Джефри Дивър
Пастирът (67)

Глава 66

Половин час по-късно старата военна база беше осветена като увеселителен парк и наоколо сновяха стотина агенти и медицински работници. Стоях пред сградата и наблюдавах как тактическите екипи на Фреди с респиратори и маски си проправят път в сградата и над нея, разчиствайки помещенията пред пожарникарите. Откриха тримата партньори на Лавинг, мъртви до един, но огънят още лумтеше на мястото, където Поуг бе заел за последно позиция, и все още не бяха открили тялото му.

Наблизо медиците се подготвяха да отведат Райън Кеслер в болницата в Лийсбърг за операция. Той се съвзе и не изглеждаше чак толкова зле ранен, колкото ми се бе сторило отначало.

— Навътре и навън — каза ми.

Същата фраза, с която доктор Франк Лавинг описа пътя на куршума ми през хълбока на братовчед му.

Обадих се на Джоан и й съобщих, че Аманда е добре, а съпругът й е прострелян.

— Стабилен е — добавих.

Продиктувах й с кой лекар да се консултира. После й казах за Поуг. След кратка пауза Джоан ми благодари. Че съм я уведомил. Отново се запитах каква ли предистория ги свързва.

— Ти пусна Райън, нали? — попитах. Нова пауза.

— Да. Отвлякох вниманието на Лайл.

Сигурно ни бе наблюдавала и беше запомнила с какъв код деактивираме алармата на вратата. Или в подсигурената си срещу подслушване дамска чанта носеше някакво специално устройство за разбиване на ключалки.

— Той ми спаси живота — казах й.

Видях Фреди да приближава. Обещах на Джоан да позвъня отново.

— Почакай, Корт.

— Да?

— Един момент.

След миг чух гласа на Мари.

— Корт?

— Да.

— Ранен ли си?

— Нищо сериозно.

Мълчание.

— Радвам се. — После без връзка добави: — Исках само да кажа… че те снимах. Когато бяхме край реката? Помниш ли?

— Да — отговорих след кратък размисъл.

— Много е хубава.

— Добре.

Тя се поколеба.

— Сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Да. Трябва да приключвам.

— Добре. Обади ми се, когато можеш.

Сега се поколебах аз.

— Разбира се.

Прекъснах връзката. Фреди приближи.

— Какво открихте?

— Истинска загадка в пълния смисъл на думата.

Вдигнах нетърпеливо вежди.

— Добре де, добре. Лавинг ни е стар познайник. Другите? — Той махна с ръка към сградата. — Другите са служители на Капитолия. От въоръжените.

Охранители от частни компании. Не се изненадах, предвид находката в портфейла на постовия. Но се обезсърчих. Подобни организации са експерти в прикриването на следите към поръчителя.

— Тоест нямаме никаква информация — предположих.

— Точно казано.

— А този? — погледнах към съвзелия се постови.

— Плаче за адвокат като бебе за биберон — отвърна Фреди.

— Лавинг се обади. Сигурен съм, че предупреди поръчителя да не идва. Провери ли телефона му?

— Никакъв запис. Учудваш ли се?

— Не.

— Пипнахме Лавинг — посочи Фреди. Навярно смяташе, че го приемам като голяма победа.

— Но аз искам поръчителя — измърморих и неволно погледнах към платнището, метнато върху тялото на Лавинг. — Прочисти ли си отдела? — попитах Фреди.

Фреди присви устни.

— Асистентка в отдела по комуникации. Проверих телефона й. През последните дни е провеждала разговори през закрита карибска линия. Лавинг разбрал имената на децата й и в кое училище ходят и тя му е докладвала всичко.

Слабо място…

— Добре ли са децата й?

— Да. Понякога е достатъчно да споменеш едно-две имена. Не са необходими инструменти за изтезание.

— Точно така.

Усетих как пръстът ми продължава да гори.

— Колебая се дали да й повдигна обвинение. Идеята не ми се нрави, но май ще се наложи.

— А Цагаев? Семейството му?

— Оказа се прав. Лавинг ги е посетил, за да го принуди да се представи за поръчител. Но са невредими. — Сви рамене. — Цагаев не е направил нищо нередно всъщност, само дето ни излъга и разнасяше някакви оръжия. Та… не знам… трябва да размислим и за обвиненията срещу него. — Фреди се засмя. — Извини се, че ти се е нахвърлил за тиквата. Не било умишлено. Каза, че му изглеждаш добър човек.

Фреди се запъти за съвещание със своите хора и местната полиция.

Озърнах се към тялото на Хенри Лавинг. Всичките му лични вещи бяха събрани и подредени върху платнище до него. Приближих и ги огледах. Портмоне, малка купчинка разписки, няколко банкноти. Нож. Спиртът и шкурката. Празен пълнител. Карти и моливи. Листове. Шест телефона, всичките кодирани и без памет за обажданията. Бях виждал моделите, познавах и софтуера. На Хермес щяха да му трябват седмици да разчете информацията в тях, ако изобщо успее.

Забелязах също и кутията от обувки, която бе взел от семейната къща точно преди да я изгори до основи.

С разтуптяно от нетърпение сърце отидох при отговорника за уликите от Бюрото да поискам гумени ръкавици. Сложих си ги и се върнах при трупа. След кратък размисъл се наведох и протегнах ръка към кутията.

Дали наистина съдържаше снимки? Или нещо друго? Подарък от сестра му? От баща му или от майка му?

Отлепих тиксото и понечих да вдигна капака.

После спрях.

Изправих се мъчително и оставих кутията при уликите. Свалих ръкавиците и тръгнах към колата си, мислейки, че няма нужда да разбирам какво се крие вътре.