Джефри Дивър
Пастирът (9)

Глава 8

Райън Кеслер примигна.

— В гумите ли да се целя? Или в шофьора?

— Не! Не! — бързо го възпрях. Не говорех на него, а на жената, която срещна погледа ми в огледалото за задно виждане. — Мари, с камерата! Снимай номера!

Апаратът „Канон“ на младата жена притежаваше впечатляващ телеобектив. Трябваше ми табелата на колата, която се намираше твърде назад, за да я видя с невъоръжено око.

— О! — Райън се отпусна назад. Изглеждаше разочарован.

Мари занатиска бутоните на камерата, извърна се и снима. Чу се характерното цъкане и бръмчене на рефлексните камери с един обектив. Почудих се дали при дигиталните камери, разпространени повсеместно днес, шумът е просто аудио ефект.

Миг по-късно Мари се взираше в екрана.

— Разчитам я.

— Добре. Изчакай малко.

Обадих се на Фреди и го помолих незабавно да проверят табелата.

Мари ми съобщи буквите и цифрите, а аз ги изрецитирах в телефона.

Райън пак се озърташе назад, стиснал револвера.

Фреди се обади пак след по-малко от шейсет секунди. Смееше се.

— Регистрирана на някой си Джими Чън. Има ресторант в Принс Уилям. Синът му шофира, разнася рекламни брошури за ресторанта. Взех му номера и говорих с хлапето. Каза, че е зад сив седан — нуждаел се от измиване, между другото — и май някой току-що го снимал, което не го зарадвало никак. Менюто им е добро, Корт. Специалитетът е пиле а ла „Генерал Цо“. Съществувал ли е наистина такъв генерал?

— Благодаря, Фреди.

Прекъснах връзката и забелязах, че пътниците са впили очи в мен.

— Няма проблем. Доставка на китайска храна.

След секунда Мари се обади:

— Да поръчаме.

Откъм сестра й долетя пресеклив смях. Райън сякаш не я чу.

След като автомобилът се оказа безопасен, се поотпуснах и се съсредоточих в ритъма на движението. Обичах да шофирам. Като тийнейджър нямах кола. Но татко — адвокат в застрахователна компания, при това добър — се погрижи да се науча да шофирам сигурно и умело. Осъзнаеш ли, че повечето хора на пътя са идиоти — а заради естеството на работата си той го знаеше от личен опит — и вземеш ли необходимите мерки, пътуването се оказва доста приятен процес.

Той самият караше „Волво“ и твърдеше, че е най-сигурната кола за магистрали.

Във всеки случай аз обичах да шофирам. Не бях сигурен защо. Определено не заради скоростта. Бях предпазлив шофьор. Навярно защото в колата представлявахме подвижни мишени и следователно — поне на теория — бяхме по-неуязвими. Не винаги, разбира се. Хенри Лавинг залови и уби Аби Фалоу именно при пътуване в конвой. Инцидентът с камиона на птицекланицата в Северна Каролина.

Отпъдих мисълта.

Движехме се на запад и лъкатушехме из област Феърфакс и област Принс Уилям. Подминавахме евтини молове с кулички в стил „Тюдор“ с еднотипни магазини и препълнени ресторанти за бързо хранене, чиито служители отброяват нетърпеливо часовете. Край нас се редяха блестящите брони на върволици поовехтели коли, осеяни с надписи с удивителни знаци; лекарски кабинети и застрахователни агенции, тук-там по някой антикварен магазин в едноетажна петдесетгодишна сграда; оръжейни магазини, книжарници. Една-две порутени плевни. Няколко самонадеяно високи офис сгради.

Северна Вирджиния така и не е успяла да реши дали е предградие на Ню Йорк или част от Конфедерацията.

Погледнах колко е часът. Минаваше един и половина. Пътувахме почти два часа. Реших да не отиваме директно в защитената къща, а да се отбием в попътно убежище — близък мотел — за да прикрием следите си и да сменим автомобила. Често придвижвам подопечните си на етапи. Предвиждах да останем в мотела три-четири часа и после да продължим към защитената къща. Организацията ми притежава списък с дузина закътани и сигурни хотели в региона. Мотелът, който избрах, беше навярно най-добрият.

Огледах изпитателно колите по шосето и натиснах бутона за бързо набиране.

— Дюбоа.

— Кои сме в „Хилсайд“? — попитах я.

Използваме различни прикрития във всяка попътна спирка. Питам дори когато съм сигурен, че знам. Чу се тракане на клавиши и звънтене на гривна.

