Джефри Дивър
Пастирът (13)

Глава 12

Лавинг забеляза крайчеца на бронежилетката да се подава изпод сакото ми. Вдигна оръжието си и се прицели в голия ми врат.

После бледата му лява ръка се придвижи леко, издавайки нареждания.

Изправих се. Даде ми знак да сваля радиомикрофона от едното си ухо и слушалката — от другото. И да извадя оръжието си от кобура с палец и показалец.

Подчиних се, оглеждайки го спокойно.

Посоката на фаталната ни игра вече се беше изяснила. Лавинг бе предположил, че складът е капан, и беше решил да ме нападне. Рационално решение. Което обясняваше защо е наредил на партньора си да се навърта край доджа и да не приближава до самия склад, както щеше да направи, ако Лавинг се беше поддал на уловката.

Макар и разкрил клопката, той беше поел риска. За да плени не Райън Кеслер, разбира се, а мен. А аз, след необходимата доза мъчения, да му издам къде се намират Кеслерови. Внезапно се бях превърнал в жертва.

Месестото, невзрачно лице на бизнесмен на средна възраст огледа бързо сцената и не забеляза никаква непосредствена заплаха тук, далеч от склада и от командния пост.

Осъзнах, че за пръв път стоя толкова близо до човека, измъчвал и убил моя наставник. По време на провалилия се опит за задържане в Роуд Айлънд така и не го приближих на повече от стотина крачки. Достатъчно, за да видя как присвива леко очи, натискайки спусъка, миг преди да разбере, че е попаднал в капан и жертвата му всъщност е агент под прикритие зад невидим брониран щит.

Не обелихме нито дума. Възнамеряваше да си поговорим, разбира се, но по-късно и на задната седалка на автомобила му или в друг мрачен, запуснат склад далеч оттук. Сигурно се питаше колко ли ще издържа, преди да издам къде е Райън Кеслер.

Защото Хенри Лавинг знаеше, че ще проговоря. Всеки проговаря рано или късно.

След като оставих на земята радиото и клетъчния телефон, той ми махна припряно да приближа.

Тръгнах напред, приковал очи в неговите, вдигнал ръце до нивото на раменете си, за да покажа, че не го заплашвам. Не можех да отлепя поглед. Не защото очите му изглеждаха зорки и съсредоточени — макар да бяха точно такива — а понеже бяха последното нещо, което Аби Фалоу бе видял, преди да умре. Знаех го, защото куршумът, улучил Аби в челото, беше изстрелян отблизо. Двамата сигурно бяха впили погледи един в друг. Често, преди да заспя, се опитвах да си представя — понякога часове наред — последните мигове на Аби. Той беше издал местонахождението на петимата подопечни, които охраняваше; Лавинг се беше обадил на поръчителя и другият му наемник бе успял да убие трима от тях. Аз обаче чувах всичко по телефона, защото Аби не беше прекъснал връзката. Между момента, когато прошепна адреса на обречения свидетел, и фаталния изстрел изминаха почти трийсет секунди. Какво се бе случило през това време? Какви изражения са пробягвали по лицата им?

Навярно заради това бях толкова обсебен от мисълта да заловя Хенри Лавинг — не само защото бе убил Аби Фалоу, а и защото го беше принудил да прекара последните си мигове в болка и отчаяние.

Вдигнал покорно ръце, се мъчех да отговоря на въпроса, който всеки пастир на мое място би си задал — колко ще издържа аз на мъченията?

Лавинг не си пада по техниката. Обикновено прилага шкурка и спирт по чувствителните места. Не звучи много зле, но е наистина ефикасно.

Този въпрос обаче беше само теоретичен и изникна в съзнанието ми, докато пристъпвах напред.

Защото губещият играч в момента всъщност не бях аз.

А Хенри Лавинг.

Истинската стръв този път не беше складът и възможността Райън Кеслер да е вътре. Истинската стръв бях аз.

Капанът съвсем не беше това, на което приличаше.

И моментът да хлопне беше настъпил.

Присвих очи и вдигнах ръце над раменете си — сигнал за двата екипа агенти на ФБР, които дебнеха наблизо.

