Джефри Дивър
Пастирът (43)

Глава 42

Мъжът от Агенцията за сигурност, с когото се бях сприятелил в Тексас, ми беше казал, че е добре да прозреш целта на човека, когото преследваш.

Някои просто искат да избягат на място, където няма да ги откриеш. Където и да било, по какъвто и да е начин.

Техните дири се улавят най-трудно.

Най-лесно се откриват онези, запътили се в известна или логична посока.

Смятах, че Мари е от тях. Трябваше все пак да намеря пътеката, по която се движи, понеже се колебаех между няколко варианта. Важно беше да стигна преди нея. Спрях в края на гората и се вгледах в плетеницата от дървета, клони и листа. Повечето зеленина беше окастрена, за да разкрива по-широк кръгозор с оглед на сигурността на къщата. Отвъд разчистения периметър обаче районът беше непроницаем.

Забелязах преобърнати клони и листа, разместени камъчета и после няколко отпечатъка от стилни обувки. Затичах.

След стотина метра се отказах да търся следите й. Не беше необходимо, защото я чувах как профучава шумно из храсталака. Чувах и друго — засилващо се бучене, потвърждаващо теорията ми накъде се е устремила.

След няколко минути излязох на открита поляна и я видях. Бях наваксал разстоянието благодарение на умението да се придвижвам бързо из гората, но тя все още беше на стотина крачки пред мен.

Погледна назад, видя ме и спря.

Като пастир съм преследвал мнозина, докато спрат да бягат. Обикновено понеже са изчерпали възможните маршрути, бензина или физическата си сила.

Понякога спират просто защото са стигнали целта.

Мари се намираше на ръба на скалиста урва над източника на шума — река Потомак. Жената, опитала на два пъти да се самоубие, се взираше към водата, струяща над камъните долу. Коритото на реката беше на не повече от четирийсетина крачки, но бе осеяно със скали, а течението беше бързо и дълбоко. Отлична възможност за човек, решен да сложи край на живота си. Пристъпих бавно към нея. Не исках да я стресна.

Тя седна и ме изгледа с безизразно, зачервено лице. И се плъзна надолу.

Ахнах и се втурнах напред.

Но в същия миг забелязах главата й и разбрах, че се е спуснала на скална площадка под ръба на урвата. Седеше неподвижно върху издатината над заоблените речни камъни и бързите води.

Продължих бавно напред. Забелязах няколко души на другия бряг на реката — туристи, разхождащи се по пътеката отсреща, граничеща с Чесапийк и канала Охайо, който тръгва от Джорджтаун и стига чак до Къмбърланд, Мериленд.

Надзърнах над ръба към разпенената кафявосивкава вода и лъскавите скали. Вдясно Мари седеше, кръстосала крака като следовник на йога.

— Мари…

Тя стискаше фотоапарата си. Приближих се още малко и се постарах да забележи колко бавно и спокойно напредвам към нея. Спрях на двайсетина крачки от върха на скалата и също седнах, отчасти за да не ме възприема като заплаха, а и защото по принцип не съм голям привърженик на височините. Тя ме погледна и се съсредоточи отново върху своя „Канон“. Вдигна го и засне няколко панорамни кадъра, после насочи обектива към зъберите отдолу. После, незнайно защо, го обърна към лицето си — подпухнало и влажно от сълзите.

Чух щракването на камерата въпреки бученето на водите.

— Мари?

Тя не отговори. Продължи да снима. Накрая се обърна към мен и щракна още веднъж. Аз не реагирах и тя се облегна на скалата.

Взрях се в уплашените й очи. Канеше ли се да сложи край на живота си?

— Мари, искам да се върнеш в къщата.

— Тук е красиво… Най-сетне изпитах удоволствие от екскурзията.

— Моля те.

— Как ли ще изглежда заснето?

Сестрите си бяха разменили зловещо ролите. Сега Джоан се държеше емоционално, почти истерично. Мари — точно обратното — беше спокойна, равнодушна.

Твърде равнодушна.

— Как ти се струва? — продължи тя. — Серия фотоси на човек, падащ в реката. Докога ли ще снима апаратът? Може да го включа на автоматик. Но батерията ще се изтощи бързо. Колко ще издържи според теб?

— Мари, ела горе.

— Кратко. Но чипът ще запази кадрите… Трудно се пробива в галериите. Трудно се продава. Но се обзалагам, че такава изложба ще пожъне небивал успех. Ще ме изстреля на гребена на вълната.

