Джефри Дивър
Пастирът (22)

Глава 21

Бездействие.

Не е проблем за пастирите — свикнали сме. Като пилотите на самолет, чието време е 99 процента рутина. Осъзнаваме го и — макар да се подготвяме за редките моменти на действие за избягване на бедствия — разбираме, че професионалният ни живот ще премине в очакване. Поне в идеалния случай.

Но за подопечните часовете в защитената къща често се превръщат в кошмар. Изтръгнати са от ежедневните дейности и се налага да убиват времето на места, които, макар и уютни, ги лишават от възможността да работят, да се грижат за домовете си, да се виждат с приятели. Малко телефонни обаждания, никакви имейли… Дори телевизията не им доставя удоволствие — програмите им припомнят за света отвъд клетката им, избледняващи образи на съществованието, които може би никога вече няма да видят и чиито фриволни предавания — и драматични, и комични — сякаш вземат на подбив трагедията, която те изживяват.

Бездействие…

Едно от последствията е влечението към забравата на съня; няма нужда да стават рано.

В девет и половина сутринта в неделя седях пред бюрото в дневната, когато чух да се хлопва врата и дъсченият под заскърца под нечии стъпки. Райън и Джоан пожелаха „добро утро“ на Лайл Ахмад. Побъбриха малко. Той им обясни как да си сварят кафе и къде е закуската.

Аз изпратих още няколко имейла, станах и се протегнах.

Нощта премина спокойно и новият „зрител“ в Западна Вирджиния ми съобщи с по-дълбок глас — макар и с носов акцент като колегата си — че в околността не се наблюдава нищо съмнително. Посред нощ по пътя преминала кола, но се движела по маршрут, логичен за местен, завръщащ се от вечеря в Тайсънс Корнър или Вашингтон. Във всеки случай навигационната система измерила скоростта му и той не забавил повече от километър-два в час, което според алгоритмите ни го задраскваше от списъка със заплахи.

Влязох в кухнята при Кеслерови.

— Добре ли спахте? — попитах ги след обичайната размяна на поздрави.

— Достатъчно добре — със замътен поглед отвърна Райън.

Ходеше бавно — заради накуцването и навярно заради махмурлука. Носеше джинси и пурпурна риза; коремът му се издуваше над токата на колана. Не беше оставил оръжието си. И Джоан беше в джинси и черна тениска под риза с флорални мотиви. Огледа червилото си — единствения й грим — в малко кръгло огледалце и го прибра в дамската си чанта.

Райън каза, че по-рано разговарял надълго и нашироко с Аманда и смятал, че при дъщеря му и при Картър всичко е спокойно. Вчерашният риболов харесал на момичето, за вечеря съседите ги поканили на барбекю.

И аз се бях обадил на Бил Картър сутринта.

— Каза ми, че не е забелязал нищо подозрително — обясних на Кеслерови. — Но дъщеря ви още се притеснявала, че утре ще пропусне училището, мача и някаква доброволна дейност.

— Горещата линия за ученици — вметна Райън. — На практика тя отговаря за нея.

Бях научил доста за момичето и не се изненадах.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да отсъства — обади се Джоан.

Неделята едва започваше. Успеехме ли да заловим поръчителя, преди вечеря животът на Кеслерови щеше да потече отново в що-годе нормално русло.

— Какво ще правим днес? — попита Райън и погледна навън.

В гаража му бях забелязал стикове за голф и предположих, че пропуска да оползотвори слънчевия ден на игрището.

— Просто си почивайте — отговорих и си спомних как веднъж в самолета за Флорида, откъдето трябваше да поемем поредния си подопечен, Клер Дюбоа отбеляза: „Пилотите все повтарят: «Настанете се удобно в седалките и се наслаждавайте на полета». Че какъв избор имаме? Да правим стойки на глава между редовете? Да отворим прозореца и да храним птиците?“.

Кеслерови също нямаха избор. Знаех, че следващите ми инструкции — да стоят вътре — няма да им харесат.

— Вътре? — измърмори Райън, надзъртайки през пролука между завесите към огрените от слънцето листа, започнали вече да жълтеят. Въздъхна и намаза с масло едно миникексче.

Бездействие…

Телефонът ми иззвъня. Погледнах екрана.

— Извинете.

Върнах се в дневната и натиснах зеления бутон.

— Клер.

— Имам информация.

— Давай!

Младежкият й глас подхвана ентусиазирано:

— Електронните устройства за проследяване? Интересно! Произведени са от „Мансфийлд Индъстри“. Малкият е с обхват шестстотин ярда, големият — с хиляда. Звучи внушително, но са по-стари модели. Новите — като онези, които използваме ние — използват навигационна система и сателит и можеш да ги следиш от кабинета си. Твоите са евтини. Тоест — използват ги полицейските управления.

Определено интересно.

— А фабричните номера…

— … съвпадат с устройствата на градската полиция.

— Серийните номера? — попитах.

— Няма — отвърна Клер. — Така че не знаем точния източник.

— Отпечатъци или други следи по тях?

— Не.

Размислих. Подопечен — полицай, и апаратура от управлението, в което работи?

Още едно парченце от мозайката.

— Греъм? — попитах.

Служителят на министерството на отбраната с откраднатата чекова книжка, който изненадващо оттеглил обвиненията.

Жизнерадостната нотка изчезна от гласа й.

— Така… За него.

Не звучеше добре.

— Какво?

— Май ще ми трябва помощ.

— Да?

— Дребен проблем…

Определение, чиято логика и досега не проумявам.

— Постигнах някакъв напредък. Открих, че шефът на детективите…

— Люис.

