Джефри Дивър
Пастирът (68)

Глава 67

Забелязах хондата — онази, с която избяга Аманда — да приближава. Помахах на шофьора — агент от ФБР, когото познавах. Макар да не се виждаше през тъмното стъкло, знаех, че момичето е на задната седалка.

Всъщност не й бях казал накъде точно да кара. В колата нямаше бележка с адрес. Предполагах, че дори да не намери нищо, ще стигне възможно най-бързо до най-близкия „Севън-Илевън“ или бензиностанция и ще се обади в полицията. Заблудих Лавинг, че само аз знам накъде отива, защото това беше единственият ми шанс да оцелея, докато Фреди пристигне с момчетата си и го залови. За кратко се бях превърнал в подопечен.

Оказа се, че Аманда не е стигнала далеч. Свила с твърде висока скорост пред бензиностанцията на няколко мили северно по Шосе 15 и съборила стойка с автомобилни гуми. Местните полицаи пристигнали на място и се обадили на Фреди, който изпратил колата с агента.

Не исках Аманда да вижда телата. А и не биваше да се излага на показ, понеже поръчителят още не беше разкрит. Седнах на задната седалка до нея и затворих вратата.

— Ти си добре! — развълнувано възкликна тя. — Казаха ми, но не бях сигурна. Какво ти има на крака?

— Убодох си пръста. Татко ти ще се оправи.

— Знам. Разбрах. — Момичето замълча и се озърна наоколо. — Онзи мъж, който ни преследваше? Лавинг?

Погледна към покритото с платнище тяло.

— Да.

— Радвам се, че е мъртъв.

Каза го уверено. Наистина го мислеше. Момиче с характер…

— Може ли да видя татко?

— Още не. Някой от колегите ми ще те заведе при майка ти и леля ти.

Понеже убежището в Грейт Фолс беше разкрито, бях наредил на Ахмад да отведе Джоан и Мари в друга къща. Намираше се в Лаудън, недалеч оттук. Също старинно имение. Но не беше толкова уютно, колкото досегашното.

— Чичо Бил също е добре.

— И неговият крак е пострадал, но ще се излекува.

— Много се разтревожих, когато започнаха да стрелят по него тогава, край шосето — с неподвижно лице констатира тя.

— Спасила си му живота.

Тя не отговори. Оглеждаше сградата.

— Оръжията… бяха много шумни. На кино не звучат така. Нито пък онези, с които стреляхме на летния лагер. Мъжът, който беше с теб?

Поклатих глава.

— Съжалявам — прошепна тя. — Имаше ли семейство?

— Не знам.

Аманда избърса потеклите сълзи.

Искаше ми се да не беше нападала партньора на Лавинг, но пък нали не знаеше, че с Поуг сме там. Възхищавах се от смелостта й.

— Ти се справи добре със спрея — казах й.

По лицето на момичето, белязано тук-там с младежки пъпки, се изписа бледа усмивка.

— Татко ме научи да се грижа за себе си. Преди да тръгна с чичо Бил, си взех назаем малко боеприпаси от скрина на татко. Скрих ги в чантичката с мечето.

— Умно. Сигурна ли си, че си само на шестнайсет?

— Затова не ме претърсиха — уточни най-спокойно тя. — Бяха глупави.

— Права си.

— Агент Корт… съсипах ти колата. Блъснах се в едни гуми. Много, много съжалявам.

— Имаме застраховка.

Тя се усмихна леко.

Стискайки зъби от болката в пръста, се поизправих и извадих бележник и химикалка от джоба си.

— Трябва да ти задам няколко въпроса.

— Разбира се.

— Знаеш как отначало мислехме, че искат да те отвлекат, за да накарат баща ти да им каже нещо за случаите си.

— Но всъщност са искали мен.

— Точно така. Хората тук бяха само наемници. Трябва да открием кой ги е наел.

— За да го хвърлите зад решетките.

— Абсолютно. Споменаха ли нещо мъжете, след като те отвлякоха? Нещо, което да ни ориентира кой ги е наел и защо им трябваш?

Тя поразмисли.

— След като ме вкараха във вана, говореха за това-онова. Но сякаш не знаеха нищо за мен.

Помолих я да ми разкаже какво е правила през последния месец. Аманда разбираше, че раниха баща й, а нея едва не убиха заради нещо, на което е станала свидетел, или заради някого, с когото се е сближила напоследък, и прие сериозно задачата си, засипвайки ме с подробности за многобройните си занимания. Водеше смайващо активен живот. И притежаваше много добра памет. Изписвах ред след ред, докато тя описваше срещите си с приятели и техните родители, уроците в гимназията, спортни събития, концерти, разходки из моловете, доброволното участие в подготовката на училищния годишник, посещението на френския клуб към гимназията в посолството на Франция във Вашингтон, курсовете по кулинария, фотографската експедиция с леля си в парка „Рок Крийк“, статиите, които бе публикувала в блога си за необходимостта от предпазни мерки срещу СПИН и за момичето, самоубило се въпреки потърсената в училищната клиника помощ, приятелите от „Фейсбук“ (взех си много пространни бележи по темата), компютърния курс в колежа със „странния и тотално интелигентен“ китайски професор, който предоставил на учениците си проект за софтуер, за да го тестват и оценят. И прочее, и прочее.

Най-сетне се облегнах назад и размислих над вероятните причини да вземат момичето на прицел.

Забелязах как пристига бронираният ван, управляван от Джеф — клонинга от нашата организация. Свалих прозореца и му помахах. Той спря.

— Мисля, че разбрах достатъчно — казах на Аманда. — Колегите ми ще те отведат при майка ти и леля ти.

— Да, искам да ги видя.

— Не се съмнявам.

Тя ме изненада с прегръдка. Слязохме от колата. Аманда се качи във вана, Джеф ми кимна и потегли.

Приседнах на дънер и прегледах записките от разговора с Аманда. Затворих очи. Отчасти заради паренето, отчасти за да се съсредоточа. После изпратих на Клер Дюбоа имейл с молба да пусне в ход уменията си. Отговори ми — секунди по-късно — че се заема незабавно със задачата.

Станах и схванато се придвижих до пожарната кола, откъдето си взех шише охладена вода и я пресуших почти до дъно.

Когато преглъщах последните капки, ме сепна пресипнал глас:

— Намира ли ти се още една?

Обърнах се. Пред мен стоеше Джони Поуг и оглеждаше ръкава и кожата над левия си лакът, по-угрижен, изглежда, от овъгленото яке, отколкото от изгорялата кожа.