Джефри Дивър
Пастирът (53)

Глава 52

Отново очакване.

В четири следобед се намирахме в безлюдна пустош до парка около бойното поле на Първата битка за Манасас или — ако сте северняк — на Първата битка за Бул Рън.

Недалеч от мястото, където Томас Джонатан Джаксън си проправил храбро път през гъсталака — и през куршумите — и си спечелил името Стоунуол.

Чакахме в застиналия облачен ден.

„Най-опасното време, казваше ми Аби, а по-късно аз повтарях думите му пред протежетата си, е чакането. Защото ако си пастир, значи си умен. А острите умове се нуждаят от стимули — напрежение, скорост, загадки, кубчета на Рубик. Чакането притъпява ума. Но не бива да си позволяваме да се отпускаме, защото наемникът никога не чака. Защо ли? Защото с всички сили се стреми да се добере до нас“.

Взимах присърце този урок. Още повече че Лавинг обичаше да се появява изневиделица. Но от това очакването не ставаше по-лесно. Огледах района. Въпреки кратките срокове Фреди бе успял да сформира четири екипа от специални оперативни агенти, да ги докара с хеликоптер на мястото на засадата, но не много близо, за да не привлича вниманието на Лавинг. Пристигнахме половин час по-рано и оставихме колите на паркинга пред мола на стотина метра оттук. После си проправихме път през обраслите с храсти и папрат поляни. Из небето се стрелкаха птици, скакалците се разлитаха стреснато изпод краката ни.

Разположихме се тихо до бойното поле — удивително малко за сцена на касапницата отпреди 150 години — на поляната и в горичката около запустелия паркинг, където Цагаев и Лавинг си бяха уговорили среща. Паркингът се намираше до порутен склад или малка фабрика. Аз, Фреди и тактическите агенти носехме специални съобщителни устройства с микрофони и почти невидими слушалки, способни да доловят и най-тихия шепот. Наричаха се „Майкро Майк“ и всяко струваше по две хиляди долара.

Докато заемахме позиции обаче, никой не говореше. Оперативните екипи бяха съставени от шлифовани професионалисти.

В далечния край на паркинга бе паркирана колата на Цагаев, а на шофьорското място тъмнееше мъжки силует. Чеченецът се паникьоса, когато му казах, че трябва да се обади на Лавинг, да прекрати задачата му и да си уговори среща тук, за да му плати остатъка от сумата.

Не смятах обаче да го излагам на опасност. Не смеех да рискувам да го убият — и от хуманни съображения, естествено, но основно защото той щеше да свидетелства при евентуален процес срещу Лавинг. Харесваше ми също идеята да го предам жив на Уестърфийлд, за да се спася от унищожителния му гняв. Цагаев не стоеше зад терористична акция, достойна за заглавна вестникарска страница, но все пак щеше да запуши устата на отмъстителния служител на Темида, който скоро щеше да остане без сочния си корупционен скандал в градската полиция.

И съответно в колата не седеше Аслан Цагаев, нито някой от тактическите ни агенти, а Омар — робот с човешка глава и торс с няколко механизма, позволяващи му доста добре да имитира движенията и жестовете на живо същество. Благодарение на системата за програмиране Омар успешно изпълняваше различни роли — на отегчен, на пиян и — най-често използваната — на нервен и припрян мъж. Чертите му не бяха съвършени като на анимиран Дисни герой, но в колата и по тъмно той обикновено успяваше да заблуди стрелците. Омар — и Омарина (брюнетка или блондинка с правдоподобни форми) — функционираше в три варианта: бял, чернокож и латиноамерикански.

— Няма чеченски модели, синко — обяви Фреди.

Най-доброто у Омар беше, че не е просто примамка. Около робота витаеха ултравиолетови и микровълнови лъчи. Когато Лавинг и партньорът му заемеха позиция — вероятно на известно разстояние — и изстреляха обичайните тройни откоси към главата му — празна и евтино заменима — компютърът незабавно щеше да проследи траекторията, скоростта и координатите и посредством специални устройства върху китките да ни съобщи местоположението на стрелеца с точност до три крачки.

Дали Лавинг щеше да захапе стръвта?

Вярвах, че ще се появи. В „Тайсънс“ Цагаев се свърза с него. Бях го инструктирал предварително да каже на наемника, че иска да прекрати операцията, да му плати остатъка и двамата да се разделят мирно и тихо. Слушах разговора и ми се стори, че долавям разочарование в гласа на Лавинг. Почудих се дали е израз на неохота да прекрати играта с мен.

Но навярно проектирах собствените си чувства върху него.

Накарах Цагаев да попита нехайно дали някой друг, освен Лавинг знае кой го е наел. Лавинг го увери, че би било непрофесионално да разкрива поръчителя си.

Подучих, разбира се, Цагаев, да зададе този привидно невинен въпрос със съвсем конкретна цел — за да заподозре Лавинг, че Цагаев ще се опита да го убие и да си спести останалата сума.

И така, бях готов да се обзаложа, че Лавинг ще дойде, за да елиминира мъжа, способен да го идентифицира и да го уличи в престъпна дейност.

Прав ли бях?

С Лавинг няма как да бъдеш сигурен.

Според затворническата дилема затворник 1 не може да е сигурен дали затворник 2 ще откаже да признае. Или банковият вложител не може да е убеден, че всички други вложители ще устоят на изкушението и няма да изтеглят спестяванията си.