— Ти си Франк Робъртс, търговски директор на „Артезиън Къмпютър Дизайн“. Преди осем месеца отседнахме там за два дни с Пьотър Смолиц и приятелката му — обясни Дюбоа.

Последните думи прозвучаха ледено — Дюбоа си беше изградила непоклатимо мнение за самонадеяната любовница на свидетеля.

— Робъртс, тоест ти — продължи тя — участваше в търговски преговори в Тайсънс и Рестън заедно със съдружника си от Москва. Замазахме дупката от куршум в стената, преди да се усетят.

— Това си го спомням.

Не ни нападнаха. Лудият руснак имаше скрито оръжие, което излезе наяве след сериозна консумация на също така умело прикрита водка. Оръжието със заглушител гръмна случайно и не нарани никого благодарение на мен, макар никой да не ме похвали.

— Ще се регистрираме. Ще се обадя след двайсет минути.

— Двайсет. Добре.

След няколко мили намалих, дадох мигач и свих в дългата алея пред „Хилсайд Ин“. Бялата колониална сграда с фронтони и хоросанова мазилка се гушеше в средата на пет акра старателно оформена градина — геометрични морави, подрязани дървета, английски цветни лехи, все още пищно цъфнали рози. Макар да се съмнявах, че е в настроение да я оцени, надявах се гледката да разведри Джоан, която очевидно обичаше градинарството. Независимо че не одобрявах сарказма на Мари, аз наистина съм донякъде екскурзовод, понеже е в моя полза подопечните ми да не скучаят и да се чувстват доволни.

„Хилсайд Ин“ беше разположен на хълм, но по-скоро в подножието, отколкото на височината, а зад него се ширеха голи поля. Вдясно имаше анемична горичка, но човек трудно би приближил, без да го забележат.

Потеглих по алеята, после свих вдясно и прекосих паркинга към задното крило на мотела, за да избегна големите прозорци на фоайето. Паркирах и наредих на всички да не слизат. Влязох през арката между двете крила със стаи отзад и тръгнах към рецепцията. На паркинга имаше двайсет и две коли. Разполагам със скенер с директна връзка към националната база данни с регистрираните превозни средства. Да сканирам обаче толкова автомобили щеше да ми отнеме много време, а и щях да събудя подозрение. Освен това през всичките години в този бранш не съм видял наемник да паркира пред мотел или защитена къща кола с издайнически табели.

Бръкнах в джоба си и измежду десетината кредитни карти, издадени на различни имена и компании, избрах тази на „Артезиън“ на името на Франк Робъртс. „Артезиън“ е истинска компания — е, поне е регистрирана — и притежава впечатляващ уебсайт. Решахме ли в действителност да се захванем със софтуерен дизайн, разполагахме с внушителен списък от потенциални клиенти, които ни бяха изпратили имейли. Организацията ми си е подсигурила няколко подобни мними компании и Дюбоа и колегите й се забавляват да отпечатват кратка информация за тях, включително биографии на изпълнителни директори, екзотични места за провеждане на конференции и дори рекламни кампании. Пастирите старателно запаметяват данните, за да водят правдоподобни, макар и кратки разговори по съответните теми — компютърен дизайн, авиохидравлика, месни и млечни полуфабрикати и прочее продукти и услуги. Казвали са ми, че моите изложения звучат постно, ако ли не скучно, и обезкуражават любопитството на събеседника. Което, разбира се, е целта.

Регистрирах се, не забелязах нищо необичайно в поведението на рецепциониста и пиколото и се върнах на паркинга при колата, където също нямаше нищо подозрително.

Отворих вратата откъм шофьорското място и обявих:

— Вземете си багажа.

— Нали нямаше да оставаме тук? — попита Мари.

— За малко. Ще сменим автомобила.

— Смяташ ли, че е необходимо? — осведоми се Райън.

— Просто предпазна мярка — отвърнах с най-популярната мантра в охранителния бранш.

— Има ли гореща вана? — попита Мари. — За предпочитане със симпатичен масажист на име Раул.

— Опасявам се, че не бива да излизате от стаите — обясних пак.

Погледът на Мари мълчаливо повтори коментара й за качествата ми на екскурзовод.

Въведох ги бързо в апартамента с две спални, тактически най-подходящ за защита, понеже към него нямаше снайперистки изглед. Джоан се озърна равнодушно. Сестра й изглеждаше искрено разочарована от тесния, гол апартамент. Навярно укори мислено федералното правителство, че не инвестира повече средства в името на удобствата й.

