Джефри Дивър
Пастирът (28)

Глава 27

Трийсет и три минути след като потеглих от защитената къща, паркирах хондата в храсталаците пред езерния имот на Картър и слязох. Задействах тихата аларма.

Извадих горскозеленото яке от раницата си — носех две, другото беше черно — и си го облякох. Метнах раницата през рамо и тръгнах бързо по пътя, изучавайки земята. Различих следи, свидетелстващи, че наскоро тук е спирала кола и после е продължила. Стъпки в меката почва сочеха натам, където според картата трябваше да се намира къщата — на тристатина метра сред гората.

Налагаше се да предположа, че Лавинг е тук.

Оглеждайки земята, преценявах кой е най-логичният му маршрут. Прескочих ниска каменна стена, издигната да възпира само най-глупавите или нервни животни, и бързо поех по следите на Лавинг, които за мнозина биха останали невидими. Не и за мен обаче — благодарение на хобито, на което бях посветил години.

В началото на двадесетте живеех в Остин, Тексас, и подготвях поредната си дипломна работа. Винаги съм обичал излетите сред природата, и за да се разтушвам от заседналия живот в университета, се бях записал в клуба по ориентиране. Спортът, възникнал в Швеция, е състезание, при което се използва специална карта и компас, за да се прекоси непозната местност. Участниците спират на специално обозначени места, за да им заверят — електронно или ръчно — контролната карта. Първият достигнал „двойния кръг“ — края на маршрута в картата — е победител.

Влюбих се в този спорт — все още се състезавам. Разведряваше ме истински след дългите часове в аудиториите, пред компютъра или над заплетени текстове.

На една конференция в Остин се запознах с колега — състезател по ориентиране, агент в Администрацията за борба с наркотиците. Беше професионален следотърсач — дебнеше предимно нелегални имигранти и наркопласьори. Той ме запали по темата. Професионалните следотърсачи не участват в състезания, както при ориентирането, но Граничният патрул и Агенцията по сигурност редовно организират тренировъчни курсове и той уреди да посетя няколко.

Следотърсачеството ми се стори като огромна игра на открито, при която аз съм основната фигура. Допадна ми от пръв поглед, и когато не участвах в състезания по ориентиране, излизах сред природата и тренирах, следейки диви животни и туристи в блажено неведение, че някой върви по стъпките им. Дори припечелвах по нещичко от Агенцията за сигурност по време на тренировъчните им занимания в почивните дни — преструвах се на наркомуле и се опитвах да избягам от агентите. Справях се чудесно, понеже знаех техниките как да откривам и същевременно да прикривам следи.

На няколко пъти това умение ми помогна и в пастирския занаят.

И сега използвах усвоените техники, оглеждайки внимателно земята и клоните, за да се ориентирам откъде е минал Лавинг. Дирите бяха трудно различими — обърната наопаки клонка, разместени камъчета или еленски тор, листа, където не би трябвало да има листа.

Опитът в следотърсачеството ме беше научил, че теренът предопределя маршрута на „плячката“ в деветдесет процента от случаите — сподиряш я, следвайки чисто и просто най-лесната пътека. Хенри Лавинг обаче беше друг случай. Избираше привидно безсмислени посоки — не толкова директни и по-трудни.

Прозрях обаче логиката на стратегията му, когато разбрах, че често спира и се отклонява вляво и вдясно, вероятно оглеждайки се за опашка.

Рационална ирационалност…

Разгадал стремежа му да подбира високи, тежки трасета и да спира, за да посрещне евентуална атака, ускорих ход, понеже той едва ли очакваше някой да разкрие точния му маршрут през гъстата гора. Пътеката му се виеше през туфи папрат, плътни килими от клек и бръшлян, калини и храсти с неизвестно за мен родословие.

