Джефри Дивър
Пастирът (48)

Глава 47

След като приключихме с разговора, Джоан впери очи към коридора към затворената врата на спалнята, зад която съпругът й несъмнено кипеше от гняв.

Тръгна напред, но спря и се върна на канапето.

Обадих се на аналитика на Уилямс. Директорът му бе разрешил да ме информира — само по проблеми, свързани със сигурността на Джоан Кеслер, разбира се, а не за убийствата — и аз си записах адресите, телефонните номера, имената на съдружниците и компаниите на Аслан Цагаев. Аналитикът подкрепи твърденията на Джоан и Уилямс, добавяйки, че нито той, нито изпратеният на място в събота сутринта офицер по сигурността са открили връзка между Цагаев и Лавинг.

Аз си помислих, че Цагаев, естествено, не би водил уличаващи разговори по тези телефони. Дали се бяха сетили за предплатените карти? Дори те не бяха всесилни да проучат всичко до дъно, но все пак това бяха основни похвати в занаята.

Благодарих, обадих се на Дюбоа и я въведох в положението.

— Остави другите задачи и се посвети на биографията на Цагаев. Искам всичко.

— Размер на обувките и предпочитано бельо?

— Семейство, служители, семействата на служителите, пътнически документи. Съсредоточи се върху последните няколко дни, после по-назад. Търси връзка с Лавинг, всякаква.

След това я помолих да ме прехвърли към Арън Елис. Докладвах му накратко и той се изкашля учудено.

— Джоан?

— Така изглежда. Случаите на Райън така или иначе не ни доведоха доникъде. От миналото й е останало едно действащо лице. Ще го проверим.

— Но Уестърфийлд се обади. Изгаряше от ентусиазъм за полицейския скандал. Каза, че и ти споделяш мнението му, че затова преследват Райън. Някакъв началник в управлението или висш служител в градския съвет бил наел Лавинг.

— Иска ми се да продължава да мисли така, Арън.

Кратко мълчание.

— Корт… твърдиш, че и полицейският скандал е измама?

— Не е измама. Беше възможна хипотеза.

— Беше.

— Точно така.

— Но когато я подсказа на Уестърфийлд, вече знаеше, че не е?

— Арън, просто го дръж далеч от мен още малко.

— Ще се постарая.

Накрая се обадих на Фреди да му съобщя за Джоан. Шеговитата фасада се стопи.

— Защо проклетата кучка не ни е казала? Нямала си е представа, че цялата проклета суматоха може да е заради това, че е била убиец?

— Не мисля, че обичат да използват тази дума.

— Е, и?

— Този Уилямс…

— Само за протокола — изръмжа Фреди, — не е чак такъв умник, за какъвто се смята. Или му се иска да бъде. Знаем за него и за братлетата… и сестричките му от бандата му „Сикъл“. Мислехме, че по-скоро кроят мръсни номерца. Но всъщност да простреляш някого в главата си е най-мръсния номер, нали? Как действаш?

— Клер подготвя домашните. — Поразмислих. — Ще ми трябва съдебна заповед. Тя ще ти посочи подробностите. Кой и къде.

— Добре, непременно. — После попита: — Каква му е играта на Цагаев според теб?

— Не знам. Уилямс каза, че агентите под дълбоко прикритие не действат така. Но ако действа, значи действа.

— Е, това става за цитат, Корт.

— Помисли си. Уилямс го е извадил от списъка преди пет-шест години. Не го наблюдават. Няма проблем да наеме Лавинг, за да изтръгне каквато си пожелае информация от Джоан. Звучи ми като доста успешно шпионско ядро. На пръв поглед не се набива в очи, но само с толкова разполагаме.

— Теорията ми за втория по бързина…

— Втория… какво? — попитах.

— Знаеш ли колко бърз трябва да си, за да надбягаш мечка, Корт?

Гледах как Джоан се взира през прозореца.

— Колко?

— Малко по-бърз от спътника си. — Фреди почака. Аз обаче не отговорих и той продължи: — Искам да кажа, че не е необходимо Цагаев да е съвършеният заподозрян. А просто достатъчно правдоподобен.

— Ще кажа на Клер да те уведоми какво е научила.