Джефри Дивър
Пастирът (20)

Глава 19

Още тъмни, виещи се пътища.

Зад нас нямаше никого, освен ако не караше без фарове, което беше възможно, благодарение на новите системи за нощно виждане. Но начинът, по който се движех — бързо, после бавно, с резки спирания, остри завои по шосета, познати ми като на длан, но едва ли известни на Лавинг — ме убеди, че никой не ни следи.

След четирийсет минути свърнах за кратко по Шосе 7, после по „Джорджтаун Пайк“ и накрая по „Ривър Бенд Роуд“. Заобиколих центъра на Грейт Фолс и поех по заплетени пътища и улички, по които дори навигационната система се ориентираше трудно.

Накрая, след като прекосих гъста горичка, където не забелязахме повече от три къщи — три много големи къщи — се озовахме пред убежището. Ограда с колове, висока над два метра, а по-навътре — телена мрежа над метър и осемдесет — отделяха двора от шосето.

Зад огражденията имаше къща със седем спални, две външни постройки — едната служеше като бункер, два големи гаража, както и плевня със сеновал. Имението включваше близо десет акра хълмисти поля, граничещи с река Потомак и по-точно — с теснината с бързеите, където наистина има каскада от водопади, макар „Грейт Фолс“ да звучи твърде пресилено; „скромни, но живописни“ би било по-уместно описание.

Имението беше истинско попадение. Понастоящем всички държавни служби харчат пестеливо. През 90-те къщата била резиденция на китайски дипломати, място за отдих от посолството в центъра на града. Била също, както ФБР узнало, сборен пункт, където тайната полиция на КНР се срещала с доносници и агенти, събиращи информация от частни предприемачи и нисшестоящи държавни служители и заснемащи кадри от Националната агенция за сигурност, ЦРУ и прочее неназовими свърталища в Лангли, Тайсънс и Сентървил. Голяма част от дейността й се състояла в кражба на търговска собственост, а не на отбранителни тайни. Но все пак била политически осъдителна, а и нелегална.

Заловили китайците и след деликатни преговори постигнали споразумение дипломатите и мнимите бизнесмени да напуснат страната без съдебен процес, а в замяна правителството да получи къщата… и някои други, неразкрити облаги. Няколко агенции използвали имението като убежище, докато преди осем години Аби го отвоювал за нас.

Голямата кафява къща от деветнайсти век беше оборудвана с всички модерни системи за сигурност, които можехме да си позволим. Което не означава непременно смайващи високи технологии, както си представят някои. По оградата имаше сензори, но те можеха да уловят само хора, невежи по отношение на сензорите и огражденията. Не наблюдавахме цялото имение, макар по ключовите подходи (не задължително очевидните) да имаше сензори за натиск, заровени в земята. Цялото място, естествено, беше щедро осеяно с видеокамери, някои видими, други — не. Същата сутрин бях активирал един от така наречените ни „зрители“ да започне наблюдение на къщата. Зрителите ни обитават мрачни стаи в Западна Вирджиния, следят непрекъснато телевизионни екрани и макар да не го признават, слушат силна, дори оглушителна музика. Възможно е, понеже камерите ни нямат микрофони. Твърде скъпо е. Някой ден ще можем да си позволим и двете и зрителите ще сменят саундтрака. Засега обаче се задоволяват с нямо кино на екрана и „Деф Лепард“ в слушалките.

Обадих се на нашия зрител и той отговори веднага.

— Тук сме — казах, въпреки че знаеше, понеже ни следеше от пет минути.

Докладва ми, че е тихо. Не забелязвал нищо подозрително.

— Къде са сърните?

— Където трябва.

Благодарение на работата, а и на някои други аспекти от живота си, съм научил много за дивите животни — какво плаши сърните и побратимите им например и защо. Съветвам зрителите — и протежетата си — винаги да следят за промени в поведението на животните, издаващи нежелано присъствие. Всъщност на професионални конференции съм изнасял и лекции по темата. Преди година побягнал язовец спаси живота на един от подопечните ми, предупреждавайки ни за наближаването на наемния убиец.

— Никакви странности и в трафика наоколо — докладва носово зрителят.

Не го познавах лично, но бях добил известно впечатление. Домът му в планините на Западна Вирджиния, акцентът и страстта по хевиметъла все пак говорят нещо, нали?

