Джефри Дивър
Пастирът (55)

Глава 54

Атмосферата в къщата в Грейт Фолс подсказваше, че съм отговорил правилно на Фреди.

Сестрите ме посрещнаха с караница. Бяха се счепкали здраво и дори появата ми, евентуално с жизненоважна информация по случая, не ги усмири. Райън не се виждаше никакъв.

— Не бях на себе си — плесна се по хълбоците Джоан. — Не ти ли е хрумвало? Всички казват неща, които не мислят, когато са разтревожени. Хайде! Как така ще се изнасяш?

— Вече съм го уредила.

— Не и при Андрю — възрази Джоан.

— Той се е променил.

— О, стига, Мар… Мъжете като него не се променят. Обещават, цитират наръчници по приложна психология. Но не се променят.

— Не искам да го обсъждаме.

— Той те вкара в болницата!

— Край! — отсече Мари и махна с ръка.

И двете се обърнаха към мен.

— Искам да поговорим — казах им. — Да ви разкажа какво стана.

Джоан хвърли още един поглед на сестра си — и тъжен, и притеснен — и се отпусна върху канапето.

— Къде е Райън? — попитах.

— Тук — отговори той от прага на дневната.

Пиеше кафе, макар да подозирах, че го е смесил с уиски. Не надушвах алкохол обаче. Той заобиколи Мари и съпругата си и седна на стол в ъгъла на стаята. Прикова очи в мен, сякаш не забелязва жените.

Извиках Ахмад и Тони Бар и се обърнах към всички:

— Заловихме поръчителя, а Лавинг се готви за бягство. Потвърдихме, че е Цагаев. Не е терористична заплаха, поне не директно. — На Джоан обясних: — Възнамерявал да изтръгне информация от теб и да я продаде.

Райън Кеслер замълча; дори не погледна към съпругата си.

— Значи всичко свърши — заключи Мари. След малко добави: — Искам да се прибера у дома… В къщата им, за да си събера багажа.

— Съжалявам, не още — отвърнах. — Още не сме задържали Лавинг и партньора. Деветдесет и девет процента съм сигурен, че всичко ще е наред, но искам да останете тук до края.

Очаквах Мари да възрази раздразнено, както на сестра си, или поне да ме вземе на подбив с познатото „господин екскурзовод“, но тя ме огледа с поомекнало лице.

— Както сметнеш за добре.

Почудих се как да тълкувам сговорчивото й настроение.

И закачливата усмивка.

— Аманда? — попита Джоан.

— Може да дойде при нас. С Бил Картър. Вече му се обадих и един от пазачите в затвора ги откарва до уреченото място. Ще отида лично да ги взема и да ги докарам тук.

Очите на Джоан светнаха при мисълта за срещата с момичето, но тутакси помътняха — хрумна й, предполагам, че или тя, или съпругът й ще трябва да обсъдят сериозно с Аманда някогашната кариера на втората й майка.

Оттеглих се в ъгъла с бюрото и седнах във въртящия се стол, който изскърца уютно. Фреди ми докладва, че хеликоптерът с тактическия екип от Бюрото се е приземил на филаделфийското летище и агентите заемат позиции в гаража и около терминала. Ако Лавинг не превишаваше разрешената скорост — бях убеден, че ще спазва правилата — щеше да пристигне на летището след около деветдесет минути.

После се обадих на Арън Елис и го запознах с развитието на случая.

— Предполагам, че е ред на поздравленията — каза той. Тонът му подразни слуха ми. — Корт? — напрегнато продължи Арън.

— Да?

— Сенатор Стивънсън.

— Да?

— Позвъни ми.

— Директно? Не чрез Санди Албъртс?

— Точно така. Пита за теб.

— Почакай… — станах, затворих вратата към дневната и седнах отново. Поех дълбоко дъх. Още един. Накрая: — Давай, Арън.

— Задаваше ми въпроси, чиито отговори не знам. — Елис замълча. — Искам истината, Корт. Взел ли те е Стивънсън на мушка?