И аз спирах от време на време да се ослушам. Кучетата се ориентират първо с обоняние, после със слух и накрая — със зрение. Хората действат в обратен ред, но слухът отново заема второто място. Винаги се вслушвайте внимателно. Плячката издава звуци при бягство, а хищникът — когато се готви да нападне (хората по принцип са най-шумни точно преди кулминацията; при другите животни е обратното). Отначало може би ще ви се стори, че почукване и шумолене се чуват отвсякъде, но не след дълго ще се научите да различавате ехото, да преценявате разстоянията и да различавате местонахождението на източника на звуците.

След няколко секунди долових слаби пропуквания пред мен. Дали бяха от клонки, удрящи се една в друга под напора на усилващия се вятър, или ги издаваше сърна? Или пък бяха стъпки на мъж, решил да похити шестнайсетгодишно момиче?

После, на стотина метра, близо до водата зърнах силуета на вилата на Картър. Огледах се внимателно. Никакво движение. Само листа, шумолящи на бриза.

Приближих.

Спрях и се озърнах отново.

Бях на стотина крачки от къщата, когато видях Лавинг.

Да, несъмнено беше той. Различих за секунда лицето му. Носеше същите дрехи или подобни на онези, с които бе облечен предния ден, когато се срещнахме край склада. Не държеше оръжието си; с две ръце отместваше храстите и клоните на дърветата възможно най-тихо. Надявах се да го застигна по пътя, където щеше да е по-непредпазлив, отколкото в къщата, в която щеше да е нащрек за опасност. Несъмнено си беше подготвил домашното и знаеше, че Бил Картър е бивше ченге, вероятно въоръжено.

Лавинг извади оръжието си и дръпна леко плъзгача, за да се увери, че е заредено.

И аз извадих револвера си и тръгнах след него.

Неволно се запитах — какво ли би си помислил Уестърфийлд или някой друг, ако ни наблюдаваше? Нима задачата ми не беше възможно най-бързо да отведа на сигурно място подопечните си, скрити на триста метра оттук?

Защо тогава дебнех наемника?

„Някои овчарски кучета подкарват стадото по поляните, а други го пазят и атакуват хищниците, независимо от големината и броя им…“

Съжалявам, Аби. Аз съм и двете. Не мога да го преодолея.

Скъсих разстоянието, размишлявайки как да действам по-нататък. По пътя се бях обадил на Фреди и знаех, че насам тихомълком се придвижват агенти и полицаи, а местните патрули организират блокади по шосетата. Екипът на Фреди навярно се намираше на двайсетина минути оттук.

Местността не беше подходяща за тактически сблъсък очи в очи и макар да идентифицирах безспорно Лавинг, не разполагах с ясна мишена. Наемникът ту излизаше на светло, ту се вмъкваше сред сенките. Пропуснех ли целта, рискувах много.

И къде беше партньорът му?

Продължих напред. Влезеше ли в къщата, за около десетина минути щеше да претърси стаите и да открие, че заложничката му я няма и не е скрита на очевидно място.

Приближавах, все още добре прикрит и почти безшумно.

Той провери гаража. Колата на Картър беше вътре. Шмугна се сред храстите между гаража и къщата. Тръгна приведен покрай ниската сива ограда, свързваща двете постройки. Зеленината беше висока и гъста. Трудно различавах силуета на Лавинг, но долавях посоката. После се заковах сепнато на място. Ако наемникът продължеше още петнайсетина крачки натам, накъдето вървеше, щеше да излезе на открита полянка. И да се превърне в отлична, осветена гърбом мишена.

Вдигнах оръжието си и го насочих натам. Деляха ни около осемдесетина крачки. Не особено голямо разстояние за мощно оръжие четирийсети калибър. Въпреки късата цев няколко изстрела навярно щяха да го убият. Припомних си инструкциите. Три куршума високо, три — ниско. Придвижваш се встрани от мястото, където противникът е забелязал припламването на дулото, и се подготвяш отново за стрелба. Броиш всеки изстрел.