Благодарих му и набрах кода за предната порта, която се разтвори широко и почти невидима, но внушителна резачка за гуми потъна в земята. Минахме през оградата и продължихме по виещата се алея дълга стотина крачки. Гарсия и Ахмад се озъртаха предпазливо, както и Мари и все още напрегнатият Райън Кеслер, който според мен беше пийнал крадешком глътка-две. Джоан се взираше през прозореца, все едно разлистваше старо списание в лекарска чакалня.

Паркирах и слязохме. Отворих панела до предната врата — която наподобяваше дърво, но беше от подсилена стомана — и занатисках клавишите под малкия екран. Програмата потвърди, че сензорите й за движение, звук и температура не са доловили никакво присъствие в къщата (регистрира биещо човешко сърце, но не би се притеснила, ако речен плъх души вътре за храна или нагревателят за водата се включи). Отключих и пристъпих вътре, после временно изключих алармата; щеше да се активира отново, щом влезем, а вратата да се заключи автоматично, въпреки че имаше бутон за извънредни ситуации, позволяващ на всекиго да я отвори отвътре в случай на пожар или на взлом. Същото се отнасяше и до повечето прозорци, които иначе се открехваха само петнайсетина сантиметра.

Включих лампите и отоплението — температурата беше спаднала — и задействах охранителните видеоекрани, двойници на онези в Западна Вирджиния. После задействах кодирания компютърен сървър. Проверих дали защитените стационарни линии работят. Накрая се уверих, че и генераторите са в режим на готовност; щяха да заработят автоматично, ако някой прережеше главната жица за електричеството.

Разведох набързо подопечните из душния приземен етаж.

— О, чудесно! — възкликна Мари, вперила поглед в няколко стари фотографии в червеникавокафяво по стената, пренебрегвайки рафтовете с книги и списания и — да, кутиите с игри, макар да не бях ги донесъл аз. Взрян в доволното изражение на Мари, се опитах да си припомня кога съм охранявал някого, способен толкова бързо да забрави, че преди час е участвал в престрелка. Никога, реших.

Обясних къде са храната, напитките, телевизорите. Като пиколо. Заведох Кеслерови в стаята им на същия етаж в дъното и Мари до нейната в съседство. Младата жена изглеждаше впечатлена.

— Изкупваш прегрешенията си, господин екскурзовод — каза тя.

Предложи ми бакшиш от един долар — на шега, предполагам. Не знаех как да отговоря и се направих, че не забелязвам странния жест.

Ахмад, Гарсия и аз щяхме да спим на смени, двама щяха да дежурят непрекъснато. Пастирите използваха тясно помещение на приземния етаж между предната врата и спалните на подопечните.

Познавах отлично околността и къщата, а Ахмад, който идваше за пръв път, беше разучил разположението. На няколко пъти го бях изпитвал — последният беше преди месец — и знаех, че е подготвен добре. Заръчах му да запознае и Гарсия и разясних на агента от ФБР как действат системата за комуникация и сейфът за оръжие. Казах му комбинацията на ключалката. Вътре нямаше кой знае какво — няколко Н&К и М4 „Бушмастър“, пригодени за автоматична стрелба, револвери с поясен ремък и зашеметяващи гранати като онези, които използвахме при засадата край склада.

След като настаних подопечните си в сигурната им крепост, влязох в дневната, която ми служеше за кабинет. Седнах пред старото дъбово бюро и включих лаптопа. Заредих и батерията на телефона си. Аби ни напомняше, че в охранителния бранш има множество важни правила, но начело в списъка е: „Не пропускай възможността да заредиш батериите и да използваш тоалетната“.

Изпълних първата част и преминах към втората, качвайки се в една от спалните горе. Измих си лицето и ръцете с най-горещата вода, която можех да изтърпя, и разгледах охлузванията и синините от преследването на Лавинг край склада. Нищо сериозно, въпреки че гърбът ме болеше ужасно от бясното бягство с колата в „Хилсайд Ин“.

Обиколих къщата, проверих сензорите и се уверих, че софтуерът и системите за връзка работят безотказно. Чувствах се като инженер.

Охранителната дейност изисква много умения; няма как, понеже лошите момчета познават всички играчки… и очевидно разполагат с неограничен бюджет да си ги набавят.

