Джефри Дивър
Пастирът (63)

Глава 62

Спрях да се ослушам на площадката за втория етаж.

Приглушени звуци с неясен източник долитаха от непонятни посоки. Почукване, прищракване, водни капки? Въздухът тук бе натежал от миризма на мухъл и много хладен. Знаех, че за разпит често се използват студени помещения.

Вратата към втория етаж беше заключена. Продължихме към третия — последния. В далечния край на коридора на петдесетина крачки напред се виждаше сияние. Закрачихме бързо по износения балатум към вратата, под която се процеждаше светлината. Спряхме пред прага и надникнахме вътре. Вратата водеше към просторен балкон над втория етаж — огромно помещение, седемдесет и пет крачки широко и стотина на дължина. Очевидно беше служило като контролен пункт; беше пълно със сиви бюра, прегради и метални конзоли за електронни уреди с изтръгнати вътрешности. Към мухъла се прибави миризма на гнила хартия. Лампите на тавана бяха изключени, но в далечния край, от другата страна на висока преграда, се виждаха светли ореоли.

Посочих натам. Снишихме се и буквално на четири крака запълзяхме към светлината. Сега Поуг прикриваше мен. Стигнахме стълбище, спускащо се надолу към първия етаж, но останахме на балкона. Скоро откъм далечния край на помещението — в посоката, накъдето се придвижвахме — долетяха извисяващи се и стихващи гласове. Мъжки гласове, ала не успявах да различа думите. Но ми се стори, че долавям нетърпение, последвано от спокойна, окуражителна интонация.

Ако беше там, Аманда мълчеше.

Продължихме бавно по балкона. Целият беше осеян с отпадъци — счупени стъкла и метални отломки, които се налагаше да отбягваме. Мъжете говореха тихо, лесно щяха да чуят звука от непредпазлива стъпка.

Най-сетне стигнахме ръба на балкона. Под нас бяха ореолите светлина, които бяхме забелязали. Аз се надигнах бавно и надникнах надолу. Забелязах, че светлината хвърляха две евтини настолни лампи. Едната съвсем нелепо беше с Дисни десен — олющен и прашен. Рибката Немо.

На десет крачки от нея седеше Аманда.

В джинси и син пуловер момичето седеше, свило колене, в сив, метален офис стол. Изражението й бе мрачно и предизвикателно. Китките й бяха овързани с тиксо, но й бяха оставили плюшената чантичка с глупаво ухиленото мече.

Похитителите й се намираха под нас, скрити от навеса на балкона. Лавинг и другите трима. Успеехме ли да ги накараме да се покажат, щяхме да се възползваме от изгодната стрелкова позиция. Вдигнах два пръста и прокарах показалец през гърлото си. Още два пръста, после изписах буквата Л — тоест Лавинг — и посочих рамото си.

Исках двама мъртви, а Лавинг и последния — ранени, за да ги разпитаме. Раздробена ключица или лопатка щеше да ги обезвреди напълно за разлика от куршум в крака.

Поуг кимна, а аз потърсих по пода нещо, което да подхвърля към сенките, за да ги изкарам на открито — по примера на Поуг преди няколко часа в къщата.

Един от похитителите влезе в полезрението ни. Вървеше към момичето. Спря на крачка от Аманда и я изгледа с присвити очи. Взе си чаша кафе. Беше мускулест и носеше костюм. Отпи глътка и се озърна.

— Оттук ли са изстрелвали ракети?

— Не знам — долетя друг глас. Не беше Лавинг.

— „Нике“.

— Какво? Като маратонките?

— Като гръцката богиня.

В гласовете не се долавяше южняшки акцент.

— Силозите са някъде наоколо. Ракетите са в Клифтън май. В случай че руснаците нападнат.

— Руснаците? Че защо ще ни нападат?

— Господи!

Събрах няколко парченца счупено стъкло. Поуг ме видя и тихо извади втори пълнител за беретата и го остави на пода пред себе си. Моят резервен беше в джоба. Имах само един, за разлика от Поуг, който бе добре зареден, и ако се наложеше да бягаме под обстрел, не желаех да остана без амуниции.

— Къде е той? — обади се трети глас.

— Търпение.

От спокойния тон на Лавинг ме побиха студени тръпки.

