Джефри Дивър
Пастирът (14)

Глава 13

Взех отново тауруса на Гарсия и потеглих към Стария град в Александрия. Паркирах в гаража ни до офиса.

Вашингтон е осеян с организации като нашата, с какви ли не правителствени агенции. Понякога пространството не достига — Лангли например е изключително пренаселен. За срещи в ЦРУ често ми се налага да паркирам на километър, че и повече от входа. Друг път проблемът е сигурността. Всички — от списващите Slate.com до „Мосад“ и „Ал Кайда“, знаят къде се намират Националната агенция за сигурност и ЦРУ. Организации като нашата обаче предпочитат да стоят възможно най-далеч от полезрението на обществеността.

Поздравих Били и му поръчах да сканира изцяло колата на Гарсия, престояла в гаража до Юниън Стейшън няколко часа, докато бях участвал в операцията в склада.

— На половината път пуснах детектора. Нищо активно. Но ще трябва да провериш по-детайлно.

Много проследяващи устройства са с часовников механизъм, който се включва часове или седмици след поставянето им. Регистрира ги само много специализирано оборудване, улавящо не радиосигнали, а миниатюрни електронни сигнали.

— И още как, Корт — каза кльощавият Били. — Ще повикам чистач.

Изглеждаше създаден за кабината на огромен ТИР.

Излязох навън и си купих пълнозърнест сандвич с печено говеждо, допълнително горчица и туршия плюс черно кафе. Върнах се в офиса. В невзрачното и негостоприемно фоайе имаше болнаво дърво, плакат на усмихнати мъж и жена, очевидно одобрени за банков заем, и черна табела с бели залепящи се букви, изписали имената на половин дузина компании, всичките фалшиви. Кимнах на двамата охранители — сериозно и дискретно въоръжени — легитимирах се с палец и око пред устройството на стената и влязох през входа. Изкачих няколко реда стълби.

Пред кабинета ми, личната ми асистентка Барбара вдигна глава и ми подаде няколко бележки със съобщения. Стройна жена на средна възраст, тя демонстративно не погледна към кафето ми — питаше се, естествено, защо не харесвам нейното, което всеки ден приготвя за целия етаж. Не го харесвах, понеже беше лошо — неизменно.

Тъмносивата й коса изглеждаше застинала като каска. Понякога си представях как я оформя с цели флакони гел.

Понеже организацията ни няма почивен ден, разполагаме с помощен персонал през цялото време, въпреки че никой не изисква от асистентите да работят повече от четирийсет часа седмично. Не бях пресмятал изрично, но ми се струваше, че Барбара е навлязла във втората четирийсетица.

— Харесвам уикендите. По-тихо е.

Освен ако не се налага да се валяш в тиня и да отбягваш куршумите на ловък снайперист.

Седнах, хапнах туршия, отхапах огромен залък от сандвича и отпих от горещото, силно и много ароматно кафе.

Обадих се на Лайл Ахмад в „Хилсайд Ин“.

— Как е положението?

— Тихо. С Гарсия инспектираме през двайсетина минути.

— Обаждания? Някой от рецепцията? Нещо?

— Не — лаконично отбеляза той.

Ахмад имаше близкоизточно потекло и може би беше, а може и да не беше, мюсюлманин. За разлика от други хора в страната нито изглеждаше докачлив, нито заемаше отбранителна позиция по въпроса. Нито пък имаше защо. Огромното мнозинство мъже, опитвали се да ме убият, бяха християни, евреи или агностици.

— Подопечните?

— Справят се — увери ме той с характерния тон, подсказващ, че навярно са изгубили търпение, скучно им е и нервничат, но не иска да го признае, понеже са край него.

Дочух шум от бейзболен мач и Джоан каза на сестра си: „Е, добре. Просто се питам… Но щом смяташ, че е добра идея, разбира се…“.

Напомни ми тона на мама.

— Ще пристигна за преместването в защитената къща след около четирийсет и пет минути.

— Да, сър.

Щом приключих с разговора, отхапах още два големи залъка от сандвича и се сетих за пратката от „Федекс“ — антикварната игра, която бях получил и се канех да разгледам в обедната си почивка. Почудих се дали е в добро състояние, дали фигурите и картите са в пълен комплект, както продавачът обеща. Погледнах към сейфа зад бюрото си, но не го отворих.

Бях я прибрал там не защото се страхувах да не ми я откраднат. Не, просто не споделям личния си живот с никого тук, дори с най-близките си сътрудници. От съображения за сигурност, разбира се, но всъщност по-скоро понеже предпочитам да съм потаен. Несъзнателно.

Посегнах към телефона да се обадя на Дюбоа и да я питам какво е открила по случаите на Райън, но той избръмча. Номерът на шефа.

— Корт.

— Арън е. Ще дойдеш ли за малко?