Аз обаче, както навярно си спомняте, предпочитам да играя на живо, а не пред компютъра, и — логично — високите технологии не са ми стихия. Въпреки това се старая и ние да се снабдяваме с най-модерното оборудване — детектори на експлозиви колкото компютърна мишка (на каквато всъщност приличат), карбонови детектори за неметални оръжия, аудиосензори, предупреждаващи за щракването на патрона в гнездото на автоматично оръжие или на ударника на револвер, микрофони, сглобяващи разговори от вибрации от другата страна на стената, заглушители на сигнали, навигационни заглушители, които изпращат преследвача в задънена улица.

В джоба на ризата или на панталона винаги нося видеокамера, дегизирана като химикалка. Свързана е със софтуер, чиито алгоритми ме предупреждават, че езикът на тялото на човека, който приближава, разкрива агресивни намерения. Използвам го и за да заснемам минувачите, когато транспортирам подопечни, за да проверявам дали някои лица се повтарят на различни места.

Друга „химикалка“ всъщност е безжичен детектор на подслушвателни устройства.

Притежаваме дори и така наречените „пощенски кутии“ — куб с трийсетсантиметрови стени, който се разгъва спонтанно при детонация и „изстрелва“ кевлар или метална мрежа — като рицарска броня — нагоре, за да улавя шрапнели и да предпазва от ударната вълна.

Понякога устройствата проработват, друг път — не. Но правим всичко възможно да сме с предимство пред противника, както казваше Аби Фалоу. Дори незначително, предимството обикновено се оказва достатъчно.

Върнах се при компютъра си и свалих няколкото писма, които Дюбоа ми беше изпратила. Пишех отговори, когато усетих присъствие. Вдигнах поглед и видях Кеслерови в кухнята. Чух да се отварят шкафове, вратата на хладилника се захлопна. Кухнята и дневната бяха разделени от бар, който обаче бе зареден само с безалкохолни напитки. Вътре снабдителят ни обикновено оставя и по някоя бутилка бира и вино. Не можем да пием по време на работа, разбира се, но се стараем да задоволяваме вкусовете на подопечните, и по-важното — да не им даваме поводи да се оплакват.

Райън изкуцука до бара и добави кока-кола в чаша, наполовина пълна с кехлибарена течност. Джоан си наля „Сиера Мист“.

— Искаш ли да ти досипя нещо? — попита я Райън.

Тя поклати глава.

Той сви рамене — „както желаеш“.

Надникна към дневната и забеляза, че ги гледам. Обърна се и пак се оттегли в спалнята.

Аз се съсредоточих отново в компютъра, преглеждайки кодираните съобщения от Дюбоа.

Докладваше за няколко задачи, които й бях поставил през деня, и ме уверяваше, че очаква още подробности, за двата главни случая на Райън. И аз предприех допълнително проучване. Включих се в подсигурената търсачка, която използваме, пренасочвайки запитванията през азиатски прокси сървър.

Информацията се появи веднага. Не търсех класифицирани данни, а извадки от обществените медии. За половин час прегледах стотици статии — новинарски истории и редакционни материали. Накрая си изградих представа за обекта на проучването.

Сенатор за втори мандат, Лайънъл Стивънсън беше републиканец от Охайо. Преди това бил конгресмен и прокурор в Кливланд. Поддържал умерена линия и го уважавали и от двете страни на залата, както и в Белия дом. Четири години бил член на Правната комисия, а понастоящем участвал в Разузнавателната. Сформирал коалиция, за да набере достатъчно гласове за кандидата за Върховния съд. Цитираха мнението на един политик относно усилията на Стивънсън: „Трудно извоюва подкрепа. Днес във Вашингтон сякаш всеки мрази всекиго“.

Прекаляват с крясъците в Конгреса. Навсякъде прекаляват с крясъците.

Често посещавал болници за ветерани и училища в родния си щат и около Вашингтон. Участвал в социалния живот на столицата и го забелязвали в компанията на по-млади жени — макар за разлика от някои негови колеги това да не представлявало проблем, понеже не бил женен. Поддържали го политически комисии, лобисти и организации за набиране на фондове за политически кампании, които не престъпвали закона. Представяха го като един от символите на така нареченото Ново републиканско движение, което благодарение на умерената си линия надделяваше над демократите и независимите, и се предполагаше, че ще спечели със солидно мнозинство предстоящите щатски и федерални избори.

