Джефри Дивър
Пастирът (10)

Глава 9

Райън излезе от спалнята, понесъл принадлежностите си за бръснене. Измит, със сменена риза.

И подпийнал. „Бърбън“, помислих си. Солидно количество.

Позволявам си вино и бира понякога, но от алкохола наистина изглупяваме и ставаме нехайни. Доказал съм го. Когато участвам в игра, изискваща умение, а не късмет — шах, „Арима“ или Уей Чи — и не съм в настроение да се съревновавам, пийвам по чаша вино. Случайните успехи, дължащи се на рисковани, непредсказуеми ходове, вдъхновени от доброто каберне, са далеч по-малобройни от грешките, предизвикани от него.

Добавих навика на Райън да пие към списъка с фактори, с които да се съобразявам, наред със страстта към оръжията и ролята му като закрилник на семейството. Обобщих положението — въоръжено, алкохолизирано ченге с героичен комплекс; жена в шок — макар още да не го съзнава — и ядосана (също подсъзнателно) на съпруга си, задето им е навлякъл тази трагедия; вятърничава, безотговорна сестра с ниско самочувствие, която се мята между страх и нетърпимо лекомислие.

Всичките ми подопечни, естествено, си имат слабости — аз самият също — и ако странностите им влияят върху работата ми, просто ги отбелязвам и ги компенсирам; ако ли не — забравям ги и се съсредоточавам върху задачата. Пастир съм, а не родител.

Джоан също забеляза истинската причина за дискретното оттегляне на съпруга си в спалнята, но не го показа. Само ме стрелна с поглед.

Сварих кафе и си налях щедра доза в пластмасова чаша. Застанах в ъгъла и помолих Райън да поговорим на четири очи като колеги. Настанихме се, но преди да отворя уста, той ме изпревари:

— Виж, Корт. Сгреших. Искам да кажа… Джоан беше права. Без теб щяхме… дори не искам да си го помислям.

Значи все пак беше чул думите на съпругата си.

Приех благодарността с кимване и отбелязах, че подпийне ли, става приветлив и сантиментален, а не враждебен. Ако не носеше пистолет, щях да го насърча да си сипе още.

Коментарът му прозвуча силно, за да го чуе Джоан. Реших, че косвено се извинява и на нея.

— Смяташ, че са те взели на прицел погрешка, но ако не е така, искам да открием кой е наел Лавинг.

— Поръчителят — обади се Райън. — Така ги наричате, нали?

— Да.

— Отначало го взех за пълна глупост, но след случилото се в къщата… искам да кажа… не звучи логично някой да си създава толкова главоболия, ако не предполага, че знам нещо.

— Не и Хенри Лавинг — отвърнах. После обясних, че винаги се опитваме да разкрием поръчителя. — Арестуваме го и обикновено получаваме информация, която ни отвежда до наемника. Или той просто изчезва, понеже ги интересуват само парите. Задържим ли поръчителя, няма кой да му плати. И той се изпарява.

— В момента работя само по два съществени случая.

„Така ли?“, изненадах се. Полицай на възраст, при това опитен, в град като Вашингтон би трябвало да е затрупан с отворени дела.

— Опиши ми ги подробно — помолих. — Ще наредя да ги проверят. Внимателно. Няма да подкопаят разследването ти.

— Сигурно съм закопчал стотина престъпници. Не, повече. Може да е отмъщение.

Поклатих глава.

— Не мисля.

— Защо?

— Първо, той не търси физическа разправа. Иска информация. А и ти си работил на улицата.

— Да.

— Колко пъти мотивът беше отмъщение? И що за хора бяха извършителите?

Райън се замисли.

— Дузина. Обикновено ревниви любовници или гангстери, разчистващи неразплатени сметки. Прав си, Корт. Не е отмъщение.

— Разкажи ми за случаите.

Обясни ми, че първият бил подправен чек, подписан от името на мъж, служител в Пентагона.

— Жертвата се казва Ерик Греъм. Цивилен анализатор.

Откраднали чековата книжка от колата му в центъра на Вашингтон. Престъпникът бил умен. Проверил баланса по сметката на Греъм, написал чек за почти цялата сума и я препратил към анонимна онлайн сметка. После поръчал златни монети. Доставили му ги в пощенска кутия, той ги взел и вероятно ги бе продал срещу пари в брой. Хитра схема за пране на пари. Престъпникът не представил лично чека никъде, прибрал само монетите от пощата.

