Джефри Дивър
Пастирът (21)

Глава 20

В единайсет, след като обиколих къщата, излязох навън, настаних се сред купчина шума и заоглеждах околността с монокуляр за нощно виждане „Ксеноник Сюпървижън“. Много са скъпи, но са най-добрите на пазара. Организацията разполагаше само с три и по-рано през деня бях изискал последния свободен.

Тази задача обикновено се полага на клонингите, но аз съм на мнение, че и пастирите трябва понякога да си поизцапат ръцете. Философията на Аби, разбира се — убеждение, ще кажете, което го уби.

Следях за нещо необичайно. Усещах раменете си вдървени от напрежение. Дишах тежко. Зарецитирах наум: „камък, ножица, хартия… камък, ножица, хартия“.

Хипнотизиран от водопада лунни сенки от бавно влачещите се по небето облаци, започнах да се поотпускам. След четирийсет минути се запътих към къщата с вкочанени пръсти и треперещи от студа мускули.

В пастирската спалня разкопчах кобура „Ройъл Гард“ и извадих шише „Дро-Из“ от раницата. Втрих гела в кожата с естествен цвят, потъмняла като любима бейзболна ръкавица. Гладката страна прилягаше съвършено до тялото ми, а твърдата оставаше навън. Всъщност кожата не се нуждаеше от грижи — бързината за изтегляне на оръжието беше приемлива — но заниманието ме успокояваше.

Приключих, посетих банята и се стоварих върху старото неравно легло. Щорите бяха спуснати, естествено, въпреки че вероятността някой стрелец да изскочи измежду редицата красиви величествени дъбове и да изпразни пълнител в стаята беше нищожна.

Прозорецът обаче беше леко открехнат и долавях повеите на вятъра и по-тихото ромолене на реката по водоскоците на половин миля оттук.

Щастливец съм, понеже мога да заспивам почти навсякъде като по даден знак. Което, знам, е много рядко явление в моята професия. Не е изненадващо, че подопечните ми страдат от безсъние. Усещах, че скоро ще се унеса, но се наслаждавах на възможността да полежа — с дрехите, но без обувки — взрян в тавана. Помислих си: „Кой ли е живял в тази къща?“.

Беше построена около 1850 година. Предполагах, че е била ферма, а по полетата са растели овес, царевица, пшеница — буйно, не като днешните дизайнерски ниви. Представих си как семейство от деветнайсети век вечеря картофи и спаначена салата.

Макар понастоящем в имението да бяха засадени над десет хиляди дървета, познавах тогавашния пейзаж от снимките на Матю Брейди и други фотографи. По времето на Гражданската война повечето сегашни гори в Северна Вирджиния са били просторни поля.

Грейт Фолс попаднал рано в ръцете на Федералната армия. Тук не са се водили значими битки, въпреки че през декември 1861-ва четири хиляди войници се срещнали за кратко на мястото, където днешното Шосе 7 пресича Джорджтаун Пайк. Загинали петдесет, а двеста били ранени. Федералните войски се поздравили с победата, но всъщност силите на Конфедерацията не намирали смисъл да отстояват територия, където не срещат особена подкрепа, и просто се оттеглили.

Грейт Фолс бил районът с най-разнообразни предпочитания в цяла Вирджиния. Привърженици на Конфедерацията и на Съюза често живеели в съседство. Тук „брат срещу брата“ не звучало като клише.

Знам го от книгите по история — и в тази област притежавам диплома — макар да съм научил много за световните конфликти и от игрите. Харесвам игри, които пресъздават известни битки. Почти всички са американски. Европейците предпочитат икономическите и социалните игри, а азиатците — абстрактните. Американците обаче обичат битките. В колекцията си пазя „Битката за Балдж“, „Гетисбърг“, „Битката за Великобритания“, „Обсадата на Сталинград“, „Рим“.

Част от познатите ми от игралните клубове ги смятат за проява на неуважение и ги отбягват. Аз обаче споделям противоположното мнение — че отдаваме почит на загиналите в служба на родината, спомняйки си за тях по всички възможни начини.

Освен това кой би отрекъл колко привлекателна е възможността да пренапишеш миналото? Веднъж победих японците в игра, базирана върху Пърл Харбър. В моя свят Тихоокеанската кампания никога не се е случвала.

Мислите ми непрекъснато кръжаха около хората, живели тук, когато къщата е била нова. Сигурно са били голямо семейство — по онова време многобройната челяд е била правило. Седемте спални са приютявали и децата, и родителите, а защо не и техните родители.

Тази представа винаги ми е допадала — различни поколения, събрани в един дом.

Образ от миналото — Пеги, майка й и баща й.

Осъзнах, че на външен вид, и заради ексцентричния си характер, Мари ми напомня за Пеги. Като изключим, разбира се, тъмната страна на сестрата на Джоан, избухливостта и нестабилния й темперамент.

Господин екскурзовод…

Веднъж Пеги ме нарече „лошо момче“, но след като в „Макдоналдс“ ни бяха дали порция големи картофки вместо стандартни и аз казах: „Да се измъкваме тихомълком“.

Не исках повече спомени.

Протегнах се. Усетих болката в прасците и ставите от преследването на Хенри Лавинг край склада и в гърба от бягството от хотела. Насилих се да изиграя наум няколко хода от китайската игра Уей Чи срещу невидим съперник. Средство, което често прилагам с успех за прогонване на нежелани мисли.

После реших, че е време да заспивам, и се обърнах настрани. След две минути бях заспал.