Джефри Дивър
Пастирът (8)

Глава 7

Трийсет минути по-късно — около половин час след пладне — наблюдавах бежовата кола, която ни следеше на известно разстояние, без да изостава, докато се движехме по шосетата из многоликата област Принс Уилям. Населението включва фермери, горди индианци, хора на ръба на бедността и множество пресни емигранти.

Повечето лаборатории за метадон в Северна Вирджиния се намират именно в Принс Уилям.

Не можех да различа марката или модела на колата, но със сигурност знаех, че преди няколко километра бе свила след нас по безличната странична уличка с работнически жилища, която не водеше наникъде. Или живееш на Хевъли Лейн, или поемаш по нея да провериш дали не те следят.

Шофьорът на бежовата кола очевидно не живееше там — все още беше зад нас.

Светъл седан. Неизвестна година, марка, модел…

Предположих, че Лавинг е сменил колата. Възможно беше обаче да е в същата… за да ни изненада. Размислих, но предпочетох да не се обаждам за подкрепление, не още; не исках да привличам внимание.

Реших просто да държа под око бежовата ни сянка.

Кеслерови бяха по-спокойни, не много, но донякъде. На предната седалка Райън си играеше на следотърсач, а от истерия Мари беше превключила зловещо бързо на обичайното шегобийство и престорена свенливост. Пак ме наричаше „екскурзовод“, което ме дразнеше повече от уплашените й писъци отпреди половин час. Джоан се беше оттеглила отново в себе си и се взираше с празен поглед през страничния прозорец. Запитах се дали винаги е била толкова плаха, или инцидентът преди шест години в закусвалнята, когато се е изправила срещу смъртта и е видяла да прострелват Райън и собствениците, я е променил коренно. Емоционалното й състояние навярно надхвърляше границите на нормалното, но само по себе си не беше нещо необичайно. Жертвите на наемници обикновено преминават през всички стадии на скръбта — отричане, гняв, примирение, депресия, приемане. Безучастието на Джоан беше форма на отричане.

Откакто напуснахме квартала на Кеслерови по заобиколен маршрут, Джоан проговори само два пъти. Първо отбеляза — съвсем правилно — че поне дъщеря й и Бил Картър са в безопасност, понеже се е изяснило къде са ги причаквали Лавинг и партньорът му. После заключи, че съпругата на Теди Нокс навярно също не е пострадала. Ако Лавинг я беше убил, щеше да се лиши от средство за въздействие срещу Теди, за да го изнудва да не свидетелства срещу него. Съществуваше и такава възможност. Но по-скоро Лавинг не се интересуваше какво знае Теди или какви показания би могъл да даде и беше убил съпругата му за удобство. Така смятах, но замълчах.

Райън ме помоли да се обадя на Фреди и да попитам дали съпругата на Теди е добре, но не исках да го разсейвам, ако той, Гарсия и другите агенти — стига да бяха живи и непокътнати — бяха влезли в схватка с Лавинг или го преследваха. Фреди щеше да се обади, когато има какво да ми съобщи. Обясних го на Райън и той кимна, макар да пролича, че отказът ми го подразни. Върна се към импровизираното си наблюдение.

Свърнах рязко към паркинга на „Бъргър Кинг“ и спрях.

— Хей, може ли да изтичам до телефонния автомат? — стресна ме Мари.

— Не. Не слизай от колата.

— Моля? — проточи тя като тийнейджър, настояващ за разходка до мола.

— Не — повторих.

— Но нали няма да ме проследят и прочее? Наистина. Знам всичко.

— За кое? — попита сестра й.

— За подслушването. В онзи епизод на „От местопрестъплението“ шпионите използваха улични телефони. „Извън мрежата.“ Така казваха.

— Съжалявам, никакви телефони — намесих се.

— О, ама че си скучен. Искам адвокат! — нацупи се тя като момиченце.

Раздразни ме още повече и спрях да й обръщам внимание.

Чаках бежовата кола да ни подмине. Което не се случи. След десет минути се върнах на шосето и подкарах бързо, опитвайки се да хвана зелената вълна, за което ме възнаградиха с два-три клаксона. Както и с един среден пръст. Но не забелязах никакви бежови коли.