— Горкият кучи син — додаде Райън. — Знаеш ли колко е имал в сметката? Току-що бил внесъл четирийсет хиляди.

Джоан седеше до нас, вперила поглед в пуснатия тихо телевизор. Очевидно следеше разговора ни.

— Толкова много в чекова сметка? — вметна. — Малко подозрително, не мислиш ли?

Спомних си, че е работила като статистик и лесно борави с цифри, а следователно отговаря и за семейното счетоводство. Направи ми впечатление също, че сякаш за пръв път чува за случая. Стори ми се странно, понеже от опит знаех, че съпрузите често обсъждат работата си. После обаче си припомних колко е чувствителна към грозната страна на живота; сигурно дори престъпленията, които не включват насилие, бяха забранена тема.

Райън обаче отговори, че е проверил това.

— Продал акции и внесъл парите в сметката, за да плати учебната такса на сина си в университет от Бръшляновата лига. Трябвало да ги преведе след седмица.

— Някакви следи? — попитах.

— Започнах разследването едва преди десет дни. Не бях стигнал далеч. Пощенската кутия, от която са прибрани монетите, се оказа в Ню Джърси. Мъжът, който ги взел, бил азиатец, двайсетинагодишен. Свързах се с нюаркското управление, но познай — имат по-сериозни грижи от подправени хартийки.

По целия Източен бряг именно в Нюарк срещаха най-сериозни проблеми с наркотиците и организираните банди.

— Провери ли върху какво работи? — попитах.

— Кой?

— Жертвата. Мъжът, чиято чекова книжка откраднали.

Райън се взря в дебелия килим. После каза:

— В Пентагона?

— Да.

— Не. Защо?

Забелязах, че отбранителният тон се е завърнал.

— Питах се дали е случайно престъпление или са го нарочили.

— Изглеждаше случайно. Взимаш и бягаш. Откраднали са спортна раница, малко дрехи, нищо класифицирано.

Поисках подробности, имена, телефонни номера, адреси. Той отвори голямото куфарче, пълно със стотици листове, и намери найлонова папка. Предостави ми информацията, за която помолих. Уверих го отново, че няма да изложа на опасност разследването.

— Оценявам го.

— Кой е другият съществен случай?

— Финансова измама — отвърна той.

— Като Мадоф?

— По-малка. Но принципът е същият. И ще нанесе подобна вреда. Относително казано. Мадоф съсипа живота на много богаташи. Заподозреният може да съсипе много бедни. Според мен това е по-лошо. Те нямат резервен вариант.

Обясни, че разследваният финансов консултант бил обвинен, че набелязва хора с ниски доходи, предимно в кварталите с малцинства.

— Как се казва заподозреният?

— Кларънс Браун. Пастор е.

Повдигнах вежди.

— Знам. Възможно е наистина да е духовник, но е и чудесно прикритие да спечелиш доверието на инвеститорите, особено в онази част на града. Получил е сана си по интернет.

Райън добави как с изненада установил, че мъжът има почти хиляда клиенти, и макар поотделно вложенията да са били малко, общите постъпления достигнали значителна сума.

През последните месеци неколцина клиенти се опитали да изтеглят средствата си, но Браун отлагал с различни оправдания — класическите симптоми на финансова пирамида. Клиентите се оплакали в полицията и случаят се появил върху бюрото на Райън. Той снел показания от десетина жертви и започнал да разплита нишките на схемата на Браун. Пасторът обяснил на Кеслер, че забавянето при връщането на сумите се дължи на технически проблеми и на естеството на избраната инвестиция. Не живеел охолно. Офисът му изглеждал скромно, намирал се в търговски център в югоизточен Вашингтон. Браун живеел под наем на същата улица.

— Защо — полюбопитствах — градската полиция разследва случая, при условие че става дума за финансова злоупотреба?

Райън се усмихна насила.

— Защото са дребни риби — и престъпникът, и жертвите. И ги поема незначително ченге.

Настъпи неловко мълчание.

Той пак започна да рови из претъпканото куфарче. Извади някакви документи, а аз си записах подробностите и за този случай.

— Други?

Той сви рамене.