Повече не можех да отлагам.

— Да.

— И по-точно? — мрачно каза Елис.

Обмислих обяснението и най-сетне уточних:

— След като убиха Аби, изгарях от желание да заловя Лавинг. Но той действа извън системата по-добре от всеки друг. Затова се постарах да вкарам името му в няколко списъка.

— И?

— Не само за издирвани лица. Включих го в списък за подслушване със съдебно разрешение.

— Ти го включи? — Елис почти шепнеше. — Искаш да кажеш без съдия.

— Да. Сам влязох в компютърната система. Ако бях чакал да изискам заповед след залавянето му, щеше да е твърде късно. Виж, не исках да събирам доказателства, Арън. Не целях да използвам информацията на процеса. А да го намеря.

— Господи! На срещата с Уестърфийлд в събота? Той каза, че са прихванали нареждането за действие при легално прослушване. Благодарение на теб?

На моето нелегално разпоредено подслушване.

— Да.

— Значи Албъртс дойде в кабинета ми да опипа почвата?

— Предполагам.

Прикрил бях добре следите си, но обзет от сляпо желание да заловя Лавинг, сигурно бях оставил ориентири за стореното.

— Албъртс и Стивънсън явно търсят случаи на подправени съдебни заповеди и нещо ги е насочило към мен. Албъртс се е обаждал и на Фреди. Конкретно за мен. — Чух проскърцване. Представих си как шефът ми се поклаща в стола си. Широките му рамене закриваха кожената облегалка. — Стивънсън няма да вземе под внимание, че Кеслерови щяха да са мъртви, ако не бях включил Лавинг в списъка за подслушване. Четох за него. Поставя идеологията над всичко. Не организира изслушването в комисията, за да го преизберат, за пред пресата или за да подсили партията си. Искрено вярва в закона и реда. А подслушването без съдебно разпореждане е престъпление.

Както и разбира се, подправянето на съдебни заповеди.

Спомних си какъв смут изпитах от прочетеното за Стивънсън, защото осъзнах, че той е възможно най-лошият враг — могъщ мъж с дълбоки убеждения, че отстоява правдата. Особено когато противникът му е кривнал толкова очевидно от нея.

Смути ме също и фактът, че неволно търся скандал или нещо, петнящо личния живот на Стивънсън, нещо, което да охлади ентусиазма му да ме уличи — не, и аз понякога не устоявам на изкушението да използвам слабите места на опонента. Но не бях открил нищо. Обичаше да излиза с млади жени, но нали беше ерген? Кампаниите му финансираше един от най-големите консервативни комитети за политическа активност във Вашингтон. Но зад всички политически кампании стои една или друга група за политическа активност; неговата просто изглеждаше по-цветуща от много други. Дори адютантът му — Санди Албъртс — се бе погрижил да прекъсне всички връзки с лобистки фирми, преди да заработи за Стивънсън.

Никакво слабо място, с което да го заплаша.

И нямаше какво да му предложа, за да ме забрави. Аз олицетворявах онова, което искаше да уличи — правителствен агент от тайна служба, който своеволничи с държавните закони.

— Какво ти каза Стивънсън? — попитах.

— Попита ме дали всички престъпници, които си заловил през изминалата година, са били съдени.

За да разбере дали са осъдени на базата на нелегални процедури.

— Направих го само за Лавинг. Няма други.

— Очевидно му е все едно.

Определено. И едно-единствено престъпление си е престъпление.

— Ако не му предам документацията по случаите ти — продължи Арън, — той ще я изиска по съдебен ред. И ще те призове пред комисията.

Което означаваше край на кариерата ми като пастир. И навярно начало на много злепоставящ процес, след който можех да се озова и в затвора.

— Толкова сме близо до Лавинг — казах, изопнал рамене. — Моля те. Постарай се да удържиш Стивънсън…

Шефът ми, обикновено спокоен като мен, сега ме прекъсна припряно:

— Дойде ми до гуша да те прикривам, Корт.