Райън заотваря вратите на баните и гардеробите като член на ударен отряд. После приближи към прозореца и предпазливо отдръпна завесата да надзърне навън към сляпата стена на конферентната зала на трийсетина крачки от него. От жеста му лъхаше предизвикателство, сякаш очакваше Лавинг да е от другата страна на стъклото.

Изглежда се разочарова да открие сив бетон вместо мишена, по която да стреля. Все пак констатира:

— Добър избор. Подходящо за защита.

Кимнах.

— О, може ли да се настаня в тази стая? — попита Мари, сочейки по-просторната.

Свих рамене. Стаите щяха да им послужат само за душ и кратка дрямка, ако пожелаят. Аз не смятах да ги използвам. Другите се съгласиха и младата жена тръгна натам.

— Телефоните не работят — обявих.

Мари забави крачка. Стори ми се, че възнамерява да си поговори надълго, нашироко и насаме с приятеля си Андрю. Но тя се нацупи ядосано и каза:

— Тогава ти ще ми поръчаш масажист, господин екскурзовод.

Намигна ми и изчезна.

Райън отпрати с раздразнен поглед снаха си и вдигна своя кодиран телефон.

— Шефът ми?

— Разбира се. Само че нито дума къде се намираме.

Кимна. Взе раницата си и влезе във втората спалня, натискайки бутоните. Захлопна вратата с крак.

И ме остави в дневната с мрачната Джоан. Тя включи телевизора и прехвърли каналите. Никъде не съобщаваха за нападението над дома й, споменаха само фалшивия сигнал за стрелбата в „Джордж Мейсън“.

— Как са залъгали новинарите? — попита Джоан.

— Не знам — отвърнах.

Всъщност знаех — Арън Елис, шефът ми. Никога не беше работил като пастир. Натрупал опит в администрациите на различни федерални охранителни агенции, той взаимодействаше умело с Конгреса и беше ветеран в бюджетните битки и връзките с медиите. След смъртта на Аби Фалоу преди шест години се понесоха слухове, че аз ще поема организацията — бях негово протеже. Това обаче означаваше по-малко време за полева работа, което не ми беше присърце. Затова висшестоящите се разтърсиха и откриха Елис, ценен кадър на Лангли.

Не схващаше докрай деликатните моменти в работата на пастира, но нямаше равен, наложеше ли се да се цензурира новина, която би ни попречила. Не можеше да забрани да оповестят стрелбата в тихото предградие, но можеше да забави репортажа и да го смекчи до съобщение за неуспешен опит за взлом.

Уменията на Елис, естествено, ми се струваха загадъчни, както моите — на него, и аз така и не сполучих да разгадая фокусите му напълно. Предполагах, че част от таланта му се състои в напипване на слаби места — същото оръжие, прилагано от Хенри Лавинг. А и от мен от време на време.

Всички понякога се възползваме от него, разбира се.

Джоан се взираше с невиждащи очи в екрана, привела рамене. Нямаше грим. Носеше само часовник и годежния и сватбения си пръстен, докато Мари беше накичена с обилие от ярки бижута. Джоан разгледа счупения си нокът. Ноктите й бяха ниско изрязани, а ръцете й — зачервени. Подозирах, че градинарството се е превърнало в средоточие на живота й. Беше оформила красиво двора си, предполагам, но аз го възприемах единствено от гледна точка на възможностите за укритие и стрелкови позиции, а не естетически. Не разбирам и съм неспособен да оценя красотата на растенията.

Пристъпих към прозореца, надникнах иззад завесата към сивата стена и се обадих на Арън Елис. Докладвах му как напредваме, но не споделих къде сме и коя от трите или четирите дузини защитени къщи в района съм избрал. Тази информация се предоставяше само в краен случай. Ако колега пастир или агент от бюрото на Фреди ни осигуряваше подкрепление или — както сега — ако шофьорът ни докарваше нова кола, обявявах местонахождението ни. Но винаги гледах да осведомявам възможно най-малко хора къде се намират подопечните ни.

Доверявах се на колегите си, но не се съмнявах, че добере ли се Хенри Лавинг до шефа ми, ще се постарае с всички сили да разбере къде е жертвата му. Елис имаше чаровна съпруга — Джулия — и три деца, родени точно през четиринайсет месеца. Най-голямото беше на осем. Лавинг щеше да принуди Елис да издаде убежището на подопечните ми за не повече от десет минути.

