Джефри Дивър
Пастирът (5)

Глава 4

— Някои „разузнавачи“ подкупват, други заплашват, трети изнудват с нелицеприятна информация — уточних. — Ала мъжът, взел на мушка Райън, се е специализирал в сферата на телесното.

— Телесното — промърмори Джоан. — „Специализирал.“ Звучи сякаш е лекар или адвокат.

Нищо не казах. В нашата професия търсим всевъзможни начини да си помогнем. Като в игрите върху дъска. Обичам да виждам съперника си. Научавам много от езика на тялото, изказа, начина, по който среща погледа ми, облеклото. Дори от ритъма на дишане. Трябваше да убедя Кеслерови, че съм им необходим. Решението ми се основаваше на непосредствени впечатления. Обърнах се и към двамата, макар вниманието ми да бе насочено предимно към съпругата. Подхванах равно, доразвивайки сведенията, които вече бях изложил пред Райън:

— Лавинг не си пада по техническите изобретения. Обикновено прилага шкурка и спирт върху чувствителни части от тялото. Не звучи много зле, но действа отлично.

Постарах се да не си представям снимките на тялото на наставника ми Аби Фалоу. Не успях.

— О, божичко — прошепна Джоан и присви тесните си устни.

— Основният метод на „разузнавачите“ е да напипат слабото място на жертвата. Веднъж пазех един човек от Лавинг. Наемникът бе планирал да проникне с взлом в къщата му и да измъчва детето му пред него.

— Не — ахна Джоан. — Но… Аманда. Имаме дъщеря. Това е…

Очите й се застрелкаха из стаята и накрая се заковаха в мръсните чинии в мивката. Тя пристъпи енергично напред, грабна чифт жълти гумени ръкавици, сложи си ги и развъртя кранчето за топлата вода. Често се случва подопечните ни да насочват вниманието си — натрапчиво дори — към дреболии. Неща, които могат да контролират.

— Трябва да послушаме агент Корт — каза Райън. — Да напуснем за известно време къщата.

— Да напуснем?

— Да — потвърдих. — За всеки случай.

— Още сега?

— Точно така. Възможно най-бързо.

— Но къде ще отидем? В хотел? При приятели… Не сме си събрали багажа. Веднага ли тръгваме?

— Не ви трябват много вещи. Ще ви отведа в една от защитените ни къщи. Не е далеч. Приятна е. — Не уточних местонахождението й. Както винаги. Не завързвам очите на подопечните си, докато ги откарвам в защитените къщи, и те навярно се досещат къде горе-долу се намират, но никога и никому не съобщавам точния адрес. — Сега ще ви помоля да се приготвите…

— Аманда — прекъсна ме Джоан и вероятно забравила, че вече я е споменала, продължи: — Имаме дъщеря. На шестнайсет. Рай! Къде е тя? Върна ли се от училище?

Подопечните ми често развиват сякаш хиперактивност и съзнанието им скача от една мисъл към друга. Отначало предположих: забравила е, че е събота сутрин, но се оказа, че момичето посещава компютърни курсове в близкия общински колеж.

— Чух я да се прибира преди половин час — каза Райън.

Джоан се взираше в светложълтите ръкавици. Свали ги и затвори кранчето.

— Мисля си…

— Да? — насърчих я.

— Не искам да е с нас. Имам предвид Аманда. Не искам да е с нас в тази защитена къща.

— Но и нея я грози същата опасност като Райън. Както и теб… Обясних ти, че Лавинг търси слабите места.

— Не! Господи! — възкликна тя.

Явно държеше момичето да не е с тях. Спомних си, че Аманда е родно дете само на Райън, и се почудих защо нямат други. Може би се беше подложил на вазектомия по време на първия си брак или Джоан не е могла да забременее, или пък просто са решили да нямат деца. Предпочитам да науча колкото е възможно повече за хората, които охранявам, и обмислям такива подробности. Понякога се оказват от значение. Вперила поглед в съдовете, Джоан остави ръкавиците. Райън също се беше замислил.

— Правилно. Да я отведем някъде, където ще е в безопасност.

Явно се беше сетил за възможността да влезем в престрелка, за да заловим Лавинг.

— Ние ще отидем в онази къща. Но нея ще изпратим другаде. Иначе не съм съгласна.

— И ти ще придружиш Аманда — каза й Райън.

— Не — разгорещено възрази тя. — Аз оставам с теб.

— Но…

Тя го улови за ръката.