Хендсфрий устройството обяви, че ме търси Фреди.

Най-сетне…

— Добре ли са момчетата ти в колата пред къщата? — попитах.

— Да. Понатъртени. Трябваше да са с колани. Научиха си урока.

— Ами стрелбата в колежа?

Смятах, че е фалшива аларма, но не бях сигурен. Щях да се разтревожа, ако имаше пострадали, разбира се, но в момента се интересувах повече дали мнимите сигнали са метод, който Хенри Лавинг е добавил към репертоара си. Още нещо към папката с данни за него.

— Прав беше, синко. Прах в очите. Нищичко. Но обезвреди за час шейсет полицаи и агенти.

— Ясно. А Лавинг?

— Измъкна се. Никакви следи. Не се знае с каква кола.

— Някой да е видял нещо бежово наоколо, което после е изчезнало? Седан?

— Бежов седан? Не. Макар че поразпитахме. Едно от момчетата ми е мярнало партньора. В страничния двор с дърветата. Гарсия го покриваше. Висок, слаб, пясъчноруса коса, с тъмнозелено или камуфлажно яке.

— Оръжие?

— Черен автоматичен пистолет. Не е ясно каква марка. Побягнал бързо от горичката, след като ти тръгна.

Подминавахме гъсто населени райони, наоколо се редяха поля, къщи и позападнали търговски центрове, където бизнесът процъфтяваше единствено благодарение на банките. Намалих скоростта.

— Теди Нокс идентифицира ли Лавинг?

— Да.

Аби Фалоу отказваше да използва баналната реплика: „Само задниците се задоволяват с небрежни хипотези“, но ни наби принципа в главите. Макар в Западна Вирджиния да бяха установили, че Лавинг е мъжът, взел на мушка Кеслер, не разполагахме с доказателство дали наистина той е нападателят. Досега.

— Взехме отпечатъци от тиксото, с което бяха вързани Теди и съпругата му. Частично запазени, но е той.

Усещах и виждах, че подопечните ми се взират в мен, жадни за информация.

— Семейство Нокс?

Определено не исках да съобщавам, че жената е мъртва.

— Ще се оправят и двамата, ако това питаш.

— Да.

Предадох новината на Кеслерови.

— О! — въздъхна Джоан и приведе глава. Промълви: — Благодаря.

Не ми се сториха религиозни, но явно бях сгрешил. Тя се помоли мълком.

— И? — попитах Фреди; имах предвид: „казаха ли нещо повече“.

— Нищо освен описанието. Дори да ги сложим в стая с тонколони, бълващи „Металика“, пак няма да посмеят да проговорят.

— Впечатлението ти? — продължих, пренебрегвайки безсмислената шегичка.

— Наистина не знаят много. Можем сигурно да разберем как е бил облечен, но защо ни е? За нищо според мен.

Осведомих се дали оръжието в ръката на Нокс ще ни отведе донякъде.

Той се засмя горчиво.

— Откраднато преди години. Следователите душиха навсякъде — във и под колата, на двора, в купчините с тор и кошовете за боклук в целия проклет квартал. И в горичката, където забелязахме партньора. Нищичко. Нула. Не разбраха дори къде са паркирали Лавинг и приятелчето му. Нито едно парченце гума. А и аз се кълнях, че ще пристигне след няколко часа. Изглупял ли съм нещо, или…?

Смятах, че имам обяснение за ранната поява на Лавинг във Феърфакс.

— Хванал е натясно служителя в мотела в Западна Вирджиния и го е принудил да ни каже, че Лавинг си е тръгнал в осем, а всъщност е потеглил в четири или пет сутринта.

— Печелиш пура, Корт. Достатъчно е било да спомене името на дъщеря му и в кое училище учи.

Лавинг си подготвяше домашните не по-малко съвестно от Клер Дюбоа. И сега, както преди години, се възхитих пряко волята си на методичността и педантизма му.

— Но светлият седан е бил наистина негов, защото са го видели и други свидетели от мотела.

— Определено. — Добави, че криминолозите от Чарлстън са претърсили внимателно стаята. — Нищо.

