Джефри Дивър
Пастирът (26)

Глава 25

Небето притъмняваше, когато паркирах пред защитената къща в Грейт Фолс.

Слязох от колата и се протегнах. Вятърът навяваше вихрушки от листа около мен.

Сред пасторалния пейзаж — дърветата, храстите, хълмистите поля с буйни треви — се чувствах като у дома. На младини прекарвах времето си в класни стаи и университетски аудитории, а после професиите и личният ми живот изискваха да се задържам в офиси и защитени жилища, но винаги намирах начин да изляза сред природата, понякога за часове, друг път — по цели дни.

Озърнах се завистливо към пътеките, водещи до Потомак или към гъстите гори отвъд реката, после сведох очи към новото съобщение от Били за бронирания ван, движещ се към вашингтонския затвор. Почудих се дали Джейсън Уестърфийлд и асистентката му ще са там да го посрещнат. И си отговорих — разбира се.

Изкачих стълбите и набрах кода. Вратата на къщата се отвори плавно.

Кимнах на Мари и Джоан, седнали до разклатената масичка за карти, върху която бяха подредени чаши с чай и бисквити.

Не бих изпратил Кеслерови в затвора за нищо на света, особено в сграда със средна степен на охрана в столицата. Положението не беше се променило, откакто бях се отказал да ги заключим в ареста, и ако Уестърфийлд смяташе, че използвам подопечните си като примамка, това си беше негов проблем, а не мой. Ванът беше празен. Помолих Били да го изпрати по заобиколен — и много дълъг — маршрут от друга защитена къща само за да задържа Уестърфийлд далеч от себе си.

Знаех, че ако прокурорът надигне голям вой, Арън Елис може да ме уволни. Но не и преди да приключа със задачата. Освен това шефът ми не знаеше къде съм и щеше да му отнеме време да ме открие. А и не би могъл, без да рискува някой външен да разбере местонахождението на Кеслерови. Което не би направил.

С удивление установих, че сестрите са си избрали игра от полиците в дневната. Табла. Играта, при която хвърляш зарове и движиш пулове с цел да извадиш първи своите, е на близо пет хиляди години. Вариант на табла са играли в Месопотамия, а римската „Дванайсет линии“ е била е буквално същите правила като днешната.

Оставих сестрите да се състезават спокойно и поздравих Ахмад, който, застанал до задната врата, наблюдаваше двора. Увери ме, че всичко е тихо. Обадих се на зрителя в Западна Вирджиния. Докладва, че не е забелязал признаци за следотърсачи отвън.

Сърните, язовците и другите животни не се държали непривично.

Стойката на Ахмад излъчваше очакване — рамене, извити под ъгъл спрямо хълбоците. Очите му изучаваха прозорците, което влизаше в задълженията му, но същевременно отбягваха моите.

— Чух, че си поръчал транспорт за ареста „Хансен“ — отбеляза.

— Така е.

Кимна, разбираемо объркан. Хората, които трябваше да са във вана, се намираха на трийсетина крачки от нас.

— Ще пристигне всеки момент.

— Обаждал ли ти се е някой за вана?

— Чух по радиостанцията.

Обясних му маневрата си.

— Няма да пострадаш. Ще заявиш, че си бил в неведение.

Младият ми колега кимна любопитно, но аз замълчах. И аз като Аби Фалоу не забравям отговорността да обучавам протежетата си в тънкостите на занаята — има много за усвояване. Но този път реших да не се разпростирам, понеже се надявах никога да не попада в такава ситуация.

Той обяви само:

— Добър избор, сър. Затворът не е подходящ за сегашното положение.

— Къде е Райън?

— Работи в стаята си. Върху счетоводния проект май.

Долових, че из долния етаж се носи нов аромат, явно от парфюм или шампоан.

Стъписа ме усещането за домашен уют, повтарящо се във всяка защитена къща, където отвеждах подопечните си. Контрастът винаги ме шокира — почти ежедневната рутина, антитеза на причината, поради която мъжете и жените са тук.

Както се случваше понякога, спокойната атмосфера ме настрои сантиментално. Спомените отново се надигнаха, но този път не ги отпъдих толкова бързо. Спомних си как миналия петък след работа похапвах сандвич, преди да се запътя към игралния си клуб нагоре по улицата. Открих списъка за партито, който с Пеги бяхме организирали преди години. Взирах се в него, изгубил всякакъв апетит. Усетих натрапчивия горчив мирис на картон, хартия и мастило, долитащ откъм десетките кутии с игри край стената. Къщата ми се стори непоносимо стерилна. Зарекох се да си купя ароматни свещи или да последвам примера на хората, които си продават домовете — слагат канела да ври на котлона.