Най-съществен обаче ми се стори откъс от речта му, произнесена в обществен колеж в Северна Вирджиния. Страстен поборник на буквата на закона, Стивънсън бе казал: „Правителството не е над закона. Не е над народа. Във Вашингтон — както и във всеки щат — има хора, които смятат, че е позволено да се нарушават правилата в името на по-значимото добро. Но няма по-велико добро от правилото на закона. И политиците, прокурорите и полицията, които остават слепи за волята на народа, не струват повече от банкови обирджии и убийци“.

Репортерът уточняваше, че бъдещите гласоподаватели възнаградили Стивънсън с бурни аплодисменти. Други статии констатираха, че тази философия му коствала гласове сред републиканците у дома и му спечелила враждебността на някои съпартийци в Конгреса. От прочетеното заключих, че организира предстоящите изслушвания в Комисията по темата за разузнавателните средства, подтикван от идейни убеждения, а не от амбиция да печели гласове.

Продължих да преглеждам обширните материали, записвайки си по нещо.

Чувствах се в свои води, но въпреки това завидях на Клер Дюбоа за вещината, с която извършва проучвания. Това обаче не бих го възложил на нея.

Вдигнах поглед и видях Джоан, спряла се на прага между кухнята и дневната. Стоеше облегната на рамката на вратата, а симпатичното й лице изглеждаше малко по-оживено от преди. Запазих информацията в кодиран файл и зададох командата за задействане на защитения с парола скрийнсейвър.

Взрях се за миг в шахматните фигури, появяващи се и изчезващи върху монитора, замислен за данните, които бях научил за Стивънсън. После станах и тръгнах към вратата, кимвайки на Джоан.

Вътре защитената къща беше изненадващо уютна. Повечето жени, които охранявахме, се влюбваха в нея. Някои мъже — също. Когато те преследва наемник, за да те похити или убие, инстинктът за свиване на гнездо се разраства бързо като балон с хелий по „Холмарк“. Веднъж подопечните ми дори бяха разместили мебелите в дневната. Друг път, за мой ужас, едно семейство бе разменило пердетата в две стаи, излагайки се, естествено, на показ пред прозорците.

Тази къща ми беше любима заради удобствата, които предоставяше — не в личен, а в професионален план: подопечните ми се чувстваха по-спокойни и улесняваха живота ми.

Джоан взе дистанционното.

— Може ли? — попита.

— Разбира се.

Пусна телевизора, навярно за да види дали сме влезли в новините. Присъствахме, макар и анонимно. „Престрелка, в която е замесена престъпна групировка“, обяви репортерът за случилото се край „Хилсайд Ин“. След тази новина последваха предвиждания за шансовете на „Ориълс“ в плейофите, съобщение за самоубийствен бомбен атентат в Израел, изказване на кандидата за Върховния съд, настояващ демонстрациите пред Капитолия — и на поддръжниците, и на противниците му — да протичат миролюбиво; опонентите се плюели и се замеряли с бутилки. Аз му благодарих мълком, задето ми помогна да прикрия следите си по пътя към засадата.

Джоан седеше, вперила поглед в екрана, и стискаше здраво содата си. Пръстите й се отпуснаха, колкото да отметне зад ухото си кичур права руса коса. Дамската й чанта все още висеше провесена през рамото.

Утехата на познатото…

Изневиделица тя ме погледна и сякаш продължаваше започната тема, каза:

— Изнервен е. Райън. Много изнервен. Чувства се виновен, задето ни причини това. Но не знае как да овладява угризенията. Ядосва се. Не го приемай лично.

Може би имаше предвид язвителната забележка, че е по-добър стрелец от мен и колегите ми.

Или намекът, че сме страхливци, които не смеят да атакуват Лавинг.

— Разбирам — отвърнах.

— Така и не се възстанови напълно от стрелбата в закусвалнята. Не от раната. Куцането вече почти не му прави впечатление. А психически. Повлия му зле. Възлагат му писмени задачи. А той обичаше да работи на улицата. Като баща си в Балтимор. След като го прехвърлиха във „Финансови престъпления“, баща му сякаш започна да го подценява.