— Както казах… затишие. Останалите случаи са маловажни. Измами с кредитни карти, кражби на самоличност. Не са замесени крупни суми. Предимно дребни престъпления. — Той извади бележник и нахвърля данните. — Нищо особено. — Сви рамене. — Това е всичко.

Аз му кимнах благодарно.

— Много полезна информация. Веднага ще пусна някого по следите.

Отнесох записките си на масата в ъгъла, включих лампата — в помещението беше тъмно заради спуснатите завеси и щори — и се обадих по телефона.

— Дюбоа.

— Клер, имам сведения за случаите на Кеслер. Искам да разбера дали е възможно някой замесен — заподозрени, свидетели, жертви, който и да е — да е наел Лавинг. Искам да проучиш всички играчи.

— Добре. Готова съм.

Дюбоа никога не използва обръщения. По-млада е от мен почти двайсет години, което я поставя някъде в зоната между „сър“ и „Корт“.

Издиктувах й информацията за случаите на Райън Кеслер.

— Мъжът с откраднатата чекова книжка работи в отбраната? Трудно ще е. Независимо дали са униформени, цивилни или частни изпълнители, всички мразят да говорят пред външни лица. Дори вътрешни външни лица като нас. Имаш ли връзки там?

— Не — отвърнах.

Тя замълча. По навик замяташе непрекъснато кестенявата си коса зад ушите. Представих си жеста. Кичурите никога не се задържаха дълго на едно място. Също като нея.

— Познавам един човек. Излизаше с приятелката ми. Беше чалнат. Играеше много игри. Не от твоите. И не любовни или съпружески. Разиграваше сценарии за Пентагона и ЦРУ. Сценарии за трета световна война например. И за четвърта световна война. Наистина го правят. Плашещо е, нали? Винаги съм се питала дали има и пета. Както и да е… ще му се обадя. Ще проуча и пирамидата. Аз не инвестирам. Предпочитам да спестявам под дюшека.

Преди да затворя, чух звънтене — от гривната й, естествено.

Бях сигурен, че ако има връзка, дори незабележима, между случаите на Райън Кеслер и поръчителя на Хенри Лавинг, Дюбоа ще я открие. Въпреки младостта си, тя се справяше по-добре с разследването от мен — по-умело проследяваше нишките. Не притежаваше съзнанието на непоправим играч, с което аз явно съм роден, и смъртоносната партия шах между мен и наемниците не й се удаваше по природа. Ала беше упорита като териер, умна и коварна, ако ситуацията го изискваше. Заради трескавия си темперамент и пъргавото съзнание сипеше водопади от думи, които сплашваха и смайваха събеседниците й. Или ги запленяваха. (Всъщност преди година получи предложение за женитба, след като разпитва часове наред мъж, когото ни бяха поверили за охрана. Оказа се бивш кадър на силите за борба с организираната престъпност и Клер го определи като „изначално неподходящ брачен материал“.)

Преди година Барбара — личната асистентка, която деля с още един пастир — ме улови как гледам Дюбоа с нещо като усмивка — нетипично за мен изражение. Беше израз само на възторг, след като младата жена ме засипа с полезни сведения за потенциален поръчител. Тази усмивка обаче означаваше всичко за Барбара — самотна майка на петдесет и постоянен обитател на света на онлайн чифтосването. Реши, че погледът ми излъчва романтика, и по-късно ме попита защо не поканя Дюбоа на среща. (Спомена нещо на тема „пролет-есен“, което ми се стори малко прекалено при тази разлика от двайсет години.)

Във всеки случай, аз, разбира се, отклоних подканата. Професионалният ми възторг от протежето ми обаче не угасна и аз не престанах да го изразявам, макар и с характерната си сдържаност.

Въведох бележките си в лаптопа, кодирах файла и го запазих.

Мари се присъедини към нас. Незнайно защо се беше преоблякла и си беше подновила грима. Около нея витаеше аромат на цветя. Изглеждаше още по-привлекателна отпреди. Интересно, но макар двете сестри да си приличаха в много отношения, само Мари бих определил като сексапилна. Отиде до кафемашината и си наля. После остави чашата и приведе глава, вперила очи във вазата с цветя върху скрина. Вдигна фотоапарата и засне дузина бързи кадъра. Отбелязах си наум да прегледам всички снимки, които е направила, откакто взех семейството под крилото си, и да се погрижа да изтрие всички, на които присъствам аз или мои колеги.