Погледнах назад и закриволичих по нови обиколни маршрути.

Никаква бежова кола. Нищо необикновено. Местните се занимаваха с обичайните си съботни дейности. Пътуваха към супермаркети, към ресторанти за бързо хранене за почерпка след покупките, отиваха на кино, водеха децата си на детски футболни мачове или на тренировки по таекуондо.

— Как мислиш, Фреди? На сериозно ли беше или за заблуждение? — Колебаех се какво целеше Лавинг с нападението. Наистина ли искаше да ни убие и да похити Райън и семейството му? Или отклоняваше вниманието ни? Дали стратегията му не беше друга, а аз не успявах да я разгадая?

Фреди се почуди.

— Истинско… Така ми се струва. Смятам, че искаше да проникне бързо в къщата, да похити Райън и да изчезне. Без малко да го постигне. Ако бяхме излезли отзад, както планираше, щяхме да му паднем в ръцете. Сега щяха да ни съчиняват надгробните слова, а изпод ноктите на Кеслер да стърчат бамбукови пръчици. Или по-скоро изпод ноктите на жена му… О, и да ти кажа мнението си за сестрата, синко. Такива като нея подкопават реномето на блондинките.

— Следваща стъпка?

— Да открием поръчителя.

Казах на Райън, че вероятно са го взели на прицел погрешка, но не смятах така. Хенри Лавинг не би се заблудил. Исках да разбера кой го е наел и каква толкова важна за него — или за тях — информация притежава Кеслер.

Обясних на Фреди, че ще започна да проучвам щом стигнем местоназначението, и прекъснах връзката.

В същия миг телефонът избръмча отново и аз се заслушах в номера, който аудио указателят диктуваше. Беше на федералния прокурор Джейсън Уестърфийлд. Явно беше чул новината, че неговото ченге-герой, звездата-свидетел в още несъществуващото дело, едва не е бил отвлечен след престрелка в област Феърфакс. Уестърфийлд беше последният човек на света, с когото исках да разговарям в момента. Не натиснах зеления бутон.

Забелязах, че Райън се взира в страничното огледало.

— Детектив Кеслер?

— Наричай ме Райън.

— Добре, Райън. Благодаря, че покриваше фланга ни в къщата. Участвал ли си някога в специален отряд?

— Никога. Работех на улицата. Ти си по-врял и кипял.

Беше се поусмирил, след като едва не уби съседа си. Непрекъснато се озърташе назад. Не отлепяше ръка от дръжката на револвера си, както аз стисках здраво волана.

В колата цареше унило мълчание. Сега и аз се поуспокоих; заразмишлявах над операцията, опитвах се да проникна в съзнанието на Хенри Лавинг и да разчета следващите му ходове. Отбелязах за колко кратко време бе успял да се придвижи тайно от един щат в друг, да открие доверен партньор, да маскира успешно пристигането си на местоназначението, да разузнае района, да разбере кои са най-близките съседи на жертвата и да предприеме рискована операция на светло, подавайки фалшив сигнал в полицията, за да отклони вниманието на подкреплението. Прибягна до „приятелски финт“ — нападение от страна на съюзник, който действа или погрешка, или по принуда, докато истинският противник атакува от друга посока. Въпреки потенциалния риск не се бе побоял да въоръжи Теди Нокс.

Този анализ беше полезен, но — все едно оглеждах шахматна дъска след първите ходове — ми даваше само най-бегла представа за бъдещия развой на играта. Пред Лавинг се откриваха хиляди варианти.

Джоан клатеше глава, притискаше силно дамската си чанта — често явление при жертвите на наемници. Познатите вещи действат успокояващо.

— Ако не беше тук… — тихо отрони тя.

Думите й сякаш се отнасяха до цялото семейство, но тя млъкна рязко, осъзнала — както и аз — че съдържат и критика към съпруга й, който отначало бе отказал помощта. Райън не даде признаци да е забелязал.

След миг погледна към мен:

— Искам да се обадя на Аманда.

— Разбира се. Само не споменавай къде се намираме.

Извади кодирания телефон. Обясних му как работи и той набра номера. Свърза се веднага и със спокоен глас я попита как се чувства сред природата. Накрая обясни, че в къщата е възникнал дребен проблем. Каквото и да е чула по новините, всички са добре.