Спомних си, че двамата родители на Райън са починали, и се запитах какви ли са били отношенията им към края. Моят баща почина млад; винаги ще съжалявам, че бях твърде зает, за да присъствам на последния му рожден ден.

Също както той не успя да присъства на първия рожден ден на сина ми.

Джоан продължи:

— Върши си работата, но не от сърце. А сега пък го натовариха с тази административна задача… — Тя замълча. — Знаят, че пие. Смята, че го прикрива. Не успява. Не може.

Замислих се колко трудно бих се отказал от работата си и от фаталните игри срещу хора като Хенри Лавинг.

Не го споделих с Джоан, разбира се. Винаги трябва да внимавам да не разкривам много пред подопечните си. Непрофесионално е. Може да издадат информацията — ако наемникът ги залови или в разговор в пресата. И по друга причина. Подопечните и пастирите им са заедно за кратко. Това е непоклатимо правило. По-добре е да не се сближават, да сведат до минимум риска от наранени чувства. Затова Аби Фалоу ни съветваше да ги наричаме само и единствено „подопечните ми“.

„Нека останат анонимни, Корт. Това е двуизмерен бизнес. Все едно си изрязан от картон. Така трябва да гледаш и на тях. Научавай само толкова, колкото да ги опазиш живи. Не използвай имената им. Не разглеждай снимки на децата им, не ги питай как се чувстват, освен ако не са летели куршуми и се налага да повикаш лекар.“

По ирония на съдбата обаче подопечните обичат да разговарят с пастирите. И да споделят. И още как! Полъхът на смъртта развързва езиците им. Сякаш са пред изповедник. Грешили са — и кой не е, естествено — и искат да потушат угризенията, признавайки простъпките. По-важното обаче е, че пастирът не представлява заплаха. Той се задържа в живота им двайсет и четири часа, четирийсет и осем или най-много няколко седмици. После си отива и няма как да разкрие тайните пред приятелите и любовниците им.

Затова аз слушам и кимам, без да ги насърчавам излишно и без да вземам страна. Действам пресметливо, разбира се. Колкото повече зависят от мен и ми се доверяват, толкова по-безапелационно и по-експедитивно изпълняват нарежданията ми.

Джоан погледна към компютъра ми, макар да бях обърнал екрана така, че да не го вижда. Попита:

— На кой от случаите на Райън си се спрял?

— Сътрудничката ми ги проверява в момента.

— В девет вечерта в събота?

Кимнах.

— Райън не обсъжда често работата си с мен. На пръв поглед изглежда лесно да се прецени кой е… как го наричате… поръчителят?

— Така е, да. Искаш да кажеш, че за да наемеш някого като Хенри Лавинг, сигурно доста е заложено на карта?

— Да.

— Правилно. Но понякога не е толкова логично. В много случаи поръчителят се оказва истинска изненада.

Мари се появи, наля си чаша вино и дойде при нас.

— Как е стаята? — попитах.

— Пълна е с Марта Стюарт, господин екскурзовод. Стари рисунки на коне. Тонове коне. С кльощави крака. Питам се така ли са изглеждали по онова време? Сякаш всеки момент ще се строполят.

Джоан се усмихна на констатацията в стил Клер Дюбоа.

Мари попита:

— Как да се свържа с интернет? Трябва да си проверя имейла.

— Опасявам се, че не бива.

— О, стига шпионски сценарии! Умолявам те. От сърце.

В очите й просветна престорена детинска свенливост. И разбира се, присви обаятелно устни.

— Съжалявам.

— Защо не?

— Възможно е Лавинг да знае имейл адреса ти. Ако четеш или изпращаш съобщения, ще съпостави времето с рутъра и сървър трафика в района.

— Корт, в четирите посоки ли се оглеждаш, когато пресичаш улицата?

— Мар — смъмри я Джоан. — Стига.

— О, моооля те…

— Трябва да сме предпазливи — отвърнах. Забелязах как кимна сериозно и попитах: — Какво има?

— Щом не мога да си поръчам масажист тук, някой ми дължи масаж… Е, господин екскурзовод, предлагаш ли такива услуги? — Явно съм я изгледал с недоумение. — Не се шегуваш много, нали?

