Джефри Дивър
Пастирът (12)

Глава 11

Избрахме това място — окаян район в Североизточен Вашингтон — защото беше съвършено за устройване на засади.

Някои индустриални зони на окръг Колумбия — като тази — са потресаващо мрачни, сякаш пренесени от Детройт или Южен Чикаго. Складът, който наехме за жълти стотинки, се намираше в мочурлива, буренясала местност, пресечена от ръждясали релси (никога не бях виждал влак тук), запустели шосета и няколко миризливи канала. Нашата собственост представляваше три акра трънлива земя, осеяна с боклуци, по някое анемично дръвче и локви с цвят на гнусен тропически гущер. В центъра беше древният склад с оскъдни свидетелства за обитаемост, колкото да създава впечатление за защитена къща. В съседство имаше две порутени пристройки, където тактическите екипи можеха да причакват лошите момчета — предлагаха отлична позиция за кръстосан огън. Стените на склада бяха бронирани, а прозорците — малко на брой. Бяхме го използвали няколко пъти, но само веднъж-дваж — успешно. За последно го посетихме през януари, когато дебнах четири часа в снежната буря, отпивайки изстиващо кафе от очукана чаша, която стисках с почервенели от студ пръсти, докато наемникът най-сетне предприеме смелия си — и злополучен — ход.

Карах по задни алеи и през поля, оставайки невидим за евентуални съгледвачи в околността. Паркирах на известно разстояние от склада до другите федерални коли, извън полезрението на движещите се по близките шосета. Метнах на гръб раницата, прекосих гъсталака, минах под ръждясал мост над релсите без графити — дори бандите не проявяваха интерес към този ярък пример за градско падение. Огледах района още веднъж, не забелязах следи от вражески съгледвачи и се шмугнах през високите трънаци към мястото на действието. Един поглед към земята — счупени клонки, разровени листа и обърнати камъни — ми подсказа, че Фреди е довел поне шестима агенти (които очевидно не се притесняваха, че оставят толкова явни доказателства за присъствието си; отделих известно време да прикрия някои от най-очевидните).

Заобикаляха ме бунища, изоставени коли, ръждясали машинарии. Вдясно различавах тесен канал, пълен със зелена като жлъчка вода, осеян с боклуци и тук-там по някоя умряла катерица, намерила смъртта си навярно в опит да утоли жаждата си. За моя изненада малък катер се носеше по течението към река Потомак. Ивицата мръсна вода изчезна от полезрението ми; след минута стигнах командния пост и поздравих Фреди и хората му — шестима мъже около трийсетте, огромни и мрачни, и една по-млада, но не по-малко сериозна жена. Агентите представляваха пъстра смесица — като самия град: чернокожи, латиноамериканци, а белите съставляваха малцинство: жената и по-възрастният, обветрен агент. Хората си представят служителите на ФБР или в черни костюми и бели ризи, или в ужасяващи тактически униформи, с които приличат на войници от научнофантастичен филм. Всъщност повечето се обличат небрежно — якета, бейзболни шапки, сини джинси. В случая с жената добавете дизайнерски джинси, които, както мимоходом отбелязах, бяха възтесни. Всички носеха бронежилетки.

Каквато навлякох и аз.

Изглеждаха напрегнати, макар по лицата им да беше изписано желание за действие.

Нагласих слушалките си и тайния микрофон, а Фреди ми каза имената им; постарах се да ги запомня, понеже ако положението станеше напечено, трябваше да инструктирам всекиго поотделно. Кимнах на всички и попитах дали са забелязали нещо. Жената отвърна:

— По западния периметър премина светъл седан — сив или кафеникав. Преди пет минути — по ей това шосе. Не спря, но се движеше бавно. Около десет мили в час, струва ми се.

Сив или кафеникав би могло да означава бежов. Колата на Лавинг от Западна Вирджиния? Изразих гласно предположението си и те кимнаха.

Ниската скорост сама по себе си не беше задължително подозрителна. Много пътища в града са осеяни с дупки, асфалтът се рони и табелите липсват. Децата ги крадат за сувенири. Което обяснява бавното придвижване. Лошите условия, от друга страна, предоставяха отлично извинение на Лавинг да кара бавно, без да привлече внимание.

— Имаш ли снайперист? — попитах Фреди.

Той се подсмихна презрително:

— Снайперист? Прекаляваш с киното, Корт. Най-доброто, с което разполагаме, е „Бушмастър“.

— Точността е важна, Фреди. Не размерът.

— Шегуваш ли се, Корт? Ти никога не се шегуваш.

— Карта? — попитах.

— Ето, сър — разгърна я жената.

Огледах я внимателно, макар да съзнавах, че нямаме много време. Лавинг или щеше да действа бързо, или да се откаже. Обърнах се към агентите и им обясних плана си за залавянето му, после посочих къде най-добре да се укрият и да разположат апаратурата. Фреди направи няколко предложения, които одобрих.