Паднах ничком и зърнах за миг стъписването, изписало се по лицето на Лавинг, когато експлозиите започнаха. Бяха оглушителни. Усетих ударната вълна и горещината, докато се търкалях по земята да взема оръжието, радиото и телефона си. Мощните, дистанционно управляеми, зашеметяващи гранати продължаваха да избухват по линията, където преди петнайсет минути бях разпоредил да ги заложат прикриващите ме агенти — екипи Три и Четири. Заръчах им да ги детонират щом вдигна ръце над нивото на раменете си.

Или ако Лавинг ме простреля.

— Действайте! Действайте! — изкрещях от земята, пъхнах слушалката си в ухото и грабнах оръжието си. — Насочи се към канала!

— Екип Две! — чух гласа на Фреди. — Заловете партньора!

Агентите от трети и четвърти екип, които през цялото време стояха укрити на трийсетина крачки от мен, хукнаха след Лавинг. Последвах ги. Тичахме на зигзаг из трънаците и храстите, заобикаляйки изхвърлени гуми, перални и хладилници. Наемникът не ни поглеждаше, заложил на бързината, не се обръщаше да стреля.

Бях преценил, че Лавинг навярно ще разкрие уловката, но ще се досети, че и аз ще присъствам и ще поеме риска да ме похити. За да ме принуди да издам местонахождението на Райън Кеслер.

И накрая да ме убие.

Аз, разбира се, съм Хенри Лавинг в неговия живот.

Реших да разположа агентите край мен, да заровим наоколо експлозива, да наглася микрофона и да се обърна с гръб към посоката, от която смятах, че ще се появи. Така ставах възможно най-видима мишена. Като заподозрения в Затворническата дилема избрах рискования ход. Рационално ирационалния. Разчитах, че Лавинг няма да ме убие веднага, а ще се опита да измъкне информация за местонахождението на Кеслерови. Чудех се дали е пристигнал с онзи катер. Сигурно. Но сега тичаше в обратната посока — към голо поле. Странен избор, понеже не предлагаше никакво укритие. На петдесетина метра обаче забелязах бордюр, отвъд който имаше шосе. Там явно го чакаше кола.

Все пак щяхме да го спрем, преди да преполови пътя. Четиримата агенти, които ме пазеха, го настигаха. И аз ги догонвах. Обадих се на Фреди да му кажа, че Лавинг се е отправил към шосето, за да изпрати кола да го пресрещне.

По радиото кънтеше ехо от застъпващи се съобщения. Задъхан се устремих отново след плячката си. Чух добра новина.

— Екип Две. Заловихме партньора на Лавинг.

„И това е нещо“, помислих си. Ще се сдобием с ценна информация — телефона му, криминалното му досие. Нищо чудно и да признае.

Затворническа дилема…

Тогава обаче се обади агент от екип Две:

— Претърсихме го. Няма оръжие. Невъоръжен?

О, не…

Заковах се на място, озарен от идеята. Насилих се да произнеса отчетливо съобщението до четиримата агенти пред мен.

— Екипи Три и Четири! Залегнете! Намерете веднага прикритие! Заловеният не е партньорът. Уловка е!

Свлякох се на земята като парцалена кукла. Което навярно ми спаси живота.

Точно когато се приземих в храстите, чух свистене над главата си и до мен се разлетя пръст и чакъл. След секунда проехтя пукот от далечна пушка.

— Снайперистки огън! — извиках.

— Какво? — обади се някой.

Агентите пред мен се проснаха едновременно на земята, а около тях се вдигнаха облачета от пръст и отпадъци.

Партньорът на Лавинг беше добър стрелец, но агентите успяха да се прикрият. Нищо не би ги защитило от директно попадение, но трънаците бяха високи и той не ги виждаше.

Лавинг се намираше едва на четирийсетина крачки от бордюра и колата. Агентите пробваха да стрелят по него, но щом се надигнеха, откъм партньора долитаха тройни откоси — стреляше с автоматично оръжие — и те залягаха отново.

Огледах се за мишена и не видях нищо.

Колата, изпратена от Фреди, фучеше покрай бордюра и щеше да достигне спасителното возило горе-долу едновременно с Лавинг.

