Джефри Дивър
Пастирът (66)

Глава 65

С обгорели дрехи — и тук-там кожа — Лавинг се изтърколи от мен към алеята, която водеше към паркинга. Беше изгубил оръжието си вътре и лицето му кървеше, макар раната да не изглеждаше тежка. Той сбърчи чело и се хвана за хълбока, където братовчед му бе зашил раната от куршума ми, уцелил го край езерната вила на Картър.

Протегна се към пистолета ми, но аз го улових за якето.

Явно беше излязъл през аварийния изход от другата страна на хълма и беше дотичал дотук през тревата и филизите, дегизиращи покрива.

Аманда запълзя към него, размахвайки спрея. Понечих да я възпра, но закъснях. Тя изкрещя яростно и поднесе флакона към лицето му.

Както очаквах.

Ръката му се стрелна напред, той сграбчи спрея и насочи дюзата към нас. Бойният вик на Аманда се превърна в болезнен писък, когато оранжевата струя прелетя между нас, увивайки ни в облак периферна мъгла.

Болката беше пронизваща. Стиснах клепачи да възпра рукналите сълзи и отворих леко очи. Аманда се търкаляше по тревата и триеше трескаво лице. През влажната пелена пред очите ми различих силуета на оръжието си на не повече от пет крачки от ръката на Лавинг. Той пусна спрея и ме заудря с една ръка, а другата впи в земята и запълзя към оръжието ми.

Придърпа ме на крачка по-близо до пистолета. Откъде толкова сила у този дребен мъж? Първо си помислих, че го окриля отчаянието, но после осъзнах, че го движи хладната решимост. Започна да ме рита. Едната му обувка срещна бузата ми. Усетих вкус на кръв. Лавинг бе впрегнал цялата си воля в една-едничка цел — да стигне оръжието.

Което и стори след миг.

Извърна се към мен, а аз скочих напред. Стиснал с една ръка китката му, извадих ключовете за колата от джоба си с другата.

— Умееш ли да шофираш? — попитах Аманда. Момичето не отговори, но се изправи, олюлявайки се, и изгледа предизвикателно Лавинг. Повторих на висок глас въпроса си.

— Да — задъхано отвърна тя и разтри очи.

Подхвърлих й ключовете.

— Колата ми с на шосето. Хонда. На предната седалка има адрес. Отиди там и чакай!

— Аз…

— Веднага! Действай!

Тя почака секунда и после побягна.

Лавинг се мъчеше с всички сили да се освободи от хватката ми. Сплетохме се в потна, агонизираща топка, борейки се за оръжието. След минута чух двигателя на колата и със свистящи гуми момичето изчезна в нощта.

Наемникът се втренчи безизразно в избледняващите стопове и поднови опитите си да ме отблъсне.

В същия момент усетих хватката ми да отслабва… и най-сетне Лавинг освободи ръката си, която стискаше глока, и ме халоса силно с него. Металното дуло срещна слепоочието ми и ме отхвърли назад. Проснах се по гръб, в очите ми се стичаше кръв и ги възпаляваше още повече. За секунди Лавинг ми сложи белезници и ме издърпа в седнало положение.

Изправи се нестабилно на крака. И той бе изтощен и задъхан. Задави го кашлица. Изплю се. Погледна в посоката, накъдето бе поело момичето, и примигна. Приличаше на разочарован шофьор, пропуснал на косъм свободно място за паркиране. Извади телефон и се обади, отстъпвайки встрани, за да не го чувам. Аз обаче знаех, че обяснява на поръчителя какво се е случило и го предупреждава да не идва. Разговорът приключи.

Няколко секунди се гледахме. Той се озърна отново наоколо и каза:

— Знам, че си повикал подкрепление. Но смятам, че разполагам с двайсет минути.

Спомних си, че край ручея в Северна Каролина бе изтръгнал всички необходими имена от Аби Фалоу само за седем минути.

Той продължи с тих глас:

— А сега адреса в колата ти? Къде отива момичето? Не е защитената къща, нали? Не би го написал. Къде отива?

Представих си как Аманда се отдалечава в нощта, виейки се по хълмистото Шосе 15.

В ума ми изплува далечен спомен за Пеги и момчетата. Сам и Джеръми. Този път не успях да го пропъдя. И не исках.

Не казах нищо на Лавинг.

Той пъхна пистолета ми в колана си и пристъпи по-близо. Бутна ме по гръб и върза и краката ми, отдръпнал лице, за да не го ритна. Не че бих понечил. Нямах сили.

Той се озърна пак и извади малък, овехтял найлонов плик от джоба си. Изсипа съдържанието му на земята.

Ето ги значи инструментите, с които принуждаваше жертвите си да проговорят. Спиртът беше в шишенце, не по-голямо от размера, позволен на пътниците в самолетите. Шкурката беше фина, от онази, която се използва за финално заглаждане. Всичко изглеждаше съвсем невинно.

В миг ми се стори, че ще се впуснем в размяна на остроумия. Все пак от години бяхме противници и вече два дни играехме „Камък, ножица, хартия“.

