Джефри Дивър
Пастирът (51)

Глава 50

— Тиквена бомба. Корт… Имаш чувство за хумор, каквото и да говорят. — Фреди подритна размазано оранжево парче. — Просто го изразяваш по различен начин от другите.

Под моста две коли на ФБР блокираха оплесканото возило на Цагаев с пооранжевяло, но непокътнато предно стъкло; в Мюнхен произвеждат стабилни машини.

Понеже традиционното арестуване отпадна като вариант — за да не предупреди Цагаев Лавинг — реших да го спра, докато минава под мен. Купих зряла тиква от крайпътната сергия и я пуснах право върху предното стъкло на беемвето на Цагаев. После се спуснах по склона с изваден револвер и му наредих да излезе от колата. Той беше зашеметен, но невредим. Бърза проверка на телефона му показа, че не се е обаждал и не е изпращал съобщения през последните пет минути.

Бях почти сигурен, че нито Лавинг, нито партньорът му са някъде наоколо, но все пак попитах Фреди:

— Забелязаха ли хората ти някой да се чупи, след като Цагаев не успя да свие по магистралата?

— Да се чупи, казваш… Като зеленчук, паднал отвисоко. Но май нямаш точно това предвид.

Вдигнах нетърпеливо вежди.

— Не. Беше сам.

С леко доловим акцент Цагаев се обади:

— Кой си ти? Защо ми го причини? Виж ми колата! Съсипана е!

Жалбите му не ме заинтригуваха. Краката ме боляха от спринта край шосето със зрялата ми, дванайсеткилограмова граната.

Друг агент бе претърсил багажника на беемвето, преценявайки мащабите на оръжейната пратка.

— Нищо забележително — докладва той. — Разглобени М4 от Русия с магически изчезнали серийни номера. И няколко берети 9000 с номера. Откраднати. Каква изненада! Много патрони. Нищо избухливо.

Той прехвърли товара в багажника на автомобила на Фреди.

— Искам адвокат.

Отново не обърнах внимание на Цагаев и казах на Фреди:

— Къде можем да си поговорим?

Вашингтон и районът наоколо приютяват десетки полицейски организации и служби за сигурност, някои публични и известни на ЦРУ, други — донякъде анонимни като нашата, трети толкова анонимни, че не съществуват. Като агенцията на Уилямс. Но всички те си приличат по едно — трябват им помещения, в които да функционират. Много от най-секретните се помещават в небостъргачите и по-ниските им събратя във и около „Тайсънс“, където се намирахме сега. Районът е презастроен и службите сключват добри сделки за наем. Спестяват средства на данъкоплатците.

Освен това тук има заведения „Старбъкс“, „Клайдс“ и „Аригато Суши“; дори шпионите похапват в ресторанти за бързо хранене като всички нас.

Фреди се позамисли и се обърна, кимайки към безлична бяла офис сграда от другата страна на магистралата само на двестатина метра от нас.

— Удобно е — казах. — Имаш ли качулка?

Агентът извади една.

— Не! Не! — запротестира Цагаев. — Не можете! Аз съм гражданин!

Нахлузих качулката върху главата му и го побутнах внимателно на задната седалка в колата на Фреди. Друг агент се настани до него.

— Можеш ли да дишаш?

— Мамка ти! — изкрещя Цагаев. — Мамка ти! Нямаш право! Искам си адвоката. Незабавно!

— Може да диша — заявих на Фреди.

След половин час минах през пропуска на сградата, която Фреди беше посочил. Оказа се, че там се помещава една от сравнително популярните федерални организации. Заради което, както ми обясниха агентите от ФБР, Цагаев бе преведен през задния вход.

Слязох долу да посрещна стройна жена на около четирийсет с къса, тъмна коса и проницателни очи. Носеше черен костюм, а през рамото й висеше тежка черна чанта. Работеше в нашата организация и ни помагаше при необичайни ситуации като сегашната. Казваше се Робърта Санторо, макар в службата да я наричаха просто Бърт.

Поздравих я. Тя отговори лаконично, както винаги. Попитах я:

— Готова ли си?

Кимване.

Влязохме в конферентна зала, където Аслан Цагаев седеше на един стол с вързани зад гърба китки. Видеокамера върху триножник бе насочена срещу лицето му. Червената лампичка светеше. Той ни изгледа презрително.

— Едва не ме уби!

— Използвах тиква — уточних. — Не е смъртоносна.

— Да, но ако беше пробила предното стъкло, можеше да ме убие! — отсече той. — Защо нямам адвокат?

Бърт пристъпи към далечния край на масата и седна. Положи ръце в скута си с безучастно изражение. Не я представих на Цагаев, тя също не показа документ за самоличност. Той я погледна, после се обърна отново към мен. Озърна се пак към нея и каза:

— Нямате право да правите това. Знам как са попаднали оръжията в багажника ми. Вие сте ги подхвърлили.

Теорията на играта не взема под внимание характера на противника. Има дори игра, при която се приема, че всеки може да заеме мястото му. Но за мен възможността да наблюдавам човека от отсрещната страна на дъската означава много. Понякога през обедната почивка или след работа се отбивам в игралния си клуб в Стария град и ако не се чувствам в добра форма, просто сядам и гледам как играят другите. Изучавам жестовете им, очите, начина, по който държат картите, хвърлят зара или движат фигурите. Не се опитвам да съзра издайнически знаци — те са или очевидни при неумелите играчи, или невидими при талантливите — но ми е интересно как действат и как реагират, какво им допада и какво — не.

