обичат да се врат по приемите.

Руснакът продължи със списъка.

— Хер Еберхард и мистър Евърсли. Това са.

— Така ли? — прошепна съвсем тихичко Бъндъл. — Ами онова мило момиче, лейди Айлийн Брент?

— Да… Няма нищо тревожно — натърти Мосгоровски и пак огледа събеседниците си. — Вярвам, всички сте наясно колко важно е изобретението на Еберхард.

Три часът отговори съвсем стегнато, по английски.

— Да.

— Търговската му стойност вероятно възлиза на милиони — поясни руснакът, — а що се отнася до цената му на международния пазар, по-добре да не говорим.

Бъндъл реши, че зад маската си той крие неприятна усмивка.

— Да — продължи Мосгоровски, — това е златна мина.

— Мина, която струва поне няколко човешки живота — допълни цинично Номер 5 и се засмя.

— Знаете обаче що за птици са изобретателите — каза американецът. — Понякога изобретенията им не сработват.

— Човек като сър Осуалд Кут едва ли ще сбърка — възрази Мосгоровски.

— Като летец и аз мога да потвърдя — каза Номер 5, — че технически е изпълнимо. Знае се от години. Но бе необходим геният на Еберхард, за да се осъществи.

— Тогава нямаме нищо повече за обсъждане — рече Мосгоровски. — Всички видяхте плана. Не се налага да променяме първоначалните си намерения. А, да не забравя, чух, че било намерено някакво писмо на Джералд Уейд, в което се споменава за нашата организация. Кой го е намерил?

— Лейди Айлийн Брент, дъщерята на лорд Кейтърам.

— Бауер не е трябвало да го допуска — каза руснакът. — Постъпил е безотговорно. До кого е било адресирано писмото?

— Ако не се лъжа, до сестра му — отговори Номер 3.

— Неприятно — рече Мосгоровски, — но какво да се прави. Утре започва следствието по случая с Роналд Деврьо. Надявам се, че вече са взети необходимите мерки?

— Пуснахме слуха, че местни младежи са се учили да стрелят — вметна американецът.

— В такъв случай всичко е наред. Е, засега няма какво повече да си кажем. Според мен е редно да поздравим нашата скъпа Един часът и да й пожелаем да се справи успешно с ролята си.

— Да живее Ана! — извика Номер 5.

Всички направиха с ръка странния жест, вече привлякъл вниманието на Бъндъл.

— За успеха на Ана!

Един часът отвърна на този жест с друг, чуждестранен. След това се изправи и другите последваха примера й. Номер 3 помогна на Ана да си сложи наметката и Бъндъл за пръв път успя да го зърне. Бе висок и едър.

Всички се измъкнаха през тайната врата и Мосгоровски я заключи. Изчака малко, после Бъндъл го чу как отключва и другата врата. Руснакът угаси осветлението и излезе.

Пребледнял и уплашен, Алфред се яви едва след два часа, за да измъкне Бъндъл. Тя насмалко не падна в ръцете му и се наложи той да я държи.

— Няма ми нищо — каза девойката. — Само съм се схванала. Нека поседна.

— Боже мой, миледи, сигурно е било страшно.

— Ами, страшно! — рече Бъндъл. — Мина по вода. Хайде, не се вълнувай, всичко приключи. Можеше да свърши и зле, но за щастие ни се размина.

— Слава Богу, миледи. Цяла вечер треперех. Сама виждате, че са доста странни хора.

— Ужасно странни — поправи го Бъндъл, докато разтриваше енергично ръцете и краката си. — До тази нощ си мислех, че такива хора съществуват само по книгите. Както обаче казват, Алфред, човек цял живот се учи.