Аз отново пристъпих към прозореца и погледнах навън. Джоан забеляза какво правя, както преди малко ме беше забелязал съпругът й, и очевидната ми загриженост я притесни. Обърнах се към тях:

— На теория не възразявам, но не разполагам с достатъчно хора да отведа дъщеря ви в друга защитена къща. Можете ли да я изпратите някъде? Стига мястото да няма никаква връзка с вас или роднините ви, името й да не присъства в пътни документи и да не ползва лични кредитни карти.

Лавинг и другите професионални наемници се радват на свободен достъп до всякакви бази с данни.

— Бил — обади се ненадейно Джоан.

— Кой?

— Уилям Картър — обясни Райън. — Мой приятел. Работехме заедно в управлението. Пенсионира се преди десетина години. Може да отиде при него.

Почудих се дали Лавинг може да го проследи, понеже навремето е бил колега на Райън.

— Партньор ли ти беше? Изпълнявахте ли съвместно задачи? Кръстник ли е на Аманда?

— Не. Просто приятел. Никога не сме действали заедно. Има вила край езеро в Лаудън. Може да отидат там. Аманда го харесва. Той й е като чичо. — После повтори: — И е бивш полицай.

— Съвсем сигурен ли си, че няма как да ви свържат? Не притежавате нищо общо — рибарска лодка, кола, не сте си заемали официално пари, не сте купували собственост един от друг?

— Не. Нищо.

— Може ли да дойде до десет минути?

— Пет. Живее в съседния квартал. Смяташе да ходи на мача днес следобед, но ще промени плановете си, щом разбере за какво става дума.

Отворих чантата си и извадих лаптопа. Включих го и започнах да въвеждам команди в нов прозорец. Изчетох информацията в кодираната база данни на организацията ни. Нищо около Уилям Картър, кариерата му и личния му живот не ме притесни. После проверих момичето. Аманда Кеслер беше типичен тийнейджър, активна във „Фейсбук“, „Май Спейс“ и в блоговете, но за мое облекчение личната информация беше пестелива. Социалните мрежи превръщат работата ни като пастири в кошмар заради личните данни, които хората безразборно разхвърлят из интернет пространството. Забелязах също, че Аманда никога не е споменавала нищо за Уилям Картър или за вилата му в Лаудън.

Сметнах, че за Лавинг ще е невъзможно да открие връзката.

— Обади му се. Кажи му да вземе от някого кола, която не може да бъде проследена до него. — Подадох на Райън черен телефон с подвижен капак, малко по-голям от стандартна „Нокия“ или „Самсунг“.

— Какво е това?

— Кодиран телефон. Сигналът минава през прокси сървъри. Отсега нататък до ново нареждане ще използваш само него.

Райън огледа телефона — Джоан се взираше в апарата, сякаш е отровна змия — после набра Картър и разговаря с него.

— На път е — обяви, след като се сбогуваха.

Обмисли какво да каже, обърна се към вратата и извика:

— Аманда! Слез долу, мила. Искаме да поговорим с теб.

След миг на прага падна сянка и дъщеря им влезе в кухнята. Момичето носеше очила с червени рамки, имаше дълга, гъста, тъмна коса. Беше взела фигурата на баща си — тесни хълбоци и широки рамене. Баскетболистка.

Очите й светеха будно, и макар навярно да беше дочула нещо за агентите отвън, не изглеждаше уплашена. Огледа ме внимателно.

Джоан й каза:

— Аманда, това е агент Корт. Работи за правителството. Нещо като ФБР.

— Здравей, Аманда — спокойно поздравих.

— Здрасти.

Изглеждаше по-заинтригувана от лаптопа ми, отколкото от мен.

Да обясниш на дете, че е в опасност, си е истинско изкуство (установил съм, че момичетата понасят по-добре лошите новини от момчетата). Умея да разговарям с тях, но като цяло предпочитам да предоставя думата първо на родителите. Райън поде:

— Изникна малък проблем, Манди.

Момичето кимна. Очите й заискриха още по-бдително.

— Изглежда съм ядосал някого и момчетата от управлението и ФБР ще го арестуват. Докато успеят обаче, ние ще се изнесем оттук за малко.

— Някой, когото си заловил? — спокойно попита момичето.

— Не сме сигурни.

— Каза, че напоследък нямаш много случаи.

След кратко мълчание Райън отвърна:

— Възможно е да е отпреди. Още не знаем.

— Не знаем какво е намислил, но със сигурност е опасен — обадих се аз.

— С майка ти ще заминем с агент Корт и ще обсъдим положението. Ще се опитаме да му помогнем да открие кой стои зад всичко това.

— Ще действате под прикритие?

Райън се усмихна. Почудих се от кой ли сериал е заимствала термина.

— Не съвсем, но е по-добре да заминем. Докато помагаме на федералните, ти ще прекараш няколко дни с чичо Бил.