Въздъхнах и натиснах „Предаване“.

— Фреди, върни колата! Веднага!

— Това е единственият ни шанс, Корт!

— Не, не. Да се оттеглят! Под прицел са!

— Мамка му!… Добре.

Щеше ли да успее?

Видях как колата зави и парчета асфалт и камъчета заподскачаха край нея, когато партньорът обърна автоматичната си пушка към тях. Шофьорът отби бързо от шосето; колата изчезна от другата страна на бордюра. Чух силен трясък.

Лавинг се появи отново, скочи в колата и потегли.

Светъл седан.

Кафеникав или сив…

По радиото Фреди съобщи на Бюрото и на градските полицаи да започнат издирване.

Снайперисткият огън стихна.

Но ние бяхме нащрек и запълзяхме обратно към склада, снишени ниско до земята, за да не предоставяме удобна мишена, ако партньорът все още е на позиция.

Най-сетне, без повече изстрели, се добрахме до командния пост. Огледах мъжа, когото агентите от екип Две бяха заловили. Не хранех особени надежди, че това уплашено хлапе може да ни помогне, но все пак спазих процедурата. Примамката за отвличане на вниманието беше млад наркоман. Обясни, че някой — Лавинг според описанието — го спрял пред клуб в югоизточния квартал и го помолил да го снабди с дрога от склада. Искал да си набави хероин, но се страхувал да си го купи сам. Някакъв дилър използвал стар разнебитен додж край склада. Лавинг му дал пари в брой да купи хероин за четиристотин долара за него и за сто — за себе си. Предупредил го да внимава — „да върви бавно“ — защото понякога наоколо душели ченгета.

— Ще отида в затвора, нали? — попита младежът.

Жалният тон и ококорените от уплаха очи на хлапето едва не ме разсмяха. Хрумна ми обаче, че не съм сигурен дали е извършило нещо нелегално.

Зададох му няколко въпроса, но предположил, че ще го заловим, Лавинг не му беше казал нищо, което да ни бъде от полза. Фреди го претърси за улики, но макар да не подценявам криминалистиката, в този случай единствената връзка между Лавинг и младежа бяха стодоларовите банкноти. Ако ръкостискането и предаването на парите беше оставило някакви следи, те нямаше да ни отведат до убежището на наемника.

Опитахме се да определим откъде точно беше стрелял партньорът на Лавинг. Имаше около дузина отлични високи позиции. Никой не беше забелязал просветване на дуло или повей на листа от мощното оръжие. Агентите от пострадалата кола бяха добре. Докладваха по радиото, че разпитват група работници от другата страна на бордюра, които са чули изстрелите. Единият казал, че видял човек да бяга към тъмносин седан с четири врати.

— Смятат, че е „Буик“.

Натиснах: „Предаване“.

— Корт е. Питай го как изглежда.

След малко:

— Висок, слаб, рус. Зелено яке.

— Да. Партньорът е.

— Никой не е запомнил номера на колата. Или други подробности.

— Благодаря — казах.

Държаха ни в течение за издирването — включително с хеликоптер на градската полиция. Лавинг обаче бе напуснал района, без да го забележат.

— Поне опитахме — обяви Фреди.

Прав беше. Но Лавинг ме беше надхитрил и неутрализирал стратегията ми. Играехме фатална игра, да, но това не означаваше, че партиите не могат да завършват с реми.

Камък-камък. Хартия-хартия…

За мен обаче ремито се равняваше на загуба.

Тръгнах към колата, с която бях пристигнал, и извадих джобен скенер от раницата си.

— Мислиш, че партньорът се е подвизавал тук? — попита Фреди.

Не отговорих — защо да правя догадки — но очевидно беше така. След петнайсет секунди открих първото проследяващо устройство в гумата на колата ми и веднага след него — второто, скрито на десетина сантиметра от първото с надеждата да спра да търся, след като го открия. Продължих, но не намерих трето. Или третото още не се беше включило.

Претърсих пак с детектор за експлозиви, но не открих бомби. А и не смятах, че е възможно. Лавинг искаше да го отведа при жертвите му, а не да ме убие.

На това щеше да му дойде по-късно редът.