Лавинг продължаваше напред. Десет крачки до просеката между растителността. Осем… шест…

Внезапно усетих как сърцето ми ускорява ритъм, а дланите ми овлажняват от студена пот.

Хенри Лавинг беше пред мен, след малко щях да го видя ясно…

Две мисли ме споходиха — правилата ни повеляват при нападение да изискаме врага да се предаде, освен в случай на неизбежна заплаха. Правилото важи за всички престъпници, дори да са въоръжени и да възнамеряват да използват писъците на шестнайсетгодишно момиче, за да принудят баща му да проговори.

Дори за онези, измъчвали и убили добър човек като Аби Фалоу.

Втората ми мисъл обаче беше — три високо, три ниско, отстъпваш, подготвяш се пак за стрелба.

Подложих лявата си ръка под дясната, прицелих се стабилно и успокоих дишането си.

След четири крачки сянката на Хенри Лавинг щеше да излезе от храстите и да ми предостави отлична мишена. Наближи полянката, но се сниши, все още скрит зад гъстите трънаци.

„Изправи се — молех се. — Изправи се, по дяволите!“ Заля ме необичайна вълна от гняв, докато присвивах очи към тъмния му силует от другата страна на храсталака.

„Хайде! — казах си. — Рискувай! Изпразни целия пълнител и презареди“… Издишах бавно. Сега! Заех позиция за стрелба, наклоних се напред и занатисках плавно спусъка.

Почувствах се способен да накарам куршумите да улучат целта.

Спусъкът се плъзна почти докрай, преди да въздъхна безшумно и да сваля оръжието.

Стъписа ме последната ми мисъл — „да накарам куршумите“.

Стрелбата е физика и химия, зрение и стабилни мускули, подбор на стратегически правилна позиция, наличие на ясна мишена. Желанието не играе никаква роля. Нито емоциите.

Бях пастир. Не можех да си позволя ирационалност.

Ако бях стрелял и не го улучех или само го ранях, той щеше да разбере къде съм. По мои изчисления партньорът се намираше на около петдесетина метра зад мен и дебнеше да вземе на прицел мен. Или пък чувайки изстрела, Бил Картър и Аманда щяха да напуснат укритието си, за да проверят какво става.

Разтревожен, че без малко не станах жертва на емоциите, огледах земята пред мен, за да се уверя дали мога да продължа безшумно, и закрачих отново напред.

Все още приведен зад растенията, Лавинг се промъкна до портата и я побутна леко да не би да проскърца. Видях го да изважда нещо от джоба си. Очевидно смаза пантите. После, все още полускрит, се вмъкна в двора и тръгна, предпазливо снишен, към къщата.

Размислих и най-сетне избрах стратегията си.

Обърнах се и тръгнах към поляната, където чакаха Бил Картър и Аманда.

Едно от най-трудните решения, които някога съм вземал.

Но целта ми беше ясна. Безсмислено беше сам да се опитвам да заловя Лавинг в къщата. Тактически издържана операция изискваше поне още двама, а в идеалния случай — още четирима. Най-полезният ми ход бе да открия подопечните си и да ги отведа. Разполагахме с десет минути, докато Лавинг огледа къщата. Трябваше да предоставя залавянето му на Фреди и на екипа му.

Ориентирах се и се върнах по стъпките си, после свих вляво към укритието на момичето и „чичо“ му. Полянката се намираше на около триста метра в срещуположния край на имота. Долових обаче дъх на борове и забелязах, че пред мен се стеле иглолистна гора с килим от иглички по земята и смолисти клонки, които не се прекършват звучно под краката. Из такава местност придвижването е бързо и почти безшумно.

Ето защо, когато пристъпих сред дърветата, партньорът на Лавинг ме нападна в гръб. Така и не усетих приближаването му, а само допира на дулото.

— Пусни оръжието. Вдигни ръце — прошепна дрезгаво той.