— О, татко! — изхленчи тя. Симпатичното й кръгло лице, осеяно тук-там с едва забележими младежки пъпки, се сбърчи разочаровано. Малко попресилен жест, стори ми се. — Не бива да пропускам часовете.

Заизрежда причините — първият тест по биология, тренировките по баскетбол, дежурството на ученическата гореща линия, комитетът за организиране на ежегодния бал. Изстреля ги като картечница, надявайки се да ни впечатли.

— Искам да кажа… просто няма как.

Деца… неуязвими, безсмъртни. И според тях самите — център на Вселената.

— Ще отсъстваш само няколко дни. Най-много. Все едно си във ваканция.

— Ваканция? О, я стига.

— Върви да си събереш багажа. Веднага.

— Веднага?

Връчих й кодиран телефон и пъхнах нейния в торбичката със защитен екран. Раздели се неохотно с него. Добавих:

— И докато не разреша, не бива да сърфираш онлайн.

— Какво?

Възможно най-тежкото лишение за един тийнейджър.

— Няма да е задълго. Но този човек сигурно знае как да проследи компютъра ти.

— Ама че гадост!

— Аманда — тихо се обади баща й.

— Съжалявам. Но интернет ми трябва. Поне „Фейсбук“ и „Туитър“. И всеки ден си списвам блога. Не съм пропускала…

— Не бива, докато агент Корт не ти разреши — каза Джоан. — Ще си намериш интересни занимания у чичо Бил. Ще гледаш телевизия, ще четеш, ще си играеш. Може да отидете за риба. Обичаш риболова.

— О, това е направо…

Лицето на момичето се изкриви в отрепетиран гняв.

— Ще се забавляваш. Сега върви да си събереш багажа. Бил ще пристигне всеки момент.

— Ще се забавлявам — промърмори саркастично Аманда.

Когато излезе от стаята, попитах родителите й:

— Други близки роднини в квартала?

Джоан примигна изненадано.

— О, божичко! Сестра ми. Забравих Мари. — Странно име — Мари. — От един месец е при нас. Ще трябва да я вземем.

— Навън ли е? — попитах. Не бях усетил други признаци на живот в къщата.

— Не, още спи.

— Мари е бухал — обясни Райън.

— Събудете я — казах. — Трябва да тръгваме… О, и не й позволявайте да използва мобилния си телефон.

Настойчивият ми тон смути Джоан. Тя кимна към подноса върху кухненския плот.

— Телефонът й е ей там.

Изключих го и го прибрах в подсигурения плик. Джоан излезе в коридора и се заизкачва по стълбите.

Райън отиде в дневната и започна да пъха документи в голям куфар и раница. Върху много от листовете личеше логото на градската полиция. Последвах го и продължих да разпитвам за роднини, които наемникът би могъл да използва, за да изтръгне информация. Родителите на Райън бяха починали. Брат му живееше във Вашингтон. Бащата на Джоан и втората му съпруга — първата беше починала — живеели наблизо, но били на екскурзия в Европа. Мари била единствената й сестра. Джоан не се била омъжвала преди.

— Има ли деца Джоан? — попитах.

Той се поколеба една дълга секунда.

— Не — рече накрая.

Кеслерови имаха приятели, естествено, но наемниците обикновено изнудват жертвите с кръвни роднини.

Погледнах пак към задния двор. Две къщи по-нататък един мъж бавно навиваше около лакътя си градински маркуч. Друг съсед сваляше мрежите на прозорците. Една къща наблизо изглеждаше стихнала, макар завесата да се отмести леко.

— Онази къща зад вас, по диагонала вляво? Там ли са собствениците според теб?

Райън погледна накъде соча.

— Да, видях Теди тази сутрин да отива в „Старбъкс“. — После Райън се озърна към вратата да провери дали жена му е наблизо. — Знаеш ли, Корт, този свят… нашият? Джоан не се справя много добре с него. Плашат я неща, за които ние с теб дори не се замисляме. Понякога излиза от стаята, когато разговарям служебно. Ще ти бъда признателен, ако го вземеш под внимание.

— Съжалявам. Ще се постарая.

— Благодаря.

Райън се усмихна и се качи горе да си приготви багажа.

Всъщност се държах доста по-безцеремонно с чувствителната Джоан, отколкото беше необходимо, за да принудя Райън да ме помоли именно за тази услуга, която току-що приех да изпълня. Просто за да го привлека на моя страна.

Телефонът ми избръмча и в слушалката прозвуча:

— Фредерикс.

— Да, Фреди.

— Свивам в алеята, Корт. Не стреляй по мен.