Джефри Дивър
Пастирът (37)

Глава 36

Агентът от ФБР не понечи да ми закопчае белезници и аз си помислих, че прокурорът го каза по-скоро заради ефекта, отколкото за да ме види наистина с оковани ръце. Но не бях сигурен.

Погледнах към групата, слязла от втората кола. И те носеха униформи на ФБР и също биха могли да ме арестуват, но се подчиняваха на Фреди, по-старши от тях и технически погледнато — техен шеф.

Фреди пристъпи между нас като рефер.

— Джейсън…

Кимна на агентите, които придружаваха прокурора.

— Искам да го арестуваш. Искам друг да поеме задачата му — каза Уестърфийлд.

Не можех да преценя какво обвинение би могъл да ми повдигне. Използването на брониран ван без пътници не е федерално престъпление.

— Излъга служител на Федералния съд. Това е обвинението.

Не бях сигурен, че съм го извършил. Не помнех какво точно му бях казал. Което не означаваше, че няма основание да ме задържи, дори ако в крайна сметка обвиненията не се докажат. И преди ми се беше случвало.

Уестърфийлд погледна към мен.

— Искам Кеслерови да се преместят в града, близо до мен. Искам лично да разпитам Райън Кеслер. Незабавно.

— Не съм съгласен — отвърнах.

— Ще ги поема аз или препоръчан от Арън Елис човек. Прехвърляш ми ги и ми осигуряваш среща с Райън и ще оттегля обвиненията.

— Не съм съгласен — повторих.

Фреди си въртеше главата като на тенис мач.

— Агент Корт, отдавна сме в бранша и не ни отива да играем игрички — каза Уестърфийлд.

— Затворът не е добър избор, Джейсън. Ти настояваше. Нямах алтернатива. Основната ми цел е да опазя подопечните си живи.

— Интересно… Останах с впечатление, че основната ти цел е да улучиш с харпуна белия си кит. Агент Фредерикс? Да видя белезниците, s’il vous plait^[1]?

Фреди, който работеше по-скоро за Уестърфийлд, отколкото за мен, изглежда клонеше на моя страна.

— Изпълнява си задачата, Джейсън — обади се той. — Семейството е непокътнато.

— Но забелязвам, че е тук, а не при тях… И на всичкото отгоре Лавинг се е измъкнал.

Той махна към пламтящата сграда.

Вярно беше, макар да не бях очаквал да сваря Лавинг тук. Интересуваха ме повече разковничетата към личния му живот — сега, разбира се, превърнати в пепел и въглени.

Уестърфийлд погледна към старшия агент от ФБР.

— Ще го арестуваш ли?

— Вероятно не.

Отвратена въздишка. Прокурорът се обърна към мен.

— Корт, ти дори изпусна следите на поръчителя.

Аз преместих очи от къщата към него.

— Какво имаш предвид? Елиминирахме Греъм. Сега се концентрираме върху Али Памук.

— Не е и той. Ти твърдеше, че е терорист.

— Твърдях, че е възможно, понеже повечето фондове се насочваха към Близкия изток. Сътрудничката ми все още проучва в какво е замесен.

— Госпожица Дюбоа.

— Точно така. — Почудих се откъде е узнал за нея. И — още по-любопитно — откъде знае как произнася името си. — Сгрешил си, Корт. Губиш си времето с Памук. Ние проведохме собствено разследване. И открихме поръчителя.

— Кой е? — попита Фреди.

Аз сбърчих чело, но замълчах. Уестърфийлд се обърна към Тийзли.

— Крис, ще разкажеш ли на Корт и на агент Фредерикс какво разкрихме?

— Детектив Кеслер е бил включен във вътрешна административна дейност в полицейското управление.

— Нещо относно бюджета, счетоводството — вметнах.

— Знаел си значи? — отбеляза с известно задоволство Уестърфийлд.

— Райън спомена, да.

— Не ти ли се стори възможна следа?

— Към Лавинг и поръчителя? Не.

Уестърфийлд погледна отново към Тийзли.

— Преди година — продължи тя — възникнали проблеми с разходите на полицейското управление. Ненавременни разплащания. Нищо особено на пръв поглед. Но шефът на бюджета уведомил полицейския началник, а той сметнал за необходимо да назначи някого — някой от отдела за финансови престъпления — да прегледа счетоводните книги и да провери какво става.

— Изглеждало дребна работа — допълни Уестърфийлд — но всъщност… Кажи му, Тийзли.

— Всъщност — поде Тийзли — издавали чекове за десетки хиляди долари, но парите влизали в сметките на други отдели. От години било така.

— Твърдиш, че е нарочно? — Намръщих се. — План за отклоняване на средства от бюджета на полицията?

— Точно така — отвърна Уестърфийлд.

— И който стои зад него — намеси се Фреди, — някой висшестоящ в полицията или от градския съвет, се е изплашил, понеже Кеслер има опит в разследването на финансови престъпления. И е стеснявал кръга.

Погледнах разсеяно към пламналата къща и разсъдих:

— Някой на висок пост в местното правителство — някой с достатъчно власт, за да има достъп до полицейските хеликоптери. Клер не успя да открие летателен план или график. — Сбърчих чело и поклатих глава. — Тя дори се питаше дали не са отвели Лавинг и партньора му с правителствен хеликоптер, но аз настоявах, че е частен. Не й поръчах да провери полицейските регистри. Поемам вината.

