Джефри Дивър
Пастирът (40)

Глава 39

Макар и несъзнателно, Джоан и съпругът й сбърчиха едновременно чела.

По принцип не споделям стратегиите си с подопечните. Но сега сметнах за по-благоразумно да ги въведа в ситуацията.

Обясних им, че когато по-рано разговарях с Клер Дюбоа за проследяващите устройства — точно преди да се срещнем в „Хаят“ — наистина обмислих възможността административната задача на Райън да е причината да го преследват.

— Помолих сътрудничката си да проучи въпроса, да провери главен детектив Люис, самия началник на управлението, хората в бюджетната комисия. Дори неколцина от градския съвет.

Дюбоа обаче не откри никакви улики за злоупотреби. Бе разговаряла с дузина служители и администратори в управлението, въоръжена с химикалка и калкулатор. Откритието на Уестърфийлд и Тийзли — движението на парите от една сметка към друга — не бе събудило подозрение у нея.

— Правилно — потвърди намръщено Райън. — Да, известни суми попаднали в погрешни сметки, но си останали там, докато не се усетили и не ги прехвърлили обратно. Затова ме включиха — не да разследвам, а да предложа по-добри процедури за придвижване на средства между отделите.

— Е, прокурорът е съзрял възможност за шумен процес срещу политическата корупция. Не го предупредих, че каузата е изгубена. По-скоро го поощрих.

Не споменах, че Фреди разбра и ми съдейства.

Не знам. Носеха се слухове…

— Не работите ли заедно? — попита Джоан.

Добър въпрос, а отговорът беше — не винаги.

— Ще му изпратя всичко необходимо, няма проблем — сви рамене Райън.

— Всичко. Но първо най-заплетеното.

Той се усмихна.

— Уестърфийлд пожела да разговаря с теб. Кажи му истината, но го остави сам да я тълкува.

— И й придай загадъчност — предложи Райън.

— Чудесно. Спомни си книгите за конспирации, които си изчел.

Джоан се повъртя още малко наоколо, привела неловко рамене. Разбирах, че иска да се обади на Аманда. Но не можех да й позволя. Не исках никой освен доверениците ми в ареста в Лаудън да узнава къде са момичето и Картър. Джоан обаче не настоя отново, пожела ми лека нощ и пое по коридора.

Забелязах компютъра на Мари върху канапето. Явно и тя си беше легнала. Внезапно почувствах колко необичайно притихнало е убежището без младата жена. Каквито и недостатъци да имаше, тя оживотворяваше атмосферата както никой друг подопечен.

Господин екскурзовод…

Райън донесе всички папки в дневната, където седях и четях имейли. Започна да ги подрежда на спретнати купчинки върху бюрото.

— Ето предястието — обяви услужливо.

Непроницаемостта и враждебността от първата ни среща бяха изчезнали безследно.

— Може ли един личен въпрос, Корт?

При тези думи обикновено заставам нащрек, но незнайно защо, сега отвърнах:

— Разбира се.

— Как стана бавачка на пораснали деца? Чакай, обидно ли звучи?

— На мен — не.

— Добре — засмя се той. — Как започна? Личен телохранител ли беше преди това или?…

— Краткият отговор е, че ме арестуваха.

Удивен поглед.

— Е, това изисква обяснение. — Райън закуцука към кухнята и подвикна: — Кафе?

— Да.

Донесе ми голяма чаша. Помнеше, че го пия черно.

— И така? — попита, продължавайки да разлиства документите си.

Разказах му как бях започнал да тренирам ориентиране в университета в Остин и как се заинтригувах от професионалното следотърсачество.

Райън се намръщи и аз обясних.

— Като индианците? — попита той.

— Точно така. И една седмица бях в Сан Антонио за състезание по ориентиране. Беше дълго, цял ден. Преминах контролния пункт по средата на трасето и реших да продължа по различен маршрут до следващия. Понеже понякога най-прекият маршрут отнема повече време. Прекосявах гъст храсталак и ми се стори, че чувам плач. Проверих и открих семейство. Очевидно бяха нелегални емигранти, прекосили Рио Гранде. Помислих си, че има ранен, и приближих.

