Джефри Дивър
Пастирът (38)

Глава 37

Къщата беше малка, но добре поддържана.

С красива градина. Не знаех имената им, но на бледата светлина на градинските лампи цветните храсти изглеждаха пищно — в бургундско и синьо, старателно подрязани и навярно многогодишни. Джоан Кеслер сигурно би ги оценила.

Когато живеехме в Удбридж, Пеги се опита да отглежда цветя. Не сполучи.

Паркирах на улицата и излязох от колата. Усетих как гръбнакът ми изпуква. Мирисът на пушек ме сподиряше като шлейф. В колата се бях преоблякъл в чисти джинси и пуловер, но не се бях къпал, разбира се, и кожата ми излъчваше остра миризма.

Застанах пред вратата и почуках. Симпатична блондинка на около трийсет я открехна леко и ме изгледа предпазливо през дебелата верига. Разпознах я от проучването на Клер.

Показах й служебната си карта и тя ме попита — все още недоверчиво — с какво може да ми помогне.

— Ще ми отворите ли?

— Какво има? Случило ли се е нещо?

— Моля ви.

Тя ме пусна да вляза. Истинска детска къща — играчки, чаши, пластилинени фигурки, дрехи — а тя беше бременна в петия-шестия месец.

— Черил, нали?

Тя кимна енергично.

— Не смятаме, че има повод за безпокойство… — Думите ми, разбира се, веднага я разтревожиха. Очите й се разшириха. — Опасявам се, че сме изгубили връзка със съпруга ви.

— О, божичко, не! Ранен ли е?

— Моля ви — прекъснах я окуражително, — няма причина да смятаме, че е пострадал. Но радиостанцията му не се включва.

По лицето й се застичаха сълзи. Черил се задъха, наведе се механично и започна да събира детските пижамки и други дрехи, нахвърляни на пода. Явно бях прекъснал подготовка за пране.

— Знаем, че разузнава наркосделка, но диспечерът в щабквартирата не беше сигурен къде точно се намира. Имате ли представа къде е? Споменал ли ви е нещо?

— Да, да.

— Къде е?

Тя ми каза местонахождението. После добави:

— Но защо не успявате да се свържете? Какво се е случило?

— Не знам — отвърнах сериозно. — Но наблизо имаме мобилен команден пост. Почакайте. Ще им изпратя съобщение.

Сведох очи към телефона си, занатисках бутоните и изпратих написаното. Усещах напрежението, което излъчваше, клатейки се напред-назад, вперила поглед в телефона.

— Моля ви…

Вдигнах глава и се усмихнах.

— Там е. Добре е. Радиостанцията се е повредила. Доставчиците ни ще му занесат нова.

— О, слава богу!

Сълзите продължиха още малко.

— Съжалявам за безпокойството.

— Не, не. Наистина е добре, нали?

— Да — повторих. — Съжалявам, че ви стреснах. О, направете ми услуга…

— Да, непременно.

— Той провежда наблюдателна акция. Не бива да му се обаждате до сутринта.

— Разбира се. Сега съм толкова спокойна. Нямам думи. Такова облекчение изпитвам… — заповтаря маниакално тя, триейки сълзите.

Излязох навън и се върнах при колата. Чакълът хрущеше под краката ми, край мен витаеше миризма на пушек.

При игрите ми допада и това, че ти позволяват да се въплътиш в някой друг. В класическата немска игра „Сатанински заселници“ например, чийто автор е знаменитият Клаус Тьойбер, играчите са именно заселници на митичен остров. За да победят, трябва да развиват ресурсите си по-успешно и по-бързо от противника. В „Агрикола“ — друга немска игра — играчът разполага с четиринайсет хода да стане най-преуспелия фермер сред партньорите си. Американските игри, които включват повече битки от европейските, ви предоставят възможност да се превърнете в генерал или в адмирал.

Понякога работата ми изисква също да играя роли. Обикновено преобразяването ми допада, особено ако е успешно и ми помага да опазя подопечните си, както при представлението, което бях изнесъл пред Стю Греъм по-рано същия ден. Понякога обаче измислиците ме карат да се чувствам омерзен.

Като този път.

Неотложността на представлението не намаляваше вероятността просълзеното лице на жената, изпълнено с ужас от наученото, да ме преследва дълго.