— Мислиш ли, че са разбрали?

— Че сме я пленили? Още не.

— Ами уречената среща? — попита някой.

Лавинг заобяснява търпеливо:

— Корт държи в тайна местонахождението на убежището. Никой не ходи дотам директно, освен малцина негови довереници. Беше се уговорил да вземе момичето и Картър от мол или от бензиностанция.

— Откъде знаеш толкова много за Корт?

Лавинг не отговори.

Момичето се намеси внезапно:

— Ще ви арестуват. Всичките. Или ще ви застрелят.

За разлика от останалите Аманда Кеслер не шепнеше. Думите прокънтяха рязко.

Мъжът с кафето я погледна, но не каза нищо. Нито пък някой друг.

— Татко е полицай.

— Знаем — отвърна й единият.

Лавинг обаче го скастри:

— Млъкни! Бърборенето е неефективно. Пазете тишина.

Погледнах към Поуг. Той бръкна в джоба си и извади специални слушалки. Бях виждал такива и преди. Блокират високите децибели и гърмежите, но пропускат човешките гласове. Подаде ми две. Сложих си ги. Поех дълбоко дъх и хвърлих парче стъкло, което се приземи звучно в ъгъла на стаята.

Мъжът в полезрението ни остави чашата и си извади пистолета.

— Какво, по дяволите, става?

Изпод балкона се появиха още двама. Единият носеше тъмен автоматичен револвер и пристъпваше бавно.

Трима. Трябваше ни е четвъртият, за да проработи планът ни. Къде беше Лавинг?

Хайде… Хайде…

Точно под нас наемникът спокойно нареди:

— Обадете се на постовия.

Единият от озъртащите се пред нас мъже вдигна радиостанцията си.

— Джейми, какво става? Дойде ли той? Чухме нещо вътре.

Не получи отговор и погледна колебливо назад. Подхвърлих още едно стъкло и то се търкулна по пода.

И двамата въоръжени мъже вдигнаха пистолетите си.

— Изключи радиото — заповяда Лавинг и прекрачи напред.

Вече виждахме и четирите мишени, застанали около Аманда. Лавинг и мъжът с радиостанцията се намираха вдясно от нея, а двамата мъже с извадени оръжия — вляво.

Поуг посочи към двамата с оръжията, прокара показалец по гърлото си и накрая посочи себе си.

Той все пак беше професионален убиец, а аз — точно обратното. Приготвих се да стрелям по рамото на мъжа вдясно и по Лавинг.

Прицелих се. Поуг вдигна три пръста на лявата си ръка и започна да ги свива един след друг.

Взрях се в Лавинг. В ума ми изплува лицето на Аби Фалоу.

Две…

В този момент Аманда ахна и подскочи назад.

— Олеле! — изпищя тя. — Не!

Гледаше надолу. Мъжете се снишиха и се разпръснаха и ние тутакси изгубихме мишените. Единият отстъпи назад и се скри от погледите ни.

С Поуг застинахме.

— Плъх — каза момичето. — Под стола има плъх. Махнете го!

— Как?…

Похитителят, застанал най-близо до нея, измърмори:

— Мамка му! Изкарах си акъла!

Изправи се и тръгна към Аманда. Надникна под стола й.

С Поуг се прицелихме отново.

Но тогава момичето поднесе плюшената чантичка към устата си, разкопча ципа със зъби и някак си успя да извади малък черен флакон. Насочи го неловко, но съумя да изстреля струя оранжев лютив спрей право в изуменото лице на похитителя. Улучи го в очите. Той изпищя и изпусна оръжието си. Аманда се спусна към него. Мъжът до него я взе на мушка.

— Не! — извика Лавинг.

С Поуг едновременно простреляхме мъжа, наканил се да стреля по Аманда.

Хенри Лавинг веднага схвана положението и докато насочим пистолетите си към него и съучастниците му, той бутна лампите и те се разбиха на пода, потапяйки стаята в мрак. Единственото осветление остана мътното мъждукане на трите табели с надпис „Изход“.

С Поуг се вторачихме към тъмнината долу, където Аманда се препъваше в отломките из стаята, опитвайки се да избяга от мъжете.

После изпод мен долетя шепота на тримата живи похитители, обсъждащи стратегията си.