— Дребен проблем — повтори Мари и се изсмя цинично. — Така казал и капитанът на „Титаник“.

Младата жена отвори голямата си чанта, извади купчина черно-бели фотографии и започна да ги сортира. „Добре“, рекох си. Нека се занимава. Да брои крави. Да следи за извънщатски табели.

Райън подаде телефона на жена си. Джоан също омаловажи инцидента, макар по-трудно да се преструваше на безгрижна. Настана пауза, докато изслушваше дъщеря си.

— Не знам защо, скъпа. Ще разберем. Господин Корт… агент Корт ще разбере.

Заслуша се пак и се впусна в неразбираем разговор за гимназията, приятелите, ски ваканцията, планирана за коледните празници.

Завих бързо. Проверих в огледалото. Никой не ни следваше. Забелязах също как Мари трепна и за миг си помислих, че е пострадала при бягството. После обаче си спомних превръзката на ръката й. Тя си нави ръкава и я огледа.

— Добре ли си, Мари? — попитах.

— Миналата седмица си ударих ръката.

— Лошо?

Въпросът прозвуча съчувствено, но всъщност исках да разбера дали раната ще се отрази на работата ми. Наемниците са като диви животни — насочват се право към слабите. А счупването зараства след поне шест седмици.

— Не. Ортопедът твърди, че е неприятен хематом. Страхотна дума. Звучи по-секси от синина.

— Боли ли много?

— Малко. Търпи се. Но се възползвам максимално от ситуацията. — Засмя се и обясни: — Снимах в центъра на Вашингтон, а един задник говореше по телефона и ме блъсна по стълбите. Дори не се извини, представете си. Изгледа ме укоризнено, задето се пречкам в краката на хората, които бързат да вършат истинска работа.

Не се интересувах от причината за нараняването, а само от състоянието й, но Мари продължи да се възмущава на висок глас:

— Няколко дни не можех да снимам, бях много зашеметена. Трябваше да му запиша името. И да го съдя. — Гласът й замря. Погледна към мен: — Хей, господин екскурзовод? Може ли да се обадя на приятеля си? Моля те? От сърце. — Детинските нотки звъннаха отново.

— На кого?

— Мъжа, при когото исках да отида. Преди Терминатора да ми провали плановете. Бяхме си уговорили среща в шест. Ще се притесни, ако не се появя.

— Мар, не мислиш ли, че е по-добре да не звъниш? — обади се Джоан. — Андрю ще се досети. Искам да кажа, нали агент Корт ти забрани да използваш уличния автомат?

— Просто не исках да се бавим там — вметнах. — Но ако държиш да се обадиш, няма проблем. Уместно предложение. Нищо чудно да полюбопитства и да се отбие в къщата, а Лавинг вече знае адреса ви.

Подадох й кодирания си телефон.

— Само по-кратко. Не споменавай къде се намираме и какво се е случило. Ясно?

— Да.

Мари загърби лекомислената поза и по лицето й се изписа неохота. Защото разбра, предполагам, че всички ще чуем разговора. Или просто й беше неприятно да променя плановете си. Най-сетне набра номера. Надзърнах в огледалото и забелязах, че раменете й са изопнати от напрежение. След миг обаче тялото й се отпусна; прецених, че се е включил телефонният секретар на Андрю. Мари отново се превърна в тийнейджър: „Привет, аз съм… Хмм, чувствам се зле. Много искам да те видя, но няма да успея. Изникна проблем. Сериозен. Семеен. Много е важно. Налага се да отложим срещата. Ще ти се обадя при първа възможност. Желая ти хубав ден. Съжалявам“.

Прекъсна връзката и ми подаде телефона. Ръката й трепереше леко. Без никаква връзка попита Джоан как планира да прекарат Деня на благодарността и двете се впуснаха в разговор, който спрях да слушам.

Потокът от коли се разреди и аз увеличих скоростта. Но понеже не ни следваше никой, надвишавах ограничението с не повече от шест мили в час. Организацията ми не използва правителствени табели — всички автомобили са регистрирани като собственост на дузина търговски корпорации или фондации — та ако някой полицай ни засечеше, щеше да ни спре и да попаднем в неудобна и рискована ситуация.