Или пекат курабийки. Нещо, което създава уют.

Все едно щях да го направя.

Сестрите приключиха играта и Джоан се върна в стаята си. Мари ми се усмихна и включи компютъра си.

— Кой спечели? — попитах.

— Джо. Непобедима е. Във всичко. Наистина.

Щом е била статистик, Джоан навярно притежаваше математическа дарба, а следователно и дарба за игри — поне за онези, където ролята на късмета е минимална. Знаех, че умението да боравя с цифри и аналитичната мисъл помагат и на мен.

Добър съм на табла и съм наясно, че главната стратегия е експедитивността — да се придвижваш бързо и нападателно по дъската. Не се ли получи, задържаш темпото, опитвайки се да създаваш препятствия в противниковото поле. Макар и не толкова сложна като шаха, таблата е интересна игра. С удоволствие бих наблюдавал как играе Джоан. Любопитството ми обаче беше чисто теоретично. През всичките години на пастирското поприще никога не съм играл с подопечен, въпреки че понякога съм се изкушавал.

Мари посочи компютъра си.

— Кажи ми какво мислиш?

— За кое? — попитах.

— Ела тук, господин екскурзовод. Погледни.

Махна ми да седна и написа няколко команди. Появи се лого: „Глобъл Софтуер Иновейшънс“. Чувал бях за тях, но не си спомнях откъде. След миг програмата се зареди. Очевидно служеше за обработка и архивиране на снимки — появиха се папки с фотографиите на Мари.

Пръстите й се поколебаха над клавишите. Отначало си помислих, че още не е свикнала със софтуера, но причината за двоуменето се оказа друга. В очите й блесна тъга.

— Аманда ми даде програмата — каза. — Много се забавлявахме, докато я инсталирахме… Мъчно ми е за нея. Сигурно е ужасена.

Взрях се в очите на Мари, вторачени невиждащо в логото върху екрана.

— Тя е по-силна от повечето ми възрастни подопечни. Ще се справи.

Не го казвах, за да й вдъхна увереност; беше истина. Мари издиша тихо.

— Джо я смята за по-силна от мен. — Вдигна очи към мен. — По правило никога не приемам мнението на сестра ми, но за това е права.

После Мари сякаш отпъди сериозните мисли и две снимки се появиха на екрана една до друга.

— Не мога да преценя коя е по-хубава — засмя се тя, погледна ме и потупа стола до себе си. — Няма проблем, не хапя.

Поколебах се и седнах. Установих, че тя — логично — а не Джоан е източникът на приятния аромат. И както забелязах и вчера, беше умело гримирана. Беше си изгладила нов тоалет — фина пола и широка копринена блуза. Любопитно. Подопечните по принцип пренебрегват облеклото, когато животът им е в опасност, а и ако Мари беше наистина вятърничава, каквато изглеждаше, и човек на изкуството, както твърдеше, би трябвало по-скоро да е небрежна към външния си вид. Или да предпочита дънките и пуловерите.

Тя се приведе към мен. Усетих допира на ръката й и полъха на сладкия аромат. Явно съм се отместил леко, понеже тя пак се засмя.

Обзе ме раздразнение. Но я послушах и погледнах към екрана.

— Помниш ли изложбата, за която ти споменах? Ще изпратя една от тези двете. Вторник е крайният срок. Как ти се струват?

— Аз… какво точно те интересува? Коя ми харесва повече?

Изглеждаха ми почти еднакви, макар едната да беше по-стилизирана. Изобразяваха двама сурови мъже в костюми — бизнесмени или политици — потънали в оживен разговор в сянката на правителствена сграда в центъра на Вашингтон.

— Кои са?

— Не знам. Няма значение. Миналата седмица се разхождах край Трезора и ги забелязах. Изглеждат могъщи, богати. Но не ти ли напомнят малко и на момченца? В училищния двор? Преди четирийсет години щяха да се посдърпат.

Отначало не ми направи впечатление, но после усетих, че е права.

— Темата е конфликтът — обясни ми тя.

— Не намирам особена разлика.

— Лявата е по-концентрирана. Акцентът е върху мъжете. Но гледната точка и композицията са приглушени. Дясната е по-стилизирана. Вижда се повече от Трезора. Забелязваш ли как слънчевите лъчи прорязват стъклата до тях? Естетически стои по-добре… Е?

