Джефри Дивър
Пастирът (57)

Глава 56

Куршумите всъщност изобщо не ме улучиха.

И мъжът с якето не беше партньор на Лавинг, а експерт по сигурността в организацията на Уилямс на име Джони Поуг, оказал се наистина по-близо, отколкото си мислех, както ме уведоми с иронично подсмихване Уилямс. Поуг бе заел позиция от другата страна на шосето и ни следеше от дни, за да се погрижи Джоан и мрачните й тайни да не попаднат в погрешни ръце. Същата задача бе изпълнявал и край къщата на Кеслерови и край склада, но понеже действаше под прикритие, го бяхме взели за партньор на Лавинг.

По телефона преди малко с Поуг бяхме договорили уловката, с помощта на която да разкрием истината за мнимия Тони Бар и плана на Лавинг.

Стратегията ни, разбира се, можеше да ни вкара и двамата в гроба.

Поуг коленичи и се престори, че ме претърсва старателно с гръб към самозванеца и напълно уязвим. Мъжът, обаче, който можеше да го простреля, когато пожелае, се чувстваше объркан, че го пренебрегват. И обезоръжен от факта, че Поуг взе глока ми и му го подаде.

— Съжалявам — каза той, поемайки несигурно оръжието. — Но кой, по дяволите, си ти?

— Поуг.

— Хенри не е споменавал…

— Лавинг не знае кой съм. Работя за мъжа, който го е наел.

С Поуг бяхме решили да рискуваме. Ако мнимият агент на ФБР работеше за поръчителя, целият театър щеше да приключи на секундата. Навярно кърваво.

Той обаче се разсмя и каза:

— О, разбира се. Ясно. Чудехме се. Хенри спомена, че някой друг ни следи. Не Корт. Някой със зелено яке.

Той посочи гърдите на Поуг.

— Наглеждах ви с Хенри дали всичко върви по план. — Поуг стана и протегна ръка. — Как се казваш?

— Макол.

Ръкуваха се. После Поуг измърмори:

— Е, Макол, възникна проблем. Знаеш за вътрешния човек — онзи, който ви информира за Бар и прикачи снимката ти в уебсайта на Бюрото.

Макол кимна разсеяно и се озърна:

— Не знам кой е. Знам само, че е от отдела на онзи задник Фредерикс.

Значи къртицата наистина работеше в отдела на Фреди. Лошо. Не реагирах обаче. Само се хванах за крака и простенах. Макол явно хареса представлението.

— Е, няма значение. Но си е променил мнението — изсъска Поуг. — Проговорил е.

— Мамка му! Не!

— Мамка му, да.

Отговорът прозвуча саркастично, точно в стила на войници от съюзнически армии. Поуг играеше ролята си съвършено.

„Сикъл“…

— Разбрали ли са за мен? — попита Макол.

— Не знам. Може би още не, но ще разберат. Въпрос на време е да надушат, че си видял сметката на Бар.

— Тялото е в канавка. Дълго ще го търсят — отбранително отвърна Макол.

— Надявай се. Проблемът обаче е, че трябва да си плюем на петите. Да отидем при Хенри и да го предупредим. Не може да използваме телефони и радиостанции. Знаят всичките ни телефони и честоти.

— Ами той? — Макол насочи собствения ми глок към мен.

— Идва с нас. Шефът ми иска да научи нещичко. Но първо трябва да се доберем до Хенри. Къде е той?

— Последния път, когато говорихме, беше близо — подсмихна се Макол. — Хванаха се на въдицата за Филаделфия.

— Е, да вървим при него. Преди да го открият. Къде точно се намира?

„Внимателно“, предупредих мислено Поуг. Притеснявах се да не прибърза.

— Смяташе да отиде в някаква база, след като с момчетата прихванат мишената.

— Мишената? Джоан Кеслер? — попита Поуг.

Макол сбърчи чело.

— Не, човече. Тя няма нищо общо… Искам да кажа истинската мишена. Аманда, дъщерята. Кого друг?