— Един въпрос? — прошепна Райън.

— Разбира се.

— В къщата бяха двама, нали? Лавинг и партньорът му?

— Вероятно. Възможно е да са били трима или повече, но той предпочита да работи с един.

— Е, мисля си… ние бяхме шестима — агентите плюс мен. Можехме да го задържим.

Беше си спомнил плана, който по-рано му споменах — да хванем Лавинг.

Изгледах го многозначително, после отново насочих очи към пътя.

— Агентите в колата? Бяха обезвредени.

— Вярно. Но…

— Обмислях атака — продължих, — но моментът не беше подходящ. Боях се да не въвлече госпожа Нокс, а и други заложници от квартала. Той винаги включва странични лица. Запазена марка.

— Предполагам — проточи бавно Райън. — Не бях се сетил.

Той отново се отдаде на съзерцание. Погледнах го. Не личеше да разбира, че го подвеждам.

Както бях научил от наставника си и както сега поучавам Дюбоа, най-важният въпрос е: „Каква е целта и как най-ефективно да я постигна?“. Всичко останало няма значение. Това е законът в бизнеса, медицината, науката, академичната работа. Такъв е законът и в сферата на охраната — дейност като всяка друга. Аби казваше: „Разочарованието, накърнените чувства, отмъстителността, въодушевлението, гордостта са безпредметни“.

Изчезваш. Загърбваш чувствата, желанията, самолюбието. Превръщаш се в нищо. В пара.

Част от ефективността се заключава в умението да подбереш най-добрата стратегия, за да накараш подопечните си да постъпват, както пожелаеш. Някои са по-податливи на разпореждания, други — на аргументи.

Трети се налага да мамиш.

Версията, че се нуждая от помощта на Райън Кеслер, за да заловя Хенри Лавинг, беше пълна безсмислица.

Макар и граничеща с истината — действително исках да задържа Лавинг — тя все пак беше само ход, разигран, за да спечеля Райън. Разработих тактиката след срещата с него и на базата на предоставените от Дюбоа подробности за инцидента в закусвалнята, където той се бе проявил като герой. Спасяването на клиентите и последвалата любовна история не ме интересуваха; важното беше как случаят бе повлиял на Райън. Някога деен мъж, сега лишен от възможността да работи на улицата, където се чувства в стихията си, с осакатен крак, принуден да разследва финансови престъпления предимно от бюрото и да обработва счетоводни документи. Трябваше да играя по струната, която ще досегне сърцето му — мъжествената му, каубойска страна.

Затова му отредих на думи ролята на партньор. Понеже никога не бих му позволил да я изпълни, ще си кажете, че стратегията ми е подвеждаща, дори подла. Донякъде е така.

Но: каква е целта, как най-ефективно се постига?

Трябваше да го накарам да повярва, че сам съм безсилен срещу Лавинг. Стори ми се, че съм се издал, но Райън явно се беше хванал на въдицата. Тази техника — да накараш подопечните да ти съдействат, разкривайки желанията и слабостите им — наричахме „стръв и въдица“. Научих я от Аби Фалоу. Немислимо е, естествено, да прибягваме до тяхната помощ при залавянето на противника, но разликата между детектив Райън Кеслер, който ме посрещна на прага едва преди час и половина, и мъжът до мен сега беше съществена.

В същия момент усетих, че полицаят се напряга. Погледнах в огледалото за задно виждане. Бежова или бежовата кола беше отново зад нас. Движеше се с почти същата скорост — само три мили в час над ограничението.

Мари забеляза, че се озъртаме назад, вместо да следим пътя.

— Какво има? — попита, възкресила стреснатия си тон, с разширени очи и изопнат гръб.

— Една кола. Струва ми се, че ни следваше преди малко. Изчезна за известно време. Сега се появи пак.

Райън ме изгледа нетърпеливо. Време беше да реша.

Намалих скоростта, за да ни настигне бежовата кола. После се озърнах назад и твърдо наредих:

— Давай! Сега е моментът!