— Да. На главен детектив Люис се обадил някой „могъщ“. Цитирам, макар да нямам представа какво означава. Звучи като описание на лошо момче във филмов сценарий, на най-злия герой. Както и да е… тази могъща персона наредила на Люис да се погрижи да прекратят разследването.

— Някой от Пентагона?

— Не знам. После открих няколко цифри. Греъм изкарва по деветдесет и две хиляди годишно. Съпругата му — петдесет и три. Ипотеката им възлиза на шестстотин хиляди. Двете им дъщери учат в колеж. Имат и син — Стюарт. Момичетата са в „Уилям и Мери“ и „Васар“. Общо таксата им е около шейсет хиляди годишно. Настанени са в хубав пансион навярно. Искам да кажа… моите уважения към „Уилямсбърг“ и „Пафкипси“, но… Бил ли си в някой от тях?

— Не. — След кратък размисъл добавих: — Значи ще преглътнат трудно кражбата на четирийсет хиляди.

— Много трудно. Спомних си как завърших „Дюк“. Родителите ми пестяха всяка стотинка, за да платят образованието ми. Само нещо наистина пагубно би ги накарало да се откажат и да ме обрекат на кариера зад някой щанд.

— Спомена за проблем.

Дребен…

— Всъщност…

— Клер?

Дюбоа беше странна птица — с пъргав ум и чудновати констатации — но и тя като мен притежаваше състезателен дух и трудно признаваше пораженията, особено ако е сгрешила, както усещах, че се е случило сега.

— Хрумна ми следното — че заради разрешителното си Греъм ще трябва да се яви на детектор на лъжата.

Всички държавни служители с разрешителни за ползване на секретни данни се подлагат на детектора през известно време. Някои организации разполагат със собствен полиграфист, но Министерството на отбраната обикновено разчита на ФБР.

— Обадих се на приятел в Бюрото, за да разбера. По график Греъм бил записан за миналата седмица, но се обадил в главния офис и казал, че се е разболял и ще си остане у дома. Не те разпитват, ако вземаш лекарства. Отложили го за следващия месец.

— Проверила си присъствените списъци в Пентагона.

— Точно така. Греъм не си е останал у дома онзи ден. И никой не е забелязал да му е зле. Излъгал е, за да избегне детектора.

— Добра логика. Продължавай.

— Очевидно някой от администрацията му е казал за мен. Греъм е разбрал името ми. Обади ми се. Не беше доволен.

Съгласих се, че това не е най-доброто стечение на обстоятелствата. Бих предпочел Греъм да остане в неведение за разследването ни. Но все още недоумявах защо Дюбоа е толкова притеснена. И тя ми обясни:

— Реших, че щом така или иначе ме е разкрил, няма да е зле да го разпитам защо е оттеглил жалбата. Той се оказа… хмм… несговорчив. Държеше се обидно. Нарече ме „млада госпожице“, което никак не ми харесва.

Не се усъмних.

— Каза ми… хмм… къде да си сложа съдебното пълномощно.

— Пълномощно? То пък откъде се взе?

— Това е част от проблема. Заплаших го, че ще му връча призовка за разпит.

— За какво?

Не виждах как в този сценарий ще се появи призовка.

— Измислих си го. Разярих се от начина, по който ми говореше. Заплаших го, че ако не отговори на въпросите ми, ще се обърна към съда, ще взема пълномощно и ще го разпитам принудително.

Замълчах. Време беше за урок.

— Клер, блъфиране и заплаха не са синоними. При заплахата разполагаш със скрита карта. При блъфа — не. Ние заплашваме. Не блъфираме.

— Май блъфирах, да…

— Добре — прекъснах я. — Къде е той сега?

— Обади се от домашния си телефон. Феърфакс. Съжалявам. Сега няма да ни съдейства.

Млада госпожица…

— Знаеш ли какво? Да се срещнем в „Хаят“ в Тайсънс. След половин час.

— Добре.

След като приключихме, приближих до масата в дневната, където Райън Кеслер преглеждаше документи. Казах му за проследяващите устройства, които партньорът на Лавинг беше пъхнал в гумите ми.

— Били са от управлението? — изненада се Райън.

— Не сме установили източника. Но са със същите фабрични номера като онези на градската полиция.

— Всъщност никога не ги използваме — каза Райън. — На теория са прекрасни, но не стават за опашка. Приемниците се развалят, сигналите се преплитат. Слагаме ги предимно в чанти с повече пари в брой, ако се страхуваме да не ги изгубим. Предлагат ги обаче и почти всички компании, които продават охранителна апаратура.

— Възможно ли е някой в управлението да следи случаите с Греъм и Кларънс Браун? Или някой от по-незначителните?

— Вътрешен човек да работи с Лавинг? Невъзможно. Не го правим. Полицаите не постъпват така един с друг.

Нищо не казах, но си помислих: „Хората са готови да постъпят всякак с всекиго — стига да натиснеш точния лост“.

Върнах се при компютъра си и понеже не исках Райън да чуе молбата ми, написах имейл на Дюбоа, добавяйки поредната задача към набъбващия списък. Тя потвърди, че го е получила.

Гарсия и Ахмад се редуваха да дежурят. Съобщих им, че ще изляза за малко по работа, свързана с разкриването на поръчителя. Тръгнах към пристроения гараж и отворих вратата. Вътре имаше „Хонда Акорд“, регистрирана на името на въображаем жител на Арлингтън, Вирджиния. Били я беше модифицирал тук-там — пневматични гуми, по-голяма мощност и по-стабилна броня — но без да прекалява. Запалих двигателя и потеглих през тунела от огрени от слънцето листа и клони.

Намирах се на десетина минути от защитената къща, когато телефонът иззвъня. Познах номера на Уестърфийлд. Бях забравил, че обещах на Арън да държа прокурора в течение.

Отговорих.

Не биваше.