После Мари си спомни за кафето, погледна към мен и ми напълни чашата.

— Благодаря.

— Нещо допълнително?

— Не, предпочитам го чисто.

Погледна ме, сякаш иска да каже нещо, но замълча. Получих съобщение, прочетох го и изпратих отговор. Обърнах се към подопечните си.

— Новата кола е тук. Скоро потегляме.

— Тъкмо се канех да изуя обувки и да си включа някой мач — пошегува се Райън.

Поведението му се отличаваше коренно от първоначалното. Мисията, която му отредих, и алкохолът очевидно помагаха.

Станах.

— Стойте тук. — На Райън заръчах: — Не отваряй вратата никому, освен на мен.

Той кимна и си намести кобура.

Излязох навън и заобиколих крилото към паркинга зад мотела. Появи се тъмнозелен ван „Юкон“. Паркира, следван от „Форд Таурус“. Махнах с ръка и возилата спряха до мен. От джипа излязоха двама мъже.

Младият служител в организацията ми, Лайл Ахмад — мускулест, смугъл бивш морски пехотинец с късо подстригана коса — беше клонинг, телохранител. Запознах се с него, когато охраняваше американското посолство във Варшава, а аз бях агент в Бюрото за дипломатическа сигурност и разследване в Държавния департамент, където работех, преди да се присъединя към сегашната си организация.

Лайл Ахмад беше мълчалив, интелигентен и се славеше като полиглот — изгряваща звезда в службата.

Били — нашият отговорник по транспорта — шофираше вана. Длъгнест мъж, за чиято възраст не смеех да гадая, с рунтава коса и дълбок белег, от който само с усилие на волята можеш да отлепиш очи. Обичаше колите, камионите, мотоциклетите, всичко, задвижвано от „мъртви динозаври“, както се изразяваше той — газ, бензин или дизел. Не само поддържаше флотилията ни, но съумяваше да разиграва трите или четирите дузини возила, които организацията ни притежаваше, като кубчето на Рубик — да ги подменя, да развежда персонала и подопечните насам-натам. Колекцията ни беше забележителна — след заплатите и защитените къщи транспортът беше най-голямото перо в бюджета ни. Превозните средства са като пръстови отпечатъци. Наред с клетъчните телефони и кредитните карти, колата е идеално средство за проследяване. Затова гледахме често да сменяме автомобилите.

Били кимна към нисана.

— Готова ли е да потегля?

— Да.

Разменихме си ключовете и той тръгна.

Мъжът, слязъл от тауруса, беше Руди Гарсия — младият агент от ФБР, когото Фреди доведе в дома на Кеслерови.

Ръкувах се с него, представих го на Ахмад и тримата се върнахме в мотелската стая.

Представих новодошлия на Кеслерови и на Мари, която прошепна на сестра си:

— Симпатяга е.

Нежененият Ахмад реагира с поруменяване и нищо друго. Забелязах тревогата в кимването на Райън, сякаш се притеснява появата на подкреплението да не го лиши от възможността да се пораздвижи като моя дясна ръка в залавянето на Лавинг.

В същия момент телефонът ми иззвъня. Върху екрана се изписа номер от организацията ми, но не очаквах да чуя въпросния човек.

— Хермес — поздравих.

Името беше истинско, произнасяше се обикновено без началното „Х“ — и принадлежеше на техническия ни директор, отговарящ за наблюдателните, комуникационните и компютърните ни системи.

— Корт — долетя настойчивият му глас с нюанс на акцент с неизвестен произход, — и да не ти се вярва, получихме сигнал по високоговорителя, онзи, свързан с нисана „Армада“. А преди петнайсет минути някой се е появил в примамката в северозападния квартал.

Сърцето ми затуптя като чук.

— Добре. Благодаря, Хермес.

Изключих телефона. Замислих се. Да или не?

После съобщих на подопечните си и на Гарсия и Ахмад, че е настъпила малка промяна в плановете.

— Оставате тук още няколко часа. Ако сте гладни, Лайл или Гарсия ще поръчат от румсървиса. Никой да не напуска помещението. Няма да се бавя.

— Какво става, Корт? — попита Райън.

Постарах се да свия небрежно рамене.

— Трябва да се срещна с някого във връзка с мисията.

Излязох бързо, без да обяснявам, че този някой е Хенри Лавинг.