Не бих го винил. И аз бих проговорил при такива обстоятелства. Когато постъпих в организацията, Аби Фалоу лично ми каза: „Корт, слушай. Правило номер едно, което не споменаваме пред никого, освен пред себе си: в крайна сметка подопечните ни са пратки — кокоши яйца, кристални вази, крушки. Хранителни стоки. Рискуваме живота си, за да ги опазим. Но не жертваме живота си заради тях. Не го забравяй!“.

Елис ме поразпита, но усетих, че нещо друго го гложди, затова го изпреварих:

— Уестърфийлд ми звънна.

— Знам. Каза, че не си вдигнал… Или беше пропуснато обаждане?

— Не вдигнах. Реших, че не мога да го вмъкна в бъркотията, Арън. Ще успееш ли да ме спасиш от него?

— Да. — Доста анемично „да“. После добави: — Просто го уведомявай от време на време какво става.

— Не може ли да уведомявам теб, а ти — него?

— Обади му се набързо. Какво толкова? — порица ме той, сякаш укорява брат си, че е забравил рождения ден на майка им.

Поомекнах и се съгласих.

— Новини за местонахождението на Лавинг? — попита Елис.

— Никакви.

— Съучастник?

— Има един. Потвърдено е. Разполагаме с грубо описание. — Докладвах за високия пясъчнорус мъж, забелязан край къщата на Кеслерови. — Само това знаем за него. Трябва да приключвам, Арън. Ще поговоря с Райън за случаите му. Искам да се заема с издирването на поръчителя, докато наемника го няма.

Щом оставих телефона, Райън ме попита дали може да се обади на дъщеря си. Разреших му. Гласът му се пооживи, тонът му се промени отчетливо, както винаги, когато разговаряме с децата си. Забелязах как в очите му просветва обич и загриженост и отклоних очи. От думите му заключих, че момичето и Бил са добре, чувстват се удобно във вилата на около петнайсетина мили северозападно от нас. Следобед планирали да ловят риба.

Джоан също взе телефона, запазвайки оптимистичната фасада пред Аманда. Обеща в понеделник да се обади в училището, за да й извинят отсъствията. Явно момичето искрено се тревожеше, че пропуска часовете и извънкласните занимания.

Аманда ми напомни какъв бях на нейната възраст. И аз обичах да ходя на училище. Харесваха ми и занятията, и изпитите. Лесно се отегчавам — и досега — и отначало училището също ми доскучаваше. Но постепенно започнах да възприемам уроците като серия от усложняващи се игри и им се посветих всеотдайно. Веднъж татко настоя да отида на служебно парти с него. Зарадвах се, че ме покани. Но му казах, че ми е зле. Когато тръгна към офиса, мама още спеше. Отметнах завивките — бях облечен — и отидох на училище. Не ми е известен друг случай ученик да се престори на болен, за да не пропусне училище. Бях на крачка да се посветя на академична работа. Само по силата на неочаквано стекли се обстоятелства попаднах в охранителния бранш.

— Искам да поговоря с Бил — прошепнах на Джоан. Тя кимна, сбогува се с дъщеря си и пожела да се чуе с Картър. Подаде ми телефона.

— Корт е.

— Здрасти. Говорих с приятел в града — каза Картър. Предположих, че някой в полицейското управление му е предал за събитията в къщата на Кеслерови. Той добави: — По модерния ми нов телефон, не се безпокой. Май сме пропуснали забавно парти.

Говореше заобиколно, понеже момичето слушаше.

— На косъм бяхме. Няма пострадали.

— Така чух и аз. Никой не знае къде е приятелят ни — вметна Картър.

— Правилно.

Той се засмя. Понякога ме корят за лаконичността или за архаичните изрази. Аз предпочитам да смятам, че съм прецизен. Освен това, навършиш ли двайсет — тогава се дипломирах в колежа — говориш, както си се научил да говориш. Безсмислено е да се мъчиш да се променяш. Не се получава. А и защо е необходимо?

— Смятаме, че не знае за вас — добавих.

— Звучи добре.

— Как пътувахте? — попитах.

— Без произшествия. Обърках посоката. Повъртях се в кръг.

Казваше ми, че е използвал обиколни маршрути.

— Добре. Не оставяй Аманда да скучае и не я допускай до телефона.

— О, бях забравил, че е счупен!

Старият детектив ми допадна.

— Благодаря.

— Пази ги, Корт.

— Непременно.

Загадъчен кикот.

— Не бих избрал работа като твоята за нищо на света.