Джефри Дивър
Пастирът (65)

Глава 64

Нападателят риташе и отчаяно се домогваше до оръжието ми.

Зрението и обонянието ми се възвръщаха. Долових мирис на пот и парфюм.

— Аманда! — прошепнах. — Аз съм. Корт.

Отблъснах я от мен.

Момичето отстъпи, присви очи и насочи спрея към лицето ми. Очите й искряха мрачно на фона на бледото сияние на табелата над изхода.

„Дъщеря ти е момиче с характер. Няма да я уплашат лесно…“

По лицето й се изписа стъписване.

— О!… Господин Корт!

Страните й бяха влажни, но не от сълзи — разнеслите се изпарения от спрея дразнеха очите й като на всички нас. Смъкнах тиксото от китките й.

Поуг погледна към нас и ни махна да вървим надолу. После се озърна наоколо.

Момичето се отпусна в ръцете ми. Не от страх, а от изтощение.

Наблизо нещо метално падна върху цимента.

— Очи и уши — предупреди ни рязко Поуг. Затворих очи и дръпнах Аманда към себе си, закрил ушите й с ръце. Този път бяхме подготвени за трясъка на гранатата.

Само че гранатата беше различна.

Чу се съскане и трополене, а не експлозия. Искрящо бяла светлина изпълни цялата стая, хвърляйки ярко очертани сенки по стените. Същевременно фосфорът избухна, оформяйки малък купол, и подпали пода, преградите и тапицерията на близките столове. Ослепителнобялото сияние помръкна, но огънят се разгоря. Различавахме само как сенчестите силуети в отсрещния край на стаята се раздвижват и мигом изчезват.

След секунда втора граната се приземи близо до нас.

Отстранихме се, преди да се взриви и да се надигне ново кълбо от прилепчивото запалително вещество. Фосфорът е като напалм. Полепва и прогаря кожата и дрехите.

— Не можем да останем тук — прошепна Поуг, озъртайки се непрекъснато наляво и надясно. — Добре. Ето как ще действаме. Няма как да побегнем и тримата по коридора, затова аз ще ги задържа. Ти и момичето минете през главния вход. Когато подкрепленията пристигнат, кажете им къде съм.

Предлагаше единствената логична стратегия.

— Фреди е на път. Скоро ще дойде — казах.

Нова граната полетя към нас. Едва я отбягнахме. Тя избухна, разпалвайки трети пожар.

Размислих и прошепнах:

— Една минута.

Наредих на Аманда да се скрие под едно бюро и махнах на Поуг да я прикрива. Той кимна. Тръгнах натам, откъдето ми се стори, че долетя последната граната. Знаех, че зашеметяващите гранати са оглушили и противниците ни, и бях готов да се обзаложа, че Лавинг няма да разпознае гласа ми.

Поех дълбоко дъх и извиках:

— Хенри! Зад теб е! Десет крачки.

Лавинг не се хвана на въдицата, всъщност веднага усети уловката и изкрещя:

— Не! Залегнете всички!

Един от партньорите му обаче се беше изправил и се озърташе, вдигнал оръжието си.

Отлична мишена. Изстрелях троен откос. Два куршума в гърдите, един — в главата. Той се строполи тежко.

Поуг ми кимна одобрително. Двама обезвредени.

Сниших се, защото другият партньор на Лавинг започна да стреля напосоки. Наведох се:

— Готова ли си, Аманда?

— Напълно.

Поуг се отдалечи на двайсетина крачки и застана на място, откъдето да отвлича вниманието им. Развинти заглушителя и започна да изстрелва по пет-шест куршума наведнъж във всички посоки. Беретата ревеше гороломно.

Привели глави, с Аманда се втурнахме покрай лумналите до бяло огньове. Излетяхме през вратата и се озовахме в коридора на втория етаж. Опасявах се да не би изходът да е заключен и от тази страна, но се оказа, че не е, и аз си проправих път с един ритник.

Чуха се откоси от автоматичен пистолет, избухна още една граната, после още една. Лавинг беше разбрал, че съм побягнал с Аманда. Двамата оцелели наемници се мъчеха да обезвредят възможно най-бързо Поуг и да се втурнат след нас.

С Аманда вече се спускахме надолу по стълбите. Стигнахме приземния етаж и затичахме по безкрайния коридор към изхода. Зави ми се свят да се озъртам към вратите от двете ни страни и назад. Най-често поглеждах назад, откъдето най-вероятно щяха да се появят Лавинг и оцелелият му партньор.

Нови експлозии и откоси от автоматично оръжие, все по-приглушени, защото вече наближавахме изхода.

Тогава чух болезнено стенание.

Беше Поуг. Несъмнено. Разнасяше се още миг-два, докато фосфорът прогаряше якето и панталоните му, за да порази кожата. Най-сетне прозвуча самотен изстрел и виковете и стрелбата секнаха.

Запитах се дали е сложил край на живота си.

Ужасяваща мисъл, но трябваше да я отпъдя. Защото Лавинг и партньорът му щяха да ни догонят всеки момент. Продължихме напред. Вратите ме притесняваха. Бяха разположени по-навътре в стената и отдалеч нямаше начин да разбера дали някоя не зее отворена. Вярвах на постовия, че при момичето има четирима, но нищо чудно поръчителят и телохранителите му да бяха пристигнали и чули стрелбата и да се бяха скрили тук, на приземния етаж.

Реших обаче, че няма значение. По-важно беше да напредваме бързо.

Аманда обаче губеше сили. Адреналинът стихваше и истерията вземаше връх. Тя плачеше, дишаше тежко и се олюляваше.

— Хайде, Аманда! Още малко.

Улових я за ръката. Тя пое дълбоко дъх. Сълзите спряха.

— Да. Още малко.

Озърнах се назад…

Нищо.

Усещах ужасната миризма на изгоряла плът и се насилвах да не мисля за Поуг.

Десет крачки до изхода. Пет.

Озъртане назад. Коридорът все още беше празен. Може би Поуг беше убил Лавинг и партньора му.

Блъснах вратата и вдъхнах сладкия влажен въздух. Възнамерявах да надупча с куршуми гумите на останалите коли пред сградата и да се кача в моята. И да карам бързо. По пътя щях да се обадя на Фреди и да координирам операцията тук. Аманда ме държеше с една ръка, а в другата стискаше спрея. От едната му страна забелязах етикет с надпис „Градска полиция“.

Телефонът ми изжужа. Фреди ми изпращаше съобщение, че екипите му ще пристигнат след двайсетина минути.

Спрях пред сградата и пак надзърнах към коридора. Нямаше никого. После се обърнах към автомобилите. Насочих глока към гумите и прошепнах:

— Запуши си ушите.

Преди да натисна спусъка обаче, чух шум. Обърнах се бързо назад, но не видях нищо. Коридорът бе празен.

Тогава осъзнах, че шумът долита отгоре.

Вдигнах очи и проследих как Хенри Лавинг скача от покрива. Падна върху мен и Аманда, събаряйки ни върху бетонната площадка. Приземих се тежко; остра болка прониза гръбнака ми. От гърдите ми изсвистя въздух, а глокът излетя през прахоляка към храстите.