Джефри Дивър
Пастирът (47)

Глава 46

Останах в дневната сам с Джоан.

Преглеждах строго секретните документи, които Дюбоа ми беше изпратила. Голяма част от текста беше редактирана; изтрито бе името на организацията й — далеч по-тайна дори от моята. Не беше премахната обаче снимка на Джоан отпреди осем или десет години. И името й в агенцията — Лили Хоторн. Жената на снимката приличаше много на жената до мен. Симпатична, но не красива, сериозна, стройна.

Резервирана и с безизразно лице.

Осъзнах колко много загадки от предишните дни вече са разрешени. Отчаяната решимост на Джоан да отпрати Аманда на друго място, опасявайки се да не отвлекат или да наранят момичето заради нея. Загрижеността й за съседите във Феърфакс, семейство Нокс — тревога, която навремето ми се бе сторила прекалена с оглед на ситуацията. Джоан всъщност бе ужасена да не би да се окаже виновник за смъртта на съпругата на Теди. Спомних си и колко настойчиво ме разпитваше заради кой от случаите на Райън са наели Лавинг. И тършуването из компютъра на Мари с надеждата да открие улика, че не тя, а сестра й е причината.

Подкрепяше също така действията ми в тактическите ситуации, молейки и дори принуждавайки съпруга си да се съобразява с решенията ми — защото като професионалист разбираше, че са правилни.

— Открил ли си нещо повече? — равнодушно попита тя и погледна към документите, които не разкриваха нищо конкретно за работата й.

— Че си участвала в проекта „Сикъл“. Сътрудничката ми е добра, но не успя да открие друго. Архивите ви са доста непристъпни. А активните файлове — ако групата още действа… — Тя замълча. — Няма информация дали още действа.

Макар англицизирана, думата „сикъл“ наподобява фермерско сечиво^[1], всъщност произхожда от наименованието, което израелските сили за сигурност използват за убийство — „сикул мемукад“ на иврит, което означава „целенасочено отстраняване“.

— Сътрудничката ми откри, че и преди са те преследвали.

— Корт, всички от „Сикъл“ сме обект на преследване. Заради дейността ни. Не сме провеждали обаче операции. Само разузнаване. Докладът е отпреди пет години. — След кратко мълчание Джоан продължи: — Да, сигурна съм, че имам врагове. Но няма никакви улики, че разполагам с необходима за някого информация — нищо не предполага наемането на човек като Хенри Лавинг.

Миналото…

— Поддържала си връзка с хората си? Как?

Бях проверявал обажданията им.

— Имам друг телефон — отговори тя. — Непроследим е. Повярвай ми. Наистина непроследим.

— От него ли изпрати снимките от компютъра на Мари?

Очите й се стрелнаха към дамската й чанта, където навярно се криеше кодираното й чудо на техниката. Сега разбрах защо не се разделяше с чантата.

— Изпратих ги, да. Всичко минава кодирано през половин дузина прокси сървъри. В ефира на тукашния интернет трафик не са се надигнали дори най-миниатюрни вълнички. Системата се е погрижила за това.

Останах с впечатление, че въпреки преживяния шок, задето е разкрита, сега Джоан е по-спокойна, по-умиротворена. Дълго беше живяла в лъжа. От плещите й поне бе паднало бремето на измамата. Знаех също, че в операции като „Сикъл“ се включват само хора, на които подобна дейност им е поне донякъде в кръвта. Тя несъмнено бе изпълнявала достойно ролята на съпруга и майка, но не бях склонен да повярвам на клетвите й, че е готова да загърби потайното си „аз“. Знаех как бих се почувствал аз, ако се наложи да изоставя сегашната си работа. Нещо у мен би загинало.

— Твърдиш, че няма никаква причина. Но моята задача е да опазя теб и семейството ти. Искам да знам какво точно са проучвали колегите ти.

— Всички операции, по които съм работила, са приключили. Обектите са или екстрадирани, или нулирани — отвърна тя, употребявайки причастие, което бях чувал понякога от подопечни в същия бранш. И „Мосад“ го използваше. Харесваше им лаконичният термин, който смятаха за американска заемка.

Нулиран…

— Единствената задача, при която действащо лице остана невредимо, е последната. В закусвалнята. Беше приятел на собствениците. Второстепенен играч. Свръзка и куриер… Снехме го от отчет преди години.

— Разкажи ми за него.

— Съпрузите събираха и продаваха разузнавателна информация за ядрени оръжия. Въпросният мъж ги беше свързал с няколко компании, работещи за държавата, и с хора на полезни постове — учени. Беше им доставил няколко папки с документи и компютърен софтуер. Това е всичко. Когато ги нулирахме, се паникьоса и ни даде всички имена. Наблюдавахме го години наред. После го извадихме от списъка.

— Име?

— Не мога, Корт.

— Наблюдавали ли са го вчера и днес?

— Да. Нищо не го свързва с Лавинг.

Обмислих наученото. И отъняващите нишки, които да ни отведат до поръчителя, наел Хенри Лавинг. Излязох сам на задната оградена веранда на къщата и помахах на Тони Бар и Лайл Ахмад да дойдат.

— Имаме ситуация.