— Говориш ли испански?

— Помага в Тексас.

И в настоящата ми професия.

— Сигурно.

— Бях облечен в състезателна униформа — нещо като анорак — и те не ме взеха за полицай. Попитах ги какво има. Отвърнаха, че някакви мъже ги преследвали. Откраднали портфейла на бащата — всичките му спестявания — и се опитали да изнасилят дъщерята. Бащата отнел пушката на единия, но мъжете още били по петите им. Носех си мобилния. Предложих им да позвъня за помощ. Те се стреснаха и ме помолиха да не се обаждам.

— Защото са нелегални.

— И защото нападателите били от нашите момчета. Граничен патрул.

— О!

— Семейството успяло да побегне, но преследвачите приближаваха. Виждах четирима или петима по трасето. Следотърсачеството е двуетапно — търсиш дири и залавяш човека, който ги е оставил. Полицаите правеха точно това — идваха да заловят семейството. Знаех какво ще стане, ако ги открият. Намираха се на половин миля от нас.

— Нас. Подразбирам накъде биеш.

— Можех да ги оставя. Но щяха да ги убият. Поведох ги в кръг, прикривайки следите възможно най-добре. Играехме си на котка и мишка, но в крайна сметка избягахме. След три часа стигнахме Сан Антонио. Заведох ги в църковен приют.

Бях на двайсет и три и по-голямата част от живота си бях прекарал в учене. Този следобед се оказа най-вълнуващото ми изживяване.

— Спомена, че те арестували. Не съм убеден, че си нарушил закона. Ами ако не си знаел, че са нелегални? Просто си помагал на някакви хора да избягат от злосторници.

— Не обясних, че един полицай беше изпреварил групата през близкото дере. Можехме да се измъкнем само на колела. Страхувах се бащата да не застреля полицая и взех пушката, промъкнах се зад него и му откраднах джипа и оръжието.

— Това си е за арест — констатира Райън.

— След като оставих семейството в един църковен приют, хвърлих пушката в езерото, а джипа паркирах пред супермаркет. Взех такси и се върнах на състезанието.

— Как те разкриха?

— Проверка на талоните — обясних. — Процедура за безопасност в ориентирането. Съдиите сравняват началните талони с контролните карти на финала. Ако някой не пристигне, изпращат да го търсят. Граничните полицаи забелязали контролните флагчета — в оранжево и бяло са, лесно се виждат — и разбрали за състезанието. На другия ден се появиха в университета. Арестуваха ме и случаят бе поверен на агент от ФБР, командирован в Остин от Вашингтон. Агент Фредерикс. Човекът, с когото работя сега. Оказа се, че Фреди е в Тексас да разследва случаи с гранични полицаи, ограбващи и насилващи нелегални емигранти. Вместо в подсъдим се превърнах в свидетел. Помогнах да издадат четири присъди.

— А нелегалните?

Усмихнах му се.

— Някак си забравих къде съм ги завел.

— Браво на теб.

— Написах една-две дипломни работи и започнах да преподавам. Но онзи ден така и не ми излизаше от ума. След няколко години се обадих на агент Фредерикс и той ме свърза с Бюрото за дипломатическа сигурност към Държавния департамент във Вашингтон. Работих при тях няколко години. Пазех хората в нашите посолства и чужденците в Щатите. После реших, че не ми се пътува толкова, и кандидатствах в организацията, в която съм сега.

Райън подреди материалите, които да изпратя на Уестърфийлд. Бяха около двеста листа, осеяни с цифри и напълно непонятни за мен диаграми.

— Отлично — похвалих го.

— Още един въпрос, Корт?

— Разбира се.

— На колко подопечни си разказвал тази история?

Отговорих честно:

— На нито един.

Той се ухили.

— Колко от историята е истина?

— От игла до конец — отвърнах.