Джефри Дивър
Пастирът (62)

Глава 61

Поуг вдигна спокойно арбалета като човек, който се кани да хвърли въдица в бистра река.

Прицели се, компенсирайки гравитацията и лекия бриз. Когато постовият се обърна с гръб към нас, дръпна спусъка. С едва доловимо щракване стрелата излетя във въздуха, оформяйки съвършена дъга, и улучи мъжа някъде над кръста. Явно летящият „Тазер“ беше достатъчно мощен — онзи потрепери и падна.

Скочихме на крака и се втурнахме напред. Поуг бе захвърлил арбалета и стискаше резервен пистолет. Аз насочих дулото на автоматичната берета към вратата, после към прозорците и района край нас в очакване на нападатели. Нямаше никого. Поуг овърза ръцете и краката на постовия с найлонови въжета и залепи устата му с тиксо. Наведе се, взе телефона и радиостанцията му и ги изключи. Прибра и пистолета му, докато аз го опипвах за други оръжия. Макар тактическите операции да не са ми стихия, знаех, че никога не се оставя оръжие, от което врагът по-късно да се възползва.

„Взимай или изхвърляй на боклука“, както гласи поговорката.

Извадих портфейла на мъжа от джоба му. Разочаровах се, но не се изненадах от откритието, че е професионалист и не е оставил улики, насочващи към работодателя или занятието му. Притежаваше четири шофьорски книжки — различни имена, една и съща снимка — и дебитни и кредитни карти със същите имена.

След малко мъжът се свести. Изгледа ни уплашено и понечи да повърне. С Поуг го издърпахме зад ъгъла на сградата и махнахме тиксото от устата му. След като си изпразни стомаха, Поуг му го залепи ново. Аз коленичих и извадих малкия си нож „Бък“ със сгъваемо острие. Разгънах го с тихо изщракване. Мъжът се раздвижи. Посочих към тиксото и вдигнах два пръста. Ужасявайки още повече мъжа, Поуг му залепи още едно тиксо.

Приведох се към него и попитах:

— Тук ли е Лавинг?

Колебание. Поуг сграбчи едната му ръка и аз прокарах ножа по крайчеца на нокътя му. Безболезнено, но убедително. Долових ужасения писък дори през двата слоя тиксо.

Мъжът кимна. „Да.“

— Колко има вътре? Общо?

Започнах да броя. На четири той закима енергично с глава.

— А мъжът, който е наел Лавинг? Знаем, че пътува насам. Кога ще пристигне? Мигай. Едно мигване е равно на пет минути.

Половин час.

— Кой е той?

Поклати отчаяно глава. После още веднъж. Реших, че наистина не знае кой е поръчителят.

— Всичките ли са при момичето?

Сви рамене, но ужасено. Предположих, че наистина не знае.

— Къде?

Започнах да соча на различни страни, а той или кимаше, или клатеше отрицателно глава. Веднъж или два пъти сви рамене.

Очевидно се намираха в задното крило на сградата, надолу по главния коридор, въпреки че той не знаеше или не можеше да си спомни дали са горе или долу. При входа постройката беше едноетажна, но навътре в хълма имаше няколко етажа, както бе научила Дюбоа.

Кимнах на Поуг, затворих очи и наклоних леко глава. Агентът извади голяма подкожна инжекция. Постовият се раздвижи трескаво, навярно решил, че ще го убием, но Поуг сръчно пъхна спринцовката във вената му и след миг мъжът заспа.

— Колко? — прошепнах.

— Два часа. Плюс-минус.

Отлепих тиксото да не би да повърне и да се задуши. Поуг ме изгледа въпросително, сякаш пет пари не дава какво ще се случи с постовия, но не каза нищо.

Плюх върху пантите на предната врата, за да не скърцат и я отворих тихо. Очаквах да видя фенери, но осветлението на тавана работеше. Поуг вдигна вежди. Какво следваше от факта, че електричеството не беше изключено. Че служеше на Лавинг като работно място — да практикува занаята си. Постройката със сигурност плашеше допълнително жертвите му. Освен това стените бяха достатъчно дебели да устоят на руско нападение — тоест преминаващи наоколо местни не биха могли да чуят крясъците вътре.

Коридорът с балатум, мухлясал от процеждащата се влага, водеше право към задното крило на сградата. Огледах се за камери или други системи за сигурност, но не забелязах нищо.

Върнах беретата със заглушител на Поуг и извадих глока. Тръгнахме по дългия коридор, придържайки се към сенките. Поуг вървеше пръв и току се озърташе назад. От време на време натискаше по някоя брава, но всички бяха заключени. Очевидно това беше единственият главен вход, макар че сигурно имаше и аварийни изходи.

За бягство щяхме да мислим по-късно обаче. Най-напред трябваше да открия изгубения си подопечен.

Стълбите в дъното на коридора водеха и надолу, и нагоре.

Накъде?

Фаталната игра продължаваше. Хвърлих мислено монета.

„Нагоре“ победи.