Джефри Дивър
Пастирът (73)

Глава 72

Джоан Кеслер ме чакаше в „Галерия“ в Тайсънс Корнър — по-модерния от двата търговски центъра, долепени един до друг край магистралата в съседство с административната сграда, където бях разпитвал Аслан Цагаев.

В „Галерия“ се помещават магазини на „Риц-Карлтън“, „Дебиърс“ и „Версаче“ и винаги съм се чудил как оцелява, понеже освен по Коледа винаги е почти безлюдна.

Седнала до поразклатена маса, Джоан стискаше чаша чай в просторната зала в центъра на мола. Пак „Старбъкс“.

Около месец след приключването на операцията подопечните запазват кодираните си телефони — за всеки случай. След това софтуерът блокира кодовете и номерата и те ги изпращат в пощенска кутия или ги изхвърлят. Преди половин час бях получил съобщение от Джоан с молба за среща.

Вече се бях обадил на нея, на Райън, и разбира се, на Аманда и им бях обяснил всичко. Взехме си сбогом. Подписах и документа, прекратяващ официално операцията.

Очевидно не съвсем.

Взех си кафе и седнах при вглъбената жена.

— Как се чувстваш? — попита ме тя.

Изпитвах неудобство да обсъждам болежки и незараснали пръсти на краката и лаконично отвърнах:

— Добре. А Райън?

— Възстановява се. Утре се прибира вкъщи.

— Аманда?

— Добре е. Взела е на мушка корупцията във Вашингтон.

— Наглеждай блоговете й — казах. — Не бива да ме споменава.

— Вече проведох този разговор — усмихна се Джоан.

— Гледа ли новините? За Стивънсън?

— Да… Виж, Корт, останах с усещането, че никой от нас не ти благодари както трябва. Мислех си за всичко, което направи. Едва не те убиха. А ние не сме ти близки. Ние сме никои.

Възцари се неловко мълчание.

— Вие сте работата ми — наруших го най-сетне.

— Въпреки това ти благодаря.

Разбирах обаче, че поиска да се срещнем не само за да ми изкаже признателност. След известно време Джоан добави:

— Има и още нещо. Една молба. Не бива, но… не знаех към кого другиго да се обърна.

— Разбира се. Давай.

— Става дума за Мари. — Джоан приведе глава. — И тук се провалих.

Чаках, съзерцавайки зяпачите пред витрините.

— Отказва да разговаря с мен, но случайно дочух. Пак се пренася при Андрю. Опитах се да я разубедя, но тя дори не ме изслуша. Грабна си куфара и излетя през вратата… Тя пак ще се остави да я нарани.

Джоан ме докосна по ръката. Странно усещане. Когато възприемаш подопечните си като пионки, които трябва да пазиш, физическият контакт не е обичайно явление. Аби ни съветваше да го отбягваме.

Тази мисъл, разбира се, ми навя спомени за целувката на Мари над река Потомак.

— Ще поговориш ли с нея? — прошепна Джоан. — Моля те. Знам, че не ти влиза в задълженията. Но тя отказва да ме изслуша. Може би никога няма да ми проговори…

В очите й блеснаха сълзи. Едва за втори път, откакто я познавах.

Чувствах се неловко.

— Къде е сега?

— Уговори си среща с него след час във Вашингтон Парк.

Както ясно съм обяснил на Клер Дюбоа и другите ми протежета, задачата на пастира приключва в мига, когато арестуват или неутрализират поръчителя и наемниците му. Терапията, разводите, трагичните инциденти, щастливите завършеци — всички тези възможни финали нямат нищо общо с нас. Когато след преживяния ужас животът на Кеслерови потечеше в нормалното си русло — по един или друг начин — аз щях да съм в ново убежище или някъде по пътищата, пазейки нови подопечни.

— Моля те.

Отново си спомних зъберите над река Потомак. И буйно разпенените й води под мен.

— Добре…

Тя притисна още по-силно ръката ми.

— О, благодаря ти…

Избърса сълзите. Станах.

— Корт…

Обърнах се.

— Веднъж стана дума какво е да вкусиш от два живота. Да имаш професия като твоята или моята и после да създадеш семейство… Казах, че е невъзможно да имаш и двете. Но не съм съвсем сигурна. Може би ти ще успееш. Ако постъпваш, както трябва. — По лицето й грейна нехарактерна усмивка. — И ако го желаеш истински.

Не знаех как да й отговоря. Кимнах за сбогом и накуцвайки леко, тръгнах към колата.

След четирийсет минути пристигнах във Вашингтон Парк, недалеч от Дюпон Съркъл. Паркът беше малък, наследство от ранните дни на града. В града слагат нови пейки. Чувам, че били изработени от рециклирани гуми и картонени опаковки. Много екологично и благотворно за човечеството, разбира се, но аз предпочитам по-старите, като тези тук. Изглеждат, сякаш са от времето, когато Теди Рузвелт е работел на три мили оттук, на Пенсилвания Авеню. Черно ковано желязо, ръждясало тук-там, с дървени греди за седалки, грапави от честото немарливо пребоядисване.