Тонът често е по-красноречив от думите. Забелязах колко неспокойно прозвуча иначе безобидната молба. Очаквах да заваря в кабинета му Уестърфийлд, но се оказа друг човек. Слаб мъж, пооплешивял, в костюм и пастелносиня риза. Без вратовръзка. Погледна ме, без да ме вижда. Все едно възприемаше само какво символизирам, а не кой съм всъщност.

Ръкувахме се. Представи се като Санди Албъртс.

Елис очевидно го познаваше, но пък шефът ми познаваше почти всекиго във Вашингтон. Обясни ми:

— Санди ръководи кабинета на сенатор Лайънъл Стивънсън.

Умерен републиканец от Охайо. Спомних си, че наскоро го бях видял на корицата на „Нюзуик“ или друго подобно списание.

— Всъщност не съм тук — пошегува се Албъртс с потайната природа на организацията ни. Изтъркана шега. — Ще ви запозная накратко с проблема, сър.

— Корт.

— Добре тогава. Корт. Сенаторът участва в Комисията по разузнаване.

Което обясняваше пропуска, допуснал го дотук. Тъкмо се питах.

— Следващия месец Комисията ще провежда изслушвания по вътрешни въпроси на разузнаването — Патриотичния акт, съдебни разпореждания за използване на специални разузнавателни средства. Проверяваме евентуални нарушения на гражданските права и аз провеждам проучване от името на сенатора. — Той вдигна помирително ръце. — Не намекваме, че има нещо нередно тук. Просто интервюираме възможно най-много хора от федералните служби за сигурност. Събираме информация. Вие сте най-старшият служител в организацията и искаме да ни осведомите дали сте забелязали случаи на, да речем, пропуски за изискване на съдебно разпореждане за поставяне на подслушвателни устройства на телефони или компютри в агенциите, с които си съдействате — Бюрото, Държавната агенция за сигурност, Националната служба за охрана, местните полицейски управления.

— С радост ще помогна, но… хмм, сега съм зает с по-неотложна задача.

Албъртс закима.

— Знаем какво правите тук. Сенаторът е приятел на Арън. — Стрелна с очи шефа ми. — Не искаме да възпрепятстваме отговорната ви дейност. Просто времето ни притиска.

— Защо? — попита Елис.

— Захванат ли се комисиите с някой въпрос, пресата също започва да го разнищва и ако ни изпревари, всички губим.

С това бях съгласен.

— Тук има мнозина, с които бихте могли да разговаряте — предложих.

— О, ние държим да ни информира звездата — отвърна Албъртс.

Шефът ми ме подкрепи:

— За жалост и аз споделям мнението, че трябва да почакаме случаят да приключи.

Албъртс не остана доволен, но го прие спокойно.

— Три-четири дни?

— Нещо такова, предполагам — отговорих. — Но не е сигурно. Периодът е критичен за семейството, което е под моя закрила. Ще ви осведомя веднага щом се освободя.

— Добре, разбирам — каза Албъртс. Погледна отново през мен и се усмихна безрадостно. — Благодаря ви. — Стана. Кимна на Елис и си взе куфарчето. — И наистина го мисля — че вършите страхотна работа.

След като си тръгна, попитах Елис:

— Сенаторът ти е приятел?

Елис изсумтя и сви рамене.

— Ако наричаш приятели хора, на които се молиш, значи ми е приятел. Стивънсън обикновено одобрява бюджета ми. Десничар е, но в смисъл с десни убеждения. Умен е и е склонен да изслушва и отсрещната страна. Трябват ни повече като него. В Конгреса прекаляват с крясъците. Като навсякъде.

Спомних си бурната демонстрация, на която бях станал свидетел. Двата лагера сякаш копнееха да се хванат за гушите. В този дух май беше и статията в „Нюзуик“, наблягаща върху усилията на сенатор Стивънсън да насърчи междупартийната толерантност във Вашингтон.

Пожелах му мислено късмет.

Разгледах художествените произведения на децата на шефа ми. Река, в която плува огромна риба. Пурпурен самолет. Зайци.

— А Албъртс?

— Срещал съм го веднъж-дваж. Типичен професионалист на политическата сцена — участва в комитети за политически стратегии, в кампании за набиране на средства, помагал е на сенатори във финансовата комисия, оръжейната комисия, а сега и на Стивънсън в разузнавателната. — Елис се размърда в стола. — Ще разговаряш ли с него?

— С Албъртс? Предполагам.

— Налага се, Корт. Хората, които държат кесията, трябва да остават доволни… въпреки че ти не изглеждаш особено доволен.

— Не мога да свидетелствам при изслушване. Нали целта е да не съществувам?

— Албъртс е наясно. Трябват му само насоки.

— Знаеш как се превежда „насока“ в този бранш, нали, Арън?

— Доносничество — отвърна шефът ми.

Точно тази дума имах предвид.