Наблюдавам как приемат победите и загубите. Откривам треперещи ръце.

Сега огледах внимателно противника си, сякаш стоим един срещу друг край шахматна дъска. Цагаев беше кръглолик, с двойна брадичка, закрита доста сполучливо от брадата, и щръкнала коса, която не успяваше да реши дали е сива или тъмносива. От Дюбоа бях научил, че е едва на четирийсет и три. Главата му беше голяма, цветът на кожата — анемичен. Нервно сключваше и отпускаше ръце през няколко секунди. Разбирах го по подрънкваното на белезниците зад гърба му. Носеше дебел златен ланец и амулет със странна икона. Бях почти сигурен, че е цар Александър II, известен ми от лекциите по история като умерен реформатор — по абсолютни държавнически стандарти — управлявал Русия в средата на деветнайсети век. Все пак беше любопитно, че чеченец е избрал да носи образа му.

Дрехите на Цагаев бяха скъпи, по-скъпи, отколкото аз можех да си позволя и отколкото бих желал да си позволявам. Костюмът му бе ушит от лъскава синя коприна с цвят на небе от фантастична детска книжка. Обувките му от змийска кожа лъщяха на светлината на ярката лампа на тавана. Потта му вонеше отблъскващо — острата му телесна миризма се примесваше с дъх на чесън.

Наведох се напред. Не съм едър, вярно. Но през годините като пастир съм научил нещо интересно. Хората се боят от теб повече, ако не притежаваш внушителна физика. Навярно смятат, че би съсипал живота им по-непоправимо от здравеняк с оловна бухалка. Цагаев, двайсет и пет килограма по-тежък от мен, се отдръпна назад.

— Искам да знам с кого работиш.

— Не съм лош човек. — Цагаев ме изгледа изучаващо.

В игри като тази жалбите за неоснователно преследване на етническа основа са често срещана стратегия. Но те са ножица, а ножицата винаги губи от хартията.

— Няма да обсъждаме това. С кого работиш?

Той се ядоса и омекналото изражение отпреди минута се изпари.

— С никого! Не замислям заговори, взривяване на самолети и самоубийствени атентати в метрото…

Погледнах към Бърт. Никакъв отклик. Цагаев забеляза и по лицето му се изписа обезсърчение.

— Известен ни е един от хората, с които работиш — продължих аз. — Преди малко разговаря с него от телефона на роднина на твой служител.

Цагаев ме погледна отвратено и измърмори под нос:

— Не бях аз, а подставено лице! Често го правите.

Пренебрегнах втръсналите ми възражения и казах:

— Виж, Аслан, налага се да приемем, че си къртица и застрашаваш националната сигурност. Предвид провинението ти преди шест години и връзката с пакистанските съпрузи.

— Убити от вас! Не бях виновен! Признах само за да спрат да ме преследват. Или да ме убият.

— Искаме да знаем кой още е замесен — прекъснах го спокойно.

— Замесен в какво?

— Разбери ме, Аслан, не съм следовател. Просто ти задавам въпросите, които ще ти зададат на разпита. Не се опитвам да те измамя. Не е стратегия. Обяснявам ти всичко.

— Това също може да е стратегия — усмихна се лукаво той.

— Досегашният ти живот е приключил. Ще заведем дело срещу теб. Оръжията, връзката с Хенри Лавинг, фактът, че искаш да изтръгнеш информация от Джоан Кеслер.

Усмивката на чеченеца поизбледня, когато чу колко знам.

Бърт продължи да наблюдава равнодушно. Очите на Цагаев се стрелнаха към нея.

— Коя е приятелката ти? — попита ме той. — Защо мълчи?

— С кого работиш?

— Работя в магазините си за килими и в ресторанта си. Защо ме арестувахте? Подхвърлихте оръжия в багажника ми и се опитахте да ме убиете с бомба. Доста неприятности ще си имате. Имам право на адвокат.

— Записахме телефонния ти разговор.

— Фалшификат, както казах. Дойде ми до гуша. Много сте скучен, сър.

Въздъхнах.

Погледнах към Бърт. Тя вдигна леко показалец.

Сбърчих чело и след миг кимнах. Отблъснах стола назад и станах.

Бърт насочи очи към камерата.

Аз пристъпих към нея и я изключих, извадих щепсела от контакта, навих кабела и се запътих към вратата, стиснал камерата под мишница.

Цагаев не каза нищо, но ококори очи. Явно се питаше защо отнасям видеокамерата. Какво не исках да запечатам за поколенията?

Отворих вратата, а Бърт се изправи и застана зад Цагаев. Спусна щорите на еднопосочното огледало. Впери поглед в окованите в белезници ръце на Цагаев, после го отклони към скута му. По лицето й се изписа известно доволство. После се настани до него и извади от джоба на сакото си пластмасов несесер с размерите на тефтерче. Беше яркочервено, сякаш предупреждаваше, че съдържимото е опасно.

Дръпна шумно ципа и Цагаев ахна.

Аз излязох и оставих вратата да се захлопне сама зад гърба ми.