— Коя ми харесва?

— Това е въпросът, господин екскурзовод.

Внезапно се почувствах неловко, сякаш ме изпитват по предмет, който не съм изучавал. Не знаех коя ми допада повече. Обикновено разглеждах предимно разузнавателни снимки или кадри от местопрестъпления. При които естетиката няма значение. Най-сетне посочих лявата.

— Ето тази.

— Защо?

Не подозирах, че трябва да обоснова избора си.

— Не знам. Просто ми харесва повече.

— Хайде, хайде… постарай се.

— Наистина не знам. И двете са хубави. — Погледнах към коридора. — Трябва да говоря със зет ти.

— Е, Корт. Разведри ме! Провали ми уикенда. Отказа да си масажист. Длъжник си ми.

Потиснах отново раздразнението си и се вгледах в снимките. Внезапно ме осени идея.

— Харесвам я, защото винаги трябва да си задаваме въпроса „Какво целя?“. Каза, че темата е конфликтът. Лявата го показва по-добре. По-фокусирана е.

— Въпреки че не е толкова артистична?

— Не разбирам както точно означава артистичен, но…

Да.

Мари вдигна очаквателно длан. Неохотно последвах примера й и тя ме плесна възторжено по ръката.

— И аз мисля така!

Мари докосна клавиатурата. Софтуерът тутакси сви снимките колкото нокът и тя ги изпрати обратно в папката. После ги пусна на плавен режим и те отново изпълниха екрана; задържаха се няколко секунди, почерняваха и се появяваше следващата.

Не притежавам никакви артистични заложби, но винаги оценявам доброто техническо изпълнение. Снимките й изглеждаха фокусирани и отлично композирани. Най-много обаче ми допадна тематиката. Натюрморти или абстракции не биха ме заинтригували, но Мари се беше специализирала върху портрети и явно успяваше да улови отлично състоянието на хората, макар че щом работеше с модерна дигитална камера, сигурно избираше измежду стотина кадри на един и същи обект. Забелязах кои са командните клавиши и спрях няколко снимки. Мари се приведе още по-наблизо.

Работници, майки и деца, бизнесмени, родители, полицаи, атлети… Нямаше обща тема, но всичките бяха уловени в момент на изблик на чувства. Гняв, любов, тревога, гордост.

— Добри са. Талантлива си.

— Ако постоянстваш, все ще постигнеш нещо. Хей, искаш ли да видиш кого пазиш?

Намръщих се.

Тя занатиска клавишите и се появи нова папка. Едва след миг осъзнах какво има предвид и какво виждам. Семейни албуми на Мари, Джоан и навярно техните родители и други близки. Мари съобщаваше имена и разказваше истории.

Чух гласа на Аби: „Научаваш само най-необходимото, за да ги опазиш живи. Не използваш имената им, не разглеждаш снимки на децата им, не ги питаш как се чувстват, освен ако не трябва да повикаш лекар след престрелка“.

— Трябва да говоря с Райън — казах.

— Не се бой от няколко семейни снимки, Корт. Не са на твои роднини. Аз трябва да се плаша.

Появи се снимка на стегнат, ниско подстриган мъж в панталони с цвят каки и риза с къси ръкави. Мари натисна „пауза“.

— Полковникът. Баща ни… и да, хората го наричаха Полковника. С главно „П“. Подполковник всъщност. Дребна риба.

Мъжът обаче несъмнено изглеждаше внушително. Мари сниши глас.

— Не казвай на Фройд, но Джо смяташе да се омъжи за него. Е, вместо него получи Райън. Татко беше войник до мозъка на костите си, силен, мълчалив, дистанциран, не се смееше… Ха! Също като теб, Корт… Е, шегувам се, знаеш.

Не обърнах внимание на коментара и продължих да разглеждам снимките. На много от тях Мари беше сама, а Джоан с баща им.

— Тя му беше любимката. Джо. Отлична атлетка, отлична ученичка. Не особено забавна, бих казала… Татко я водеше на футболните й мачове и на състезанията по атлетика. Опита и с мен, не твърдя, че не е. Но аз не ставах за спортни дейности. Бях пълен провал. Татко никога не ми го е натяквал. „О, сестра ти е съвършена“, и прочее. Нищо подобно. Но така го усещах. Затова кривнах в противоположната посока. Бях дивачката. Безотговорна с главно „Б“. Бягах от училище. На седемнайсет или осемнайсет ме задържаха един-два пъти. Наркотици, дребни кражби.

Благодарение на приятелите, спомних си. Но замълчах.