Погледнах към сградата — предполагаемата ни защитена къща. Няколко лампи светеха. Бяха пуснали и машината, разработена от Хермес — симпатична малка играчка, наподобяваща бавен вентилатор, чиито перки от време на време хвърлят сенки върху щорите и завесите, създавайки илюзия, че вътре някой се движи от стая в стая. Уредът излъчваше и сияние като от телевизионен екран. Можеха да се програмират и гласове, имитиращи разговор. Имаше начин дори да се избере настроението — гневно, весело, съзаклятническо — за да повярва подслушващият наемник, че жертвите му и охраната им, а не работници обитават склада.

— Как са Кеслерови? — попита Фреди.

— По-спокойни от повечето ми подопечни.

Допълних обаче, че Джоан е като зомби и ще й трябва целогодишна терапия, съпругът й пие много и е склонен да стреля по всичко, което се движи, а сестра й Мари — когато не е изпаднала в истерия — се притеснява повече за любовника си, отколкото от професионалния убиец.

— Предупредих те за сестрата, Корт. Като ти писне тази работа, защо не се замислиш да напишеш сценарий за някой филм от сорта на „Доктор Фил“?

— Отивам на позиция — отвърнах.

Той ме стрелна с очи. Погледът му съдържаше десетина послания, които инстинктивно разчетох. Фреди, с когото се бях запознал преди години при необичайни обстоятелства, беше единственият човек в света, с когото мога да си партнирам в подобни операции. Аз съм стратегът — подбирам ходовете — а той е тактикът, замислящ как да приложи решенията ми.

От гледна точка на играта аз избирам камъка… а Фреди свива ръката в юмрук.

Поех по дълго буренясало дере, граничещо с гъста горичка отдясно, с миризливия канал отпред и с треволяк и купчини машинарии отляво. В края му, под прикритието на тъжната растителност, инсталирах подслушвателно устройство — дванайсетинчов параболичен диск, представляващ свръхчувствителен микрофон — и си надянах слушалки. Насочих диска към склада, под прозореца, оставен нарочно отворен.

Зареях поглед отвъд склада и в средата на „имението“ ни забелязах два цивилни автомобила върху блокчета. Седан „Шевролет“ и ван „Додж“, ръждясали и покрити с графити, някои от които бях изрисувал лично преди няколко години.

Вече сам и много самотен, аз се озърнах още веднъж, а по гръбнака ми пробяга тръпка от очакване и вълнение.

И страх, разбира се.

Както ми повтаряше Аби, а аз повтарям на своите протежета, в този бранш страхът е необходимост. Ако не те е страх, няма да действаш ефективно.

Минаха десет минути — дълги, безкрайни десет минути.

— Екип Едно до командния пост — пропука глас в слушалките ми. — Улових движение на север.

— Команден пост до Едно. Продължавай.

— Непознат обект се придвижва бавно. Тъмни дрехи, вероятно мъж. Сега изчезна от поглед. Намира се в квадрант осемнайсет.

— Оръжие?

— Не се вижда.

Изопнах гръб и се наведох напред да погледна в посоката, където бе забелязан обектът — отсрещния край на двора. След минута взиране в жълти и зелени трънаци, аз също мярнах движение. Човекът се прокрадваше откъм глуха улица право към склада.

— Видях го — обади се жената. — Няма оръжие. Май не е Лавинг.

— Навярно партньорът — отвърнах. — Но не е сам. Лавинг сигурно също е някъде наоколо.

Тръпка премина от врата до опашната ми кост.

И останалите докладваха какво виждат — или в повечето случаи не виждат — от съответните си позиции. Предпазливо промъкващата се към склада фигура спря.

Чух шепот:

— Екип Две. Забеляза доджа, заинтересува се от него.

Не отговорих. Щяха да ми съобщят подробностите, щом ги потвърдят. Безсмислено беше да губя време, разпитвайки професионалисти за допълнителна информация. Все едно да ги предупреждавам да действат предпазливо, когато планират залавяне на престъпник. Избърсах длани в панталоните.

— Екип Едно. Пак тръгна. Бавно.

— Екип Две. Внимание! Силно се интересува от доджа. Има ли оборудване там?

— Не — отговори Фреди. — Чисто е. Нека души. Екип Четири, виждате ли нещо? Някаква следа от Лавинг?

— Не.

— Три?

— Не.

После:

— Екип Две е. Партньорът приближава… ръце в джобовете… държи нещо. Мобилен.

Извадих бинокъла си „Алпен 10х32“ и огледах района, но не го видях.

Постарах се да успокоя дишането си — плитко и учестено. Насилих се да се съсредоточа върху една от мантрите си: „Камък, ножица, хартия. Камък, ножица, хартия“.

В този момент чух: „Пук“.

Точно зад мен.

Застинах и бавно извърнах глава.

Вдигнал пистолета си със заглушител срещу мен, Хенри Лавинг бързо сведе очи, извил уста в бледо разочарование, че не е избегнал сухата клонка.