Уестърфийлд не се усмихна злорадо, но последното ми изречение очевидно му допадна.

— Някой от управлението, който има достъп до оборудване — казах на Фреди.

— Какво оборудване? — попита Уестърфийлд.

Агентът от ФБР отговори:

— Партньорът на Лавинг се опита да постави проследяващи устройства в колата на Корт. Вашингтонската полиция използва същия модел.

Уестърфийлд хареса и това и стрелна с очи Тийзли в безмълвен въпрос защо е пропуснала въпросното полезно парченце от мозайката.

Аз наклоних глава и се намръщих замислено.

— Какво? — попита Уестърфийлд.

— Просто Кеслер спомена на няколко пъти началника на детективите Люис. Интересувал се от напредъка на Райън. Силно. Тогава не обърнах внимание, но защо отговорникът на детективите ще се занимава със счетоводни проблеми, засягащи всички отдели? Транспорт, комуникации, криминални… Всички.

Явно допринесох сериозно за новия случай на Уестърфийлд.

— Добър въпрос.

— Люис… — проточи замислено Фреди — винаги съм се чудил. Носеха се някакви слухове за миналото му.

— За какво? — прекъсна го припряно Уестърфийлд.

— Не знам. Просто слухове.

Прокурорът се обърна към мен:

— Корт, виж, толкова се увлече в гонитбата на Лавинг, че съвсем изпусна края на поръчителя.

Гонитби и изпуснати краища. Надявах се да не смесва толкова безжалостно метафорите пред съдебните заседатели.

— И предостави възможност на Люис или който стои зад всичко това да унищожи уликите и да се добере до други свидетели. Наистина мисля, че е време друг да поеме случая.

Помълчахме малко, пукането и пращенето на гинещата къща и виковете на пожарникарите озвучаваха мислите ни. Лъчите на фенерите подскачаха по листата наоколо.

— Джейсън? Може ли да поговорим? — обадих се най-сетне.

Пристъпихме встрани с приведени глави и се отдалечихме на десетина крачки от останалите.

Уестърфийлд погледна към пламъците.

— Намери ли нещо полезно тук?

— Нищо. Закъсняхме.

— Пострада ли някой?

— Не. — Отбелязах наум, че едва сега се сети да попита. После, взрян в искрите, устремени към тъмния облак пушек, продължих: — Спомена улики, които Люис може да унищожи.

Кимване.

— Ами ако ти кажа, че всичко е у Кеслер. Цялата информация, разпечатките, паметните записки, счетоводните книги.

— В убежището?

— Да.

Възторжени искрици проблеснаха в очите му.

Сниших още повече глас:

— Добре, Джейсън, как ти звучи следното — ще призная, че малко съм се вторачил в залавянето на Лавинг и съм пренебрегнал поръчителя… Финансов скандал със столични мащаби? Уместна причина поръчителят да ангажира Лавинг. Нищо чудно да са замесени много хора по върховете.

— Продължавай. — Очакваше да чуе предложението ми.

— Какво ще кажеш да ти изпратя копия на всички документи, които са у Райън Кеслер. Тази вечер, още щом се върна в убежището. Но запазвам задачата по опазването на свидетелите. Аз отговарям за Кеслерови и местонахождението им.

— Искам да го разпитам.

Поколебах се.

— По кодиран телефон. Не лично.

Прокурорът задъвка устната си.

— Ще има последствия — каза. — Ти ме излъга безочливо.

— Ще го отложим за по-късно. След като закопчаем Лавинг и вкараме в затвора Люис. Или човекът от полицейското управление или от общината, който стои зад всичко това.

Кимване. Равностойно на ръкостискане.

Уестърфийлд, Тийзли и другите агенти се прибраха в черните ванове и потеглиха, а Фреди ми хвърли кос поглед.

Обадих се в защитената къща и помолих Руди Гарсия да ми докладва.

— Всичко е наред, сър — отвърна той. — Току-що говорих със Западна Вирджиния. Чисто е. Поръчаха ми да ви предам, че сърните са там, където им е мястото. Казаха, че знаете какво означава.

— Добре. Как са подопечните?

— Като в сапунена опера — сниши глас агентът.

Типично за работата ни.

— Мъжът и жената пак се счепкаха. За нещо налудничаво. Не си струваше. Мари искаше да ме снима. Портретни снимки. Отказах й, а тя се нацупи. Бива си я иначе. — Последното изречение прозвуча като едва доловим шепот. Гарсия продължи: — Добре че беше мачът. Балтимор. Райън си намери занимание. Вкъщи подкрепяме „Ориълс“. А вие, сър?

— Съжалявам. Аз симпатизирам на „Атланта“.

Комерсиалните спортове не ми допадат особено, но през дългите часове в хотелски стаи и защитени къщи съм изгледал много срещи и се интересувам от бейзбол. Харесват ми стратегиите, които играчите прилагат, футболът не ми допада толкова.

— Синът ми е само на шест — продължи агентът, — но казал на съпругата ми, че Бригам прецакал мача, понеже не го бива с бухалката. Странно, но ние с Райън коментирахме същото.

— Синът ти е само на шест? Това ли иска да тренира? — попитах.

— Май футбол.

Казах му, че ще се върна възможно най-скоро в убежището, прекъснах връзката и се обадих на Клер Дюбоа.