— Знам. Ще съдействам напълно на Стивънсън. Щом Лавинг се озове зад решетките. Ще приема всички последствия.

— Сещаш се, че поставяш цялата организация в неловко положение, нали? Не можем да си позволим публична шумотевица, Корт.

— Знам. Да.

— Ще отлагам още ден-два, ако мога. Но ако ми представят съдебна заповед, съм безпомощен.

— Разбирам. Благодаря, Арън.

Натиснах бутона за изключване и се облегнах назад. Разтърках очи, чувствах се изтощен до краен предел. Щях ли да оцелея след тази каша? Дори да избегнех затвора, с кариерата ми беше свършено. В ума ми изплуваха някогашни случаи и подопечни.

Клер Дюбоа.

И Аби Фалоу.

После обаче си напомних, че каквото и да предстои, задачата да опазя Кеслерови още не е приключила. Все още не бяхме арестували Лавинг и партньора му. И все още не бяхме оформили доказателствата срещу поръчителя. Щях лично да се погрижа да са непоклатими, неуязвими срещу всякакви евентуални обвинения за подправени съдебни искове.

Открих преписа от показанията на Аслан Цагаев и се зачетох.

„Животът ми тук течеше сравнително успешно. Но успехът е убягваща мишена, нали? Налегнаха ме проблеми, финансови. Икономиката? Кому са нужни килими, ако не може да си плаща ипотеката? Кой вечеря в уютни ресторанти, ако може да нахрани децата си с купища полуфабрикати? Как да увелича доходите си? Каква услуга бих могъл да предложа? Притежавам ли нещо ценно за продан? Тогава ми хрумна. Ами ако науча повече за операцията, довела до смъртта на пакистанците преди шест години? Дали ще ми платят добре? Спомних си жената, която контролираше операцията — Джоан Кеслер. Дори да се беше оттеглила, тя сигурно можеше да ми предостави безценна информация или да ме насочи към хора, които да го направят.

Обадих се тук-там. Дискретни телефонни разговори с мой познат в Дамаск. Разбрах, че наистина има интерес към данни от този род. Мултимилионен интерес. Там ми препоръчаха Лавинг“.

Облегнах се назад. Звучеше жалко. И нещо повече — глупаво. Защо да рискува доживотен затвор за пари? Любопитен мотив за човек, комуто не липсваха средства и имаше семейство, което оттук нататък щеше да вижда само иззад решетки или бронирано стъкло. Бих го разбрал, ако беше истински терорист или ако го шантажираха…

Хрумна ми идея, от която стомахът ми се присви. Наведох се бързо напред и препрочетох част от показанията.

„Спомних си жената, която контролираше операцията — Джоан Кеслер…“

О, не…

Грабнах радиостанцията и се обадих на Лайл Ахмад.

— Веднага. Трябваш ми.

Младият клонинг се появи след секунда със спокойно лице и бдителен поглед.

— Да, сър?

— Затвори вратата. Къде са подопечните?

Той захлопна дебелата дъбова врата и пристъпи към бюрото.

— Райън е в дневната в задното крило. Чете. Преструва се, че чете. Пил е. Джоан е в спалнята. Мари е пред компютъра. В стаята си.

— А Бар?

— Обхожда задния периметър.

Сниших глас.

— Или е предател, или подставено лице.

Очите на Ахмад останаха безизразни. Несъмнено бе разтревожен не по-малко от мен, но — отново като мен — приемаше ситуацията хладнокръвно. Както го бях учил.

— Добре.

Обясних му логиката си.

— Когато ви обяснявах за работата на Джоан в „Сикъл“, я описах като контрольор на операциите.

— Помня.

— Но терминът се използва само в нашата организация. Джоан се нарече „отговорник“ на ударни екипи. Цагаев обаче я описва като „контрольор“.

Ахмад кимаше.

— Откъде знае термина?

— Точно така. Единственият начин е някой от нас да му е казал.

— Бар.