— Не ми пукаше. Промъкнах се някак в общинския колеж… Джо завърши втора или трета по успех в класа. Учи политически науки, за малко да постъпи в армията като татко, но той я разубеди. Всъщност мисля, че щеше да й се удава. Инструктор по строева подготовка например. Имаш ли братя и сестри, Корт?

— Не.

— Нямаш и деца? Щастливец!

На една снимка Джоан изглеждаше много отслабнала и изпита.

— Болна ли е тук?

— Катастрофа.

Дюбоа ми беше споменала. Мари се озърна.

— Много тежка. Изгубила контрол на заледен път. Претърпя много операции. Затова не може да има деца, но никога не го обсъждаме.

Е, отговорихме на въпроса за детето. Осъзнах и другата притегателна сила на ченгето герой — освен че й бе спасил живота, Райън има и дъщеря.

Снимките се заредиха отново и аз насочих очи към тях. Някои бяха кафеникави, на по цял век; други — черно-бели; трети бяха яркоцветни — от шейсетте и седемдесетте. Имаше и много нови, директно дигитални.

Най-сетне реших, че съм видял достатъчно.

— Трябва да се залавям за работа — казах.

— Разбира се.

— Хубави снимки.

— Благодаря — официално додаде тя, навярно вземайки тона ми на подбив.

Господин екскурзовод…

Тръгнах по коридора да намеря Райън и да му съобщя какво е разкрила Дюбоа по случаите му, но телефонът ми изжужа. Съобщение. Сметнах, че е от Уестърфийлд или от Елис — за да не рискуват да препратя страхливо обаждането им към телефонния секретар. Оказа се обаче от Дюбоа. Зарадвах се, че сигурно е довършила разследването от шпионажа ми в дома на Греъм. Или се е върнала към бъбривата си същност и ми е простила за изпитанието, на което я бях подложил.

Съобщението обаче беше кратко и по съвсем друга тема: „Проблем… Хермес има бот, който следи уебсайтовете. Сигнализирал е включване. Изпратено е преди петнайсет минути. Ето интернет адреса“.

Забързах към дневната, включих компютъра си и преписах уеб адреса.

Сайтът беше блог, списван от някого с прозвище СасиКат222. Очаквах нещо за Кларънс Браун — така де, Али Памук — или за Ерик Греъм, или дори за самия Райън Кеслер — информация, която Лавинг би могъл да използва. Прегледах набързо страницата. Постингите бяха типични за блог — съдържаха повече ежедневна информация, отколкото е необходимо. Някои бяха хумористични — провалена среща в мола в скучната събота, музикална рецензия за слаб рок концерт — а други отрезвяващи: статия за пренаселените класни стаи, призив за участие в образователна кампания за СПИН, първи коментар за самоубийството на тийнейджърка, позната на блогъра от доброволческата работа в училищна програма за превенция на автоагресията.

Застинах при вида на последното съобщение. Със свито сърце грабнах телефона си и набрах Дюбоа.

— СасиКат… е Аманда Кеслер, нали?

Спомнях си, че участва в поддържането на гореща телефонна линия в гимназията.

— Точно така. Тя е.

Момичето явно си беше помислило, че е безопасно да пише под псевдоним и от чужд компютър.

— Хермес казва, че е изпратено преди час от неприкрит Ай Пи адрес. Открил за две минути, че компютърът се намира в частен дом в област Лаудън.

— Къщата на Бил Картър?

— Съседната.

Щом ние имахме бот, Лавинг също имаше. Ще провери имената на собствениците в района и ще открие Бил Картър. Ще разбере, че градската му къща във Феърфакс е на пет минути път от Кеслерови. И ще се досети, че съм скрил момичето във вилата му.

Върху екрана на телефона ми светна името на Уестърфийлд. Сигурно беше открил, че ванът е празен. После телефонът изжужа отново — мога да прехвърлям четири обаждания едновременно. Номерът на шефа ми.

Пренебрегнах и двамата.

— Отивам у Картър. На по-малко от половин час път оттук е. Обади се на Фреди и му поръчай да изпрати няколко тактически екипа там. Знаеш адреса, нали?

— Да.

Изключих всички обаждания и прибрах телефона. Запознах накратко Ахмад е положението, пъхнах лаптопа и резервни амуниции в раницата си и излязох през страничния вход, натискайки бутона за бързо избиране на Бил Картър. Скочих на предната седалка на хондата и поех бързо по алеята. Телефонът на Картър иззвъня три пъти и включи гласовата поща.