Джефри Дивър
Пастирът (61)

Глава 60

Шосе 15 прекосява хълмиста местност през сърцето на Вирджиния от времето на Гражданската война, на четирийсет мили от Вашингтон. Просторните частни имения, наследници на щата, някогашно царство на конете, се борят с обсаждащите ги еднотипни жилищни комплекси но улици с тематични имена — „Камелот“, „Флора“, „Ню Инглънд“.

Край магистралата не липсват чудати гледки — рухнали изоставени ферми, чиито собственици са отказали да ги продадат на алчните предприемачи или просто са изчезнали — често защото предпочитат да живеят анонимно по една или друга причина. Редят се също злокобни постройки от потъмнял бетон и ръждясала стомана, оградени с предупредителни табели и остра, но също тъй ръждясала бодлива тел, обрасла с трънаци. По времето на Студената война тук са се помещавали различни отбранителни системи. И сега не можем да спрем междуконтиненталните балистични ракети, та камо ли преди петдесет години, но военните упорстват. Някои от постройките всъщност са за продан, но понеже в повечето са складирали оръжия, огромните разходи за почистването от токсини възпират купувачите.

Клер Дюбоа, както винаги, ми бе описала подробно базата, към която пътувахме. ЮСАФ-ЛС 193 беше голяма бетонна сграда на трийсет-четирийсет минути от защитената къща в Грейт Фолс.

Заобиколих я с колата и забелязах бетонната фасада и високия, обрасъл с трева хълм, с който се сливаше. Намираше се на стотина метра от пътя, както Макол бе казал на Джоан. Портата беше затворена, но огражденията отпред и от двете страни не бяха високи и очевидно не бяха обезопасени с електричество или сензори.

Спрях. Поуг огледа местността с монокуляра ми за нощно виждане и отбеляза:

— Два вана, не различавам табелите. Тук-там свети. Един човек пред сградата, не виждам дали е въоръжен. Предполагам, че е.

Свих към храстите край пътя и изключих двигателя. Беше девет без петнайсет. Тъмнина. Обикновено звездите тук сияят ярко, но тази вечер се криеха зад облачната пелена. С Поуг слязохме от колата и изчакахме един лекотоварен камион да профучи по шосето, вдигайки вихрушки прахоляк и сухи листа. Пресякохме и тръгнахме към сградата, прикрити зад гъстите храсти и дървета. Поуг огледа още веднъж района с монокуляра и вдигна показалец. Все още само един на пост.

Огледах и аз. Млад мъж с възкъса коса. Носеше тъмни джинси и пуловер. Придържаше ръката си до хълбока и когато се обърна да обходи бързо района, забелязах полуавтоматичния му пистолет.

На трийсетина метра от сградата Поуг си сложи слушалка и измърмори нещо в яката си. Не чувах думите ясно, но предположих, че докладва на Уилямс — бившия шеф на Джоан.

Ако информацията на Макол за времето беше точна, поръчителят още не бе пристигнал. Логично умозаключение, понеже превозните средства бяха само две — на Лавинг и ванът, с който съучастниците му бяха похитили момичето. Сигурно пазеха Аманда и чакаха поръчителя.

Наели Лавинг, понеже никой друг не бил съгласен да измъчва дете, ако се стигне дотам…

Какво, за бога, знаеше тя? Дали нещо за предишните случаи на баща си? Или не? Както всички деца във Вашингтон, и тя сигурно имаше приятели, чиито родители работят за правителството и в правителствени агенции. Дали с някоя приятелка не е прочела нещо в компютъра на баща й или на майка й? Нещо строго секретно?

Този въпрос обаче трябваше да почака. Задачата ни беше проста — да спасим момичето.

Поуг се заслуша и прошепна една-две думи. После извади слушалката. Пристъпи към мен и промълви:

— Уилямс каза, че ти отговаряш. Как ще действаме?

— Не искам да чакам поръчителя. Искам да я изведем веднага. Не стреляй смъртоносно, ако е възможно… Добре е поне един да оцелее.

За да разберем кой е поръчителят.

— Ясно. — Той погледна към оръжието ми. — Имаш ли запушалка?

Тоест пригоден ли е глокът ми за заглушител. Рядко се налагаше дори да го извадя, камо ли да мисля дали стреля тихо.

— Не.

Той ми подаде своето оръжие.

— Един в леглото. Обезопасен е.

Каза ми го, защото глокът няма предпазен лост, а двоен спусък, който предотвратява случайни изстрели. Аз обаче бях запознат с механизма на беретата и леко плъзнах лоста на огнева позиция. Италианците изработват ефективни оръжия не по-зле от австрийците.

Чудех се защо ми даде оръжието си.

— Прикривай ме — обяви в същия момент той.

Отвори раницата си и извади няколко метални и пластмасови части и сглоби малък стоманен арбалет. Еволюцията на оръжията…

Зареди го с две движения. Стрелата не завършваше с остър връх, а с цилиндрична тръбичка.

— Трябва да съм малко по-близо — прошепна.

Тръгнахме. Аз вървях пръв, използвайки наученото от ориентирането и следотърсачеството, за да напредваме възможно най-тихо. Спомних си онзи много дълъг и много горещ ден край Сан Антонио, когато преведох нелегалните емигранти на сигурно място, стараейки се да се движа като невидима сянка.

С Поуг спряхме сред туфа гъсти плевели на четирийсетина крачки от поста. Поуг кимна към стрелата и каза:

— Парализира. Ще го обездвижа за двайсетина секунди. Трябва бързо да изтичаме към него. Аз — пръв, ти — след мен. Ще ме прикриваш с беретата. Няма проблем, нали?

Тоест дали мога да убия човек.

— Няма проблем — отвърнах.

Насочих дулото към вратата, откъдето биха могли да се появят подкрепления.

— Давай — прошепнах.