Задачата ми е да пазя подопечните си от всичко, включително от собствените им саморазрушителни пориви. Което често е най-трудната част. В екстремния свят, съставляващ работното ми място, самоубийствените импулси не са нещо необичайно. Никой от подопечните ми не е стигал до крайност, но познавам пастири, изгубили хората си по този начин. Случва се обикновено при по-дълги операции, когато дните на самота бавно се проточат в месеци и подопечните започнат все по-често да се сепват при най-невинни звуци, напомнящи им приближаващите стъпки на убиеца.

Още по-подмолно действа собствената им логика, която ги убеждава, че с предишния им живот е свършено, че семейството и приятелите им ще ги изоставят и ги очаква безрадостно бъдеще. И ще ги преследват до края. Смъртта им изглежда благоприятен изход.

В случая с Мари се сблъсквахме с утежняващи обстоятелства — саморазрушителната й природа. Изборът на агресивни приятели, нехайното отношение към насъщните детайли от ежедневието, търсенето на мъже, които да й бъдат опора, но които всъщност се възползваха от нея и се отегчаваха, когато първите искри на привличането изтлееха и артистичността и чарът й избледнееха.

Тя погледна към реката.

Аз станах предпазливо и приближих, после седнах отново.

— Не се бой, не съм обучен да спасявам хора от бездните. Всъщност ужасно се страхувам от височини.

Изражението й говореше: „Спести ми шегичките, господин екскурзовод“.

Прецени разстоянието помежду ни и явно реши, че няма да й попреча да скочи във водата с един скок. Вдигна фотоапарата и продължи да снима. И двамата мълчахме. Аз наруших пръв ембаргото.

— Каквото и да говори сестра ти, не сме сигурни, че е заради твоите снимки.

— Фотоси. Наричаме ги фотоси.

— Чакам допълнителна информация.

— Но звучи смислено, нали? Снимам хора, които искат да останат анонимни. Пъхам си носа в чуждите работи — добави тя горчиво.

— Възможно е.

Не исках да я заблуждавам.

— Изненадана съм, че не ти е хрумнало, Корт. Ти обмисляш всичко.

— И аз съм изненадан — отвърнах искрено.

Прекратихме разследването за Мари, щом изключихме Андрю като евентуален поръчител.

Тя продължи да снима.

— Искам да кажа нещо — обадих се. — Важно е.

— При тези обстоятелства — усмихна се мрачно тя — маловажното не се приема, нали?

— Най-трудно ми е да обясня на подопечните си, че няма значение дали ги преследват по тяхна вина. А в много случаи ги пазя именно защото са извършили нещо лошо. Какво са сторили, обаче, е несъществено. Подопечният ми има право на закрила, за да остане жив. Престъплението се плаща в съда. Моралните простъпки се възмездяват по един или друг начин. Това не е моя работа. Аз съм длъжен да ви опазя живота, за да продължите да живеете, независимо какво ви очаква — затвор или спокойно пенсиониране.

— Ами моята воля, Корт?

Повдигнах вежди.

— Ако не искам да остана жива? Кой ме чака? При кого да се върна? — Кимна към къщата. — При семейството си. Двамина, на които им е все едно дали съм жива или мъртва.

— Грешиш, Мари. Щом аз съм на сцената, значи всички преживявате най-тежките си времена. Хората изричат ужасни думи, когато са под охрана. Но не ги мислят. Говори страхът. Безизходицата.

Минаха няколко минути. Наблюдавах реката. Навярно дузина пъти бях водил тук подопечни и бях обхождал целия периметър, оглеждайки го за нападателни и защитни позиции, бях определял къде да разчистят дърветата и къде да посадят нови. Но при целия ми интерес към ориентирането и разходките сред природата, никога не бях намирал време да се порадвам на пейзажа. Забелязах я да разтрива ръката си.

— Защо те нарани Андрю?

Тя сведе глава.

— Не повярва на историята с грубия бизнесмен, а?

— Не.

— Как се досети?

— Натрупал съм опит.

Очаквах да се затвори в себе си, но останах изненадан. Тя отговори почти незабавно:

— Въпросът е: „В какво се провиних?“. — Странен смях. Невесел и злокобно спокоен. — И знаеш ли, Корт, най-страшното е, че не мога да си спомня. Сигурно не съм сготвила подходящата вечеря или пък съм сготвила подходящата, но по неправилен начин. Или съм пийнала повечко вино пред приятелите му. Не знам. Помня само как ме сграбчи… улови ме за ръката и я изви. Сухожилието изхрущя. — Тя стисна ставата. — Плаках почти цяла нощ. Не заради болката. А защото си мислех как някои си изкълчват лактите, докато карат ски или сърф с любимите си хора. Но не и аз. Не… Не. На мен ми се е случило, понеже човекът, когото обичам, е поискал да ме нарани. — Взря се в обектива и продължи: — Но животът е въпрос на компромиси, нали? Искам да кажа… кой получава сто процента? На мен се пада вълнението, енергията, страстта. На други жени — скуката и пияниците. — Не погледна към защитената къща. — Предпочитам тръпката и по някоя синина от време на време. — Ефирен смях звънна между тънките й розови устни. — Политически некоректно ли ти звучи? Но е така. Поне съм честна.