Разказах им за Джоан. Обясних им, че е работила като контролен служител, както ги наричахме в нашата организация, и е оглавявала малоброен тактически екип. За разлика от нас обаче не е закриляла, а е отнемала живот.

Лайл Ахмад прие новината спокойно, както очаквах. Все едно му бях съобщил, че акциите на фондовата борса са се понижили с няколко пункта или че бейзболен отбор е изостанал в резултата в третата четвърт. ФБР агентът на Фреди реагира другояче. Лицето на Тони Бар поруменя от гняв.

— Не ни е казала? — прошепна.

Несъмнено беше свикнал с лъжите на заподозрените. Но този път го мамеше човек, когото закриляше с цената на собствения си живот.

Повиках ги обаче не да обсъждаме греховете на подопечните, а да обмислим как новата информация променя стратегията ни.

— Тя е категорична, че не преследват нея. Но аз смятам, че засега трябва да приемем обратното и да предположим, че поръчителят разполага с огромни суми и с подкрепата на съществени чуждестранни фактори.

Припомних им хеликоптера, появил се край вилата на Картър до Потомак.

— Значи е възможно да използват хеликоптер и за нападение, не само за превоз — констатира Ахмад.

— Не бих се изненадал — отвърнах.

— Трябва да се свържем с местния контрол на въздушния трафик — предложи Бар.

— Добра идея. Трябва да увеличим външния патрул на шейсет процента. И да сме непрекъснато нащрек. Лайл, започни обиколка на периметъра.

Той набра кода и излезе.

С Бар се върнахме в къщата. Джоан беше в дневната и се взираше към затворената врата на спалнята в дъното на коридора.

— Директорът на групата ти? — казах й. — В която си работила преди?

— Да?

— Искам да разговарям с него.

Тя кимна сдържано. Разбираше, че е безполезно да спори. И беше права.

Извади телефона си от дамската чанта. Остави го върху бюрото ми, натисна „високоговорител“ и бутона за бързо набиране. Макар днешните кодирани телефони да не звучат като факсове, стори ми се, че долавям жужене и прищракване, преди от черната кутийка пред нас да долети глас:

— Уилямс.

— Аз съм — каза Джоан. Настъпи пауза — явно докато електрониката анализира гласа й. — На високоговорител сме.

— Ясно — измърмори Уилямс — Изчерпателно.

Тоест — разкрили сме положението.

— Да, сър.

Представих се и обясних, че отговарям за охраната на Кеслерови.

Уилямс, с неизвестното собствено име, отвърна:

— Знаех си, че е въпрос на време. Някой си играе със сървърите ни.

Несъмнено бях ядосан от укритата информация за предишната й кариера, но си припомних мантрата за целта и ефективните ходове за постигането й. Моментът за обвинения не беше настъпил. Задачата ми сега бе да опазя Кеслерови и да открия поръчителя, наел Лавинг. Затова казах:

— Трябват ми всички данни за мъжа, замесен в последния случай на Джоан.

От другата страна настана мълчание — явно реакция на молбата ми. Или пък защото за него Джоан беше Лили Хоторн.

— Никакви улики не сочат, че е въвлечен. Или някой друг, с когото Джоан е контактувала. Наблюдаваме ситуацията от самото начало.

— Въпреки това искам името.

— Не мога.

— Разбираш, надявам се, че изпълнявам операция. И тя включва самостоятелна оценка на риска. Не мога да се опирам на голи думи.

— А моята работа изисква да си държа езика зад зъбите.

— Знам — проточих бавно.

И оставих заплашителния ми тон да нажежи атмосферата.

Уилямс въздъхна.

— Казва се Аслан Цагаев. Чеченски мюсюлманин. Натурализиран.

— Наблюдавате го. Къде е?

— В момента? У дома си в Александрия.

— С какво се занимава?

— Притежава половин дузина магазини за килими. Един ресторант. Хората ми провериха всичко, Корт. Наистина всичко. Телефони, банкови сметки, пътнически документи, акции, инвестиции, семейство, братя и сестри, сътрудници. Нищо. Абсолютно чист е.

— Чеченски мюсюлманин. Ходи ли в Близкия изток?

— Да. По работа. Купува килими. Но не сме му вързали навигатор около врата. Съпрузите, с които си имаше вземане-даване тук, бяха пакистанци, не араби. Никакви съмнителни обаждания през последните две седмици. Офисът му работи по график. За бога, Корт, и ние го приемаме на сериозно. Знаем какво вършим.

— Възможно ли е да е под дълбоко прикритие, в летаргия?

— Шест години? Не действат така. — Каза го самоуверено. — А и агентите под дълбоко прикритие не работят на доброволни начала в джорджтаунския ислямски младежки център. Дори не припарват до места, започващи с „Ис“. По-скоро щеше да пече сладки за презвитериански благотворителни разпродажби.

— Други възможни лица?

— Няма.

Сигурно защото бяха мъртви.

— Искам името на аналитика ти, който отговаря за Цагаев.

— Корт, какво знае Лили… какво знае Джоан, което би могло да го заинтригува след толкова години?

Отговорът ми се струваше съвсем очевиден.

— Знае къде да открие теб, нали?