— Мари — прекъсна я строго сестра й, — престани.

— Сериозно — обърна се Мари към мен. — Наистина искам да напиша няколко писма. Трябва да изпратя няколко фотоса за изложба.

— Ако е важно, ще ги кодирам, ще ги изпратя до централния ни отдел и оттам ще ги пренасочат през прокси сървъри в Азия и Европа.

— Шегуваш ли се?

— Не.

— Значи и други ще прочетат писмата?

— Да, трима или четирима. И аз.

— В такъв случай ще избера вълнуващата алтернатива да… си легна.

Тя се обърна и изчезна в тъмния коридор.

Джоан я проследи с поглед. Стройните хълбоци на Мари се поклащаха под тънката пола, докато се отдалечаваше с плавна, почти съблазнителна походка.

— Какво взима? — попитах.

Джоан се поколеба.

— „Уелбутрин“.

— Нещо друго?

— По някой „Ативан“ може би. Или по два-три.

— И?

— Нищо друго, което се отпуска с рецепта. Няма медицинска застраховка и преглеждам сметките й за лекарства. Защото аз ги плащам… Как разбра?

— По езика, поведението. Научих, че е била в болница. Два пъти, нали?

Джоан се изсмя предпазливо.

— И това ли знаеш?

— Сътрудничката ми провери всичко съществено. Опити за самоубийство, доколкото разбрах от медицинското досие?

Джоан кимна.

— Лекарят го определи по-скоро като жест, отколкото като истински опит. Приятелят й я заряза. Дори не й беше сериозен приятел. Излизаха от шест месеца, но тя беше готова да заживее с него, да му роди деца. Навярно си усещал този порив.

Гласът й замря. Тя ме изгледа, сякаш по-скоро не познавам този порив. Райън сигурно й беше казал, че не съм женен и нямам деца.

— Бележка, леко превишена доза — продължи Джоан. — Втория път — същото. Малко по-зле. Друг мъж. Иска ми се да се посвещава на терапията със същата страст, както на любовниците.

Погледнах към коридора, потупах се по ръката и тихо попитах:

— Андрю ли я нарани?

Клепачите на Джоан трепнаха.

— Добър си… — поклати глава. — Честно казано, не знам. Удрял я е. Преди. Веднъж влезе в болницата заради него. Тя твърдеше, че е случайност. Типично за жертвите на насилие. Или поемат вината. Този път историята за мъжа, който я е блъснал, звучеше много убедително. Но не знам…

— А препратената поща? Скъса с Андрю и дойде при вас?

Джоан улови отражението си в старото поолющено огледало и отвърна очи.

— Точно така. Андрю притежава много положителни качества. Надарен е, красив е, смята и сестра ми за талантлива. Или поне така й говори. Но е и ревнив и властен. Убеди я да напусне работа и да се пренесе при него. Живяха заедно няколко месеца. През цялото време й се гневеше, но когато го напусна, се ядоса още повече. Слава богу, че сме наблизо, имаше при кого да отиде.

Рожденото име на Мари беше Мери и тя не го бе променила официално. Дюбоа ми бе докладвала още, че според архивите на местната полиция през юношеските си години е била издирвана неколкократно и била оправдана по обвинение в притежание на наркотици и кражба. Оказало се, че момчетата, с които се движела, са я принудили да участва. Опитали се да я натопят, за да поеме вината.

Не споменах всичко това обаче, защото не засягаше нито работата ми, нито разговора с Джоан.

— Подготвяш си домашните значи?

— За работата? Да.

След секунда Джоан, която явно не се шегуваше по-често от мен, ми се усмихна бегло:

— Какво разбра за мен?

Подвоумих се как да отговоря. Разследването на Дюбоа бе разкрило напълно незабележителен живот. Била съвестна ученичка и студентка, а после — статистик и домакиня. Участвала в родителския комитет в училището на Аманда. Единствените отклонения от съвсем обичайните четири десетилетия рутина бяха пътешествие в чужбина преди колежа — връхната точка на младините й, предположих — и сериозна катастрофа преди години, от която се бе възстановявала няколко месеца.

— Открих, че ти си човекът, за когото няма причини да се безпокоя.

Усмивката се стопи. Джоан ме погледна в очите.

— От теб ще излезе добър политик, Корт. Лека нощ.