Но макар икономистите и математиците да не го признават, в сърцевината на Теорията на играта всъщност е случайността. Не вярвам в късмета, но вярвам в обстоятелствата. На Роуд Айлънд те не бяха в моя полза. Този път обаче може би щяха да са благосклонни към мен.

Чувахме бученето на колите по шосето, насекомите, кучешки лай, весели детски викове по полето, където през лятото на 1861-ва един срещу друг се изправили над трийсет и пет хиляди мъже и пет хиляди паднали ранени или мъртви. Прикривах се зад могъщи дървета, които по онова време още не са били дори семена.

Срещата бе уговорена за пет без четвърт. Лавинг закъсняваше вече няколко минути.

В далечината светъл автомобил сви бързо по пътя, водещ към запуснатия паркинг, около който се бяхме разположили — стандартна тактическа маневра не за избягване на преследвачи, а за проверка дали те следят. Дадеш ли мигач, че завиваш, опашката ще реагира. Ако профучиш на завоя, взрян в огледалото за задно виждане, лесно преценяваш дали водачът зад теб кара по петите ти, независимо дали ще реши да не те последва. Бързата маневра подсказваше, че автомобилът сигурно е на Лавинг.

Шосето се намираше извън полезрението на част от тактическите агенти и командирът им — лейтенантът на Фреди — предупреди всички за новодошлите. Усетих как тялото ми се напряга при спомена за Лавинг по-рано, край склада, където му бяхме устроили капан. Пресегнах се назад към глока. Просто инстинкт — обграден бях от хора, далеч по-вещи в такива операции. Привел глава, наблюдавах светлата кола.

Наемникът ли беше? Пътят не водеше към бойното поле, всъщност не водеше никъде. Нищо чудно да се окажеха деца, дошли да пушат трева, да пият или да се целуват. Или пристрастен изследовател на Гражданската война, решил да огледа историческата местност от този ъгъл. Освен това в Манасас не липсваха и метадонови лаборатории. Може би се подготвяше наркосделка.

Преди да стигне паркинга, където стоеше колата на Цагаев, новото возило отби в храсталака.

После по слушалката в ухото ми долетя шепот:

— Екип Три. Двама мъже излизат от автомобила. Цивилно облечени. Единият е въоръжен. Пистолет. Напредват към паркинга през храстите.

Лавинг и партньорът му. Надявах се да дойдат и двамата.

— Разбрано. Всички екипи да останат на позиция. Никакво движение, никакъв звук. Снайперист едно, можеш ли да се прицелиш в колата?

— Не.

— Разбрано.

Замислих се за миг дали партньорът не е протеже на Лавинг, както аз — на Аби, а Клер Дюбоа — мое. Дали Лавинг го запознава с правилата на играта, както поучаваха мен и както на свой ред ги представям аз? Отначало идеята ми се стори налудничава, но после се запитах: „Защо не“. Нали всеки занаят изисква шлифоване?

— Екип Две. Обектите са на западния периметър на паркинга. Оглеждат колата на Цагаев.

— Раздвижете главата на Омар, но не с очи към тях — чух Фреди да шепне.

— Разбрано.

Роботът погледна на една страна. Сведе глава. Отговорникът за машината явно притежаваше артистични заложби.

— Обектите оглеждат паркинга. Разделят се и заобикалят колата от двете страни. Вече и двамата са въоръжени. Автоматични пистолети.

— Прието.

Значи не възнамеряваха да стрелят отдалеч, а да се приближат и да го изненадат откъм гърба. Един куршум и проблемът е разрешен.

Или пък не смятаха да го убиват. Може би партньорът щеше да прикрива Лавинг, докато вземе парите. Да си стиснат ръцете и да се сбогуват.

Дишах тежко, удържайки се с усилия на волята да не надничам към тях, а да стоя снишен между храстите. Внезапно по гръбнака ми пробягаха тръпки. Озърнах се бързо назад, макар да знаех, че Лавинг не би могъл да ме изненада от тази посока заради разположението на тактическите агенти.

Видях само храсти и дръвчета.

— До командира на тактическата операция. Имаме цел. И двамата заподозрени са в удобни позиции.

— Имате зелена светлина — каза Фреди.

— Разбрано. Зелена светлина. По моя заповед, екипи Три и Едно, зашеметяващи гранати… после атакуваме по фланговете и откъм тила… Задръжте! Задръжте!

Питах се как ли са комуникирали взводовете, разгръщали се за атака на същото място през юли 1861 година.

— Сега! Напред! Напред!

Сред серия експлозии и отблясъци тактическите агенти се втурнаха напред.

По ръката ми пробягаха тръпки — лявата, не онази, с която стрелям — щом се надигнах да изляза от укритието. Вдъхнах жадно. Осъзнах, че съм сдържал дъха си повече от трийсет секунди.

Екипите се разгърнаха с викове точно според инструкциите:

— ФБР. ФБР. На земята! Ръцете горе! Ръцете горе!

— Двамата… — подхвана някой по радиостанцията.

— Екип Три и команден отряд. Съберете се тук. Незабавно.

Какво ставаше?

— Не разбирам…

— Мамка му!

Сърцето ми се сви — размяната не реплики очевидно не подсказваше успешна мисия.

Станах и веднага си изясних положението. Изводът ми се оказа верен. Двамата мъже, дебнещи край Омар, размахваха полицейски значки. Бяха, разбира се, детективи от Принс Уилям, пристигнали да проучат информация за наркосделка или викове за помощ, за каквито Лавинг несъмнено бе сигнализирал веднага след разговора с Цагаев.

Обаждане за отвличане на вниманието, докато подготви бягството си.