През парка минаха мъж и жена, поспряха да разгледат един храст — камелия, струва ми се, разцъфнала пищно, и продължиха. След минута паркът опустя. Денят беше ветровит, облачен. Паркирах така, че да виждам всички пейки и да забележа Мари, откъдето и да се появи. Изключих двигателя и спуснах козирката на предното стъкло. Бях достатъчно невидим. Опитах да й позвъня, но се включи гласовата поща. Предположих, че е изключила телефона си, за да не се обажда сестра й.

После дойде още един човек. Обезсърчено познах Андрю — Клер Дюбоа ми бе изпратила негова снимка, когато я помолих да го проучи като възможен поръчител в случая с Кеслерови. Разговаряше по телефона и ходеше нехайно по алеята. Озърна се, постоя прав и накрая седна. Кръстоса крака. Не виждах изражението му — намирах се на четирийсетина крачки — но не се усмихваше и жестовете му излъчваха раздразнение. Би бил лесен противник в игра — заради темперамента и реещия се ум.

Понеже той пристигна пръв, шансовете ми да поговоря с Мари намаляваха, освен ако не я пресрещнех по пътя.

И този вариант обаче отпадна. В същия момент тя се появи откъм другия край на парка. За разлика от Андрю се усмихваше, очевидно радостна, че го вижда. Стъпваше ведро, понесла малък хартиен плик „Нейман Маркъс“ и чантата с фотоапарата. Зад нея като кученце се търкаляше вече познатият ми куфар на колелца. Подарък ли имаше в плика? Предположих, че се е завърнала към колебливата си детинска роля към стремежа за мъжко одобрение, който бях забелязал, когато оставяше съобщение на телефона на Андрю. С него се държеше съвсем различно, отколкото с някого като, да речем, мен.

Господин екскурзовод…

Андрю я забеляза и кимна, но не се усмихна и не изключи телефона. Почудих се дали не води безсмислен разговор, за да демонстрира превъзходство. Животните проявяват доминантно поведение като това, но го правят от инстинкт за самосъхранение, а не от егоизъм. Знаех, че Андрю е наранявал Мари преди, и от пренебрежителното му отношение съдех, че и сега е заплаха за нея, както смяташе Джоан. Нещо в начина, по който я огледа. В очите му припламна гняв. Любопитно, но рядко го забелязвам у поръчителите и наемниците, наблюдавам го само у подопечните. Гневът е непрофесионална проява и наемник, който губи самообладание, не оцелява дълго, защото допуска грешки.

Понеже работната ми седмица бе приключила, бях оставил глока в заключеното чекмедже на бюрото ми. Все пак винаги можех да се обадя в полицията. Наблюдавах напрегнато, претегляйки всички съществени подробности. Той носеше ръкавици. По-рано бях забелязал, че на хълбока му се очертава нещо твърдо. Носеше голяма раница, която може би съдържаше оръжие. Не носеше очила, които да подсказват уязвимост и да предоставят на противника предимство в битката или в бягството. Андрю очевидно беше силен и в добра форма.

Недостатъчна информация… но все пак ми даваше някаква представа за опонента и стратегията му.

Мари обаче сякаш не забелязваше заплахата и явно беше доволна от срещата. Тя седна усмихнато, целуна го по бузата, до която не бе долепен телефонът. Той я улови за ръката и миг-два не й обърна повече внимание.

После приключи разговора, прибра телефона и се обърна усмихнато към нея. Не чувах думите, но разговорът изглеждаше безобиден. Сигурно я питаше къде е била през последните дни, а тя му каза истината — разбрах от изписалата се по лицето му изненада. Накрая той се разсмя.

„Каквото и да мислиш, че става, Корт, както и да ти се струва на пръв поглед, недей да градиш хипотези. Наблюдавай внимателно.“

Разбира се, Аби.

Ухилването на Андрю се превърна в похотлива усмивка и той я прегърна. Прошепна нещо — навярно покана да се прибират в апартамента му. От проучването на Дюбоа знаех, че живее недалеч оттук.

Мари поклати глава и отблъсна ръката му от рамото си. Премести се встрани. Помълча малко, пое дълбоко дъх и заговори, отбягвайки очите му. Отначало изглеждаше смутена, но после набра скорост и се взря в безизразното му лице.

Той махна с ръка и се приведе към нея. Каза нещо, но тя поклати глава.

Взе чантата и извади снимка в рамка — натюрморта, който бях забелязал в къщата на Кеслерови. Сега разбрах, че сигурно й е подарък от Андрю. Негова фотография. Подаде му я.

Е, интересно. Мари скъсваше с него.

Той погледна снимката и се усмихна тъжно. Заобяснява й нещо. Приведе се за целувка, но тя се отмести още малко.

Той кимна. После скочи гневно