Но той беше сериозен играч. Като мен. И владееше до съвършенство занаята си.

Какво целеше?

Да открие Аманда.

Как най-ефективно да постигне целта?

Свали дясната ми обувка. После чорапа. Знаех, че по пръстите на краката има множество нервни окончания. Те са сред най-чувствителните части на човешкото тяло. Той коленичи върху прасеца ми, за да обездвижи крака — също болезнена процедура — и избра парче шкурка. Застърга по върха на големия пръст.

Отначало не усещах нищо, след малко ми стана неприятно и накрая почувствах изгаряща болка, която се надигна чак до лицето ми. Ахнах неволно и после закрещях мъчително.

Носът, зъбите, гърлото. Цялото ми тяло агонизираше. От лекото триене с шкурката.

Лавинг взе шишенцето със спирт и отвинти капачката. Прибра я внимателно в джоба си. Не поглеждаше към мен. Не отронваше нито дума. Правилата на играта бяха очевидни. Или щях да му кажа накъде отпътува Аманда, или не.

Наклони шишенцето със спирта. Усетих хлад — също безболезнено отначало. Но след миг болката се надигна чак до челюстите ми. Болка, каквато никога не бях изпитвал. Като живо създание, преброждащо цялото тяло. Бързоного, пулсиращо. Умно и упорито. Виждах го цветно, чувах го.

— Камък, ножица, хартия — шепнех през стиснати зъби. — Камък, ножица, хартия…

През замъглени от сълзи очи забелязах как Лавинг оставя шишенцето и взема отново шкурката.

„Камък, ножица, хартия“.

Пеги, Пеги, Пеги…

„Камък, ножица, хартия…“.

Той затърка втория пръст.

Изкрещях.

Камък, ножица, хартия, камък, ножица…

Пак вик.

Той взе шишенцето.

Борейки се за глътка въздух, чух два звука. Първият — пропукване на клонка недалеч от нас в посоката, където се намираше шосето.

Вторият — изщракване на метал. Характерно изщракване, което никой в нашия бранш не може да сбърка.

Познато и на Лавинг, разбира се. Той хвърли уредите за мъчение и извади глока от колана. Падна по корем и се намръщи в мига, когато първият изстрел процепи тихата нощ. Не улучи, но беше близо. Зад нас се надигна прахоляк.

Лавинг се изтъркаля на седем-осем крачки от мен — не искаше да рискува да ме убие рикошет, преди да разбере къде е Аманда — и се изправи. Намирахме се на морава с ниска трева, предлагаща нищожно прикритие.

Още един изстрел. Погледнах в посоката, откъдето долетяха куршумите, и видях през храсталака тежко да пристъпва мъжки силует, насочил револвер към Лавинг. Познах новодошлия и се стъписах. Но след секунда изненадата ми се изпари.

Райън Кеслер бе сред малцината, които знаеха къде отиваме с Поуг.

Полицаят не се прикриваше, не се снишаваше. Не забави крачка, дори не трепна пред тройния откос на Лавинг. Не видях дали го рани; той просто продължи напред, присвил очи в тъмнината, за да различи целта.

После настана тишина. Въпреки мрака той беше идеална мишена за глока, но Лавинг не стреляше. Вдигнах очи и разбрах защо. Не знаеше колко куршума са останали в пистолета. Беше изпразнил пълнителя; плъзгачът бе изтеглен назад в очакване да го презаредят.

Лавинг осъзна, че сигурно имам резервни амуниции. Съвсем правилна догадка. Погледна към накуцващия Райън, който напредваше неотклонно, търсейки удобна позиция за стрелба.

Лавинг пристъпи към мен и Райън стреля. И неговите амуниции свършиха. Чух как ударникът щракна кухо. Полицаят извади резервен пълнител от колана си и отвори барабана, за да махне празния и да презареди.

Лавинг притича до мен и протегна ръка към джоба на якето ми. Аз се извъртях бързо по корем, пренебрегвайки пронизващата болка в пръстите, за да му попреча да вземе амунициите. Той погледна към Райън, който тъкмо наместваше кръглия пълнител. Издърпа якето ми и се протегна към джоба. Райън тръгна отново напред. Усетих, че Лавинг се отчая.

Събрах всичката си останала сила и вдигнах рязко колене, удряйки го по хълбока, където го бях прострелял. Той изохка, изгуби равновесие и отстъпи.

После сбърчи чело, примигна и пак се протегна към якето ми. Бръкна в джоба и намери резервния ми пълнител. Извади го и презареди.

Лицето му беше на крачка от моето, когато Райън Кеслер го простреля два пъти в гърдите. Хенри Лавинг примигна, сви се одве и падна на една страна. И докато умираше, очите му се взираха не в очите на полицая, а в моите.

После и Райън Кеслер седна и впери поглед в кървавата рана в корема си. Изглеждаше ужасен, макар и не от тази рана, която на мен ми се струваше тежка. Очевидно повече го тормозеше вторият куршум, с който го бе поразил Лавинг. Той въздъхна отвратено, притиснал кървящото си бедро:

— Другият крак. — Погледна към мен. — Здравият. Кучи син!

И припадна.