— И — добавих — Цагаев спомена името на Джоан. Дори да е замесена в убийството на пакистанските съпрузи, откъде е научил името й? Уилямс и хората от „Сикъл“ сигурно са го пазили в тайна. Лавинг се е добрал до някого в системата и е научил, че Фреди изпраща Тони Бар в убежището.

— После е изнудил Бар да го информира.

Хрумна ми и друга зловеща възможност.

— Или той не е Бар, а подставено лице.

— А истинският Бар е мъртъв.

Злощастно, но логично заключение.

— Бар — или който и да е — се е обадил на Лавинг да му съобщи подозренията ни, че Джоан е мишената, а Цагаев — поръчителят.

Лавинг бе осъзнал, че му се предоставя съвършена възможност за заблуда. Беше открил Цагаев и го бе принудил да изиграе ролята на поръчител — навярно използвайки семейството му като средство за натиск. Запознал го бе с всички подробности около операцията — хеликоптера например — и му бе наредил да ни убеди, че наистина Джоан е на прицел. Осъществил бе уличаващите го обаждания, след залавянето чеченецът направи „самопризнания“. И отклони вниманието ни от Лавинг и истинския поръчител.

— Но ако е така — посочи младият ми колега, — защо Бар не е предприел нищо, освен да информира Лавинг? Би могъл да му каже къде е убежището. Или да ни застреля всички в гръб.

Прав беше.

— Не знам. Трябва да науча повече. Но засега ще приемем, че между нас има враг. Събери всички подопечни в дневната и остани при тях. Обади се в ареста и предай съобщение на Бил Картър. Кажи му, че още не мога да ги взема с Аманда. Искам да се върнат обратно, докато разбера какво става.

— Да, сър.

Лайл Ахмад тръгна към вратата.

Взрях се в преписа на показанията.

Оперативен контрольор…

Как да потвърдя теорията си? Преди да бъде допуснат в убежището, пръстовите отпечатъци и лицевите параметри на Бар бяха проверени на скенер. Следователно той или беше истинският Тони Бар, или някой бе проникнал в кодираните сървъри на правосъдното министерство — служител на ФБР навярно или човек от друга федерална агенция за сигурност. Включих се в базата данни за личния състав на Бюрото, въведох необходимите пароли и проверих профила на Бар. Снимката беше същата, отличителните белези и възрастта — също. Пръстовите му отпечатъци, по които Джеф бе потвърдил самоличността му, също бяха приложени. Всичко навеждаше на мисълта, че мъжът в защитената къща е Тони Бар.

Отворих нов прозорец и започнах да издирвам информация за Тони Бар в социалните мрежи, въвеждайки името му и съответните демографски данни.

Светът на „Гугъл“…

След три минути потвърдих, че наистина си имаме работа с подставено лице. Истинският Тони Бар приличаше съвсем бегло на мъжа, който сега обхождаше задния периметър на къщата.

Значи Бар беше мъртъв, а самозванецът — партньор на Лавинг. Отпъдих шока от разкритието и се опитах да разгадая мисията му и истинската цел на Лавинг. Нямах отговори.

За да ги открия, ми трябваше помощ. След кратък размисъл взех телефона.

— Уилямс слуша.

— Корт е.

— Знам. Видях номера. Следя комюникетата. Овладял си положението.

Тоест: „Защо ме безпокоиш?“.

— Изникна вероятност да не съм го овладял, както се надявахме.

Уилямс изсумтя.

Разказах му какво бях открил.

Уилямс ме изслуша мълчаливо.

— Още сте живи. Какво тогава е намислил мнимият ти агент?

— Това е въпросът. Трябва да разбера. Но не мога да се доверя на никого в Бюрото. Имат къртица и сигурно ме следят… Ще ми препоръчаш ли някого?

За моя изненада той не се подвоуми.

— Да. — Продиктува ми телефонния номер. — Обади му се.

— Времето ме притиска — казах. — Къде се намира?

Този път хихикането на Уилямс не ме изненада.

— Много по-близо, отколкото смяташ.