Поразмислих една секунда. Дълга секунда и дълбок размисъл. Прекрачих ръба на скалата и седнах до нея. Тя не понечи да се отмести. Беше тясно и краката ни се опираха плътно. Не ми беше приятно да съм там и трябва да призная, че физическата близост ме успокояваше.

Колко да й кажа? Заложих на качеството и подхванах:

— Ожених се веднага след като се дипломирах.

— Джоан каза, че сега си сам. Чудех се дали някога си бил женен. Отнасяше се с Аманда като баща или чичо. Имаше ли деца?

Отново се поколебах и накрая кимнах, но изражението ми ясно подсказваше, че не смятам да говоря за това. Мари усети, че е престъпила границата. Понечи да каже нещо, но замълча. Аз продължих бързо:

— След няколко години брак изникна проблем. С мъж от миналото на съпругата ми.

Мари навярно забеляза, че не казах „бившата ми съпруга“, от което явно извлече някакви изводи. Беше по-умна, отколкото издаваше външния й вид. Сбърчи съчувствено чело, но аз не откликнах.

— Бяха работили заедно. — Отново се поколебах. — И двамата били свободни. Излезли няколко пъти… прекарали една-две нощи заедно. — Мари се поразвесели от деликатния ми евфемизъм. — Случило се няколко години, преди да се срещнем с Пеги.

— Проблем с темперамента? Като Андрю?

— Не. Най-милият човек на света. Запознахме се.

— Така ли?

— Бяха колеги.

Виждаха се от време на време. Двамата стажуваха в една и съща болница. Но не го обясних на Мари.

— Разделили се. След това срещна мен. Но след няколко години той се появи пак. Просто се обади да я чуе, да я покани на кафе или на по питие в името на доброто старо време. Скоро обаче започна да се обажда по-често. Оставяше съобщения. Отначало невинни. После малко по-агресивни, когато тя спря да му отговаря. Накрая започна да звъни на мен. И да идва вкъщи. Обади се дори… — Замълчах за минута и продължих: — После дойде ред на сериозното дебнене.

Припомних си онези дни. Лицето на Пеги, лицата на момчетата — съвсем малки, но прозорливи и интуитивни като всички деца. И уплашени.

— Едва след време осъзнах какъв е проблемът — казах на Мари. — Не беше той. А съпругата ми. Тя се отнасяше с него като към нормално човешко същество. Учтиво, ведро, отстъпчиво. Както заслужава мъжът, с когото беше излизала навремето — обаятелен и забавен. Но това беше минало. Той вече не беше нормално човешко същество. А нещо съвсем различно. Не можеш да се сприятелиш с акула или с бясно куче, Мари. Навличаш си само неприятности. Андрю е опасен по друг начин, но това няма значение. Всичко, което не ни носи добро, е опасно като Хенри Лавинг.

Усетих как ме улавя за ръка. Въпреки леките дрехи дланта й беше изненадващо топла в хладното утро.

— Може ли да попитам как приключи историята?

Свих рамене, взрян над водите.

— Накрая се обърнахме към полицията.

И двамата застинахме неподвижно. След една дълга минута Мари се обърна, прегърна ме и двамата се притиснахме един към друг. Целуна ме — първо нежно, след това по-страстно и отчаяно. После се усмихна, отдръпна се леко и пъхна ръцете ми под сакото си, върху гърдите си. Усетих дантеления сутиен. Тя се притисна по-плътно към мен и ме целуна отново, по-игриво този път. Езикът й имаше вкус на карамфил или на канела.

Накрая се облегна назад и обгърна с две ръце дланта ми.

— Джо казва, че си падам по лоши момчета. И това е проблем. Андрю е лошо момче. — Погледна ме и ми се стори, че очите й се разискриха не заради облака, преминал под бледото слънце. — Ти също, Корт. И ти си лошо момче. Но според мен си добро лошо момче.

Сетих се как наскоро си спомних, че Пеги ме бе описала по подобен начин.

— Да се връщаме.

— Не искаш ли да поостанем да се порадваме на гледката?

— Първо дългът — усмихнах се.

Станах, подадох й ръка да се изправи и поехме към къщата.

— Вземаш ли си понякога отпуска, Корт?

— От време на време.

— И как я прекарваш?

— Обичам игрите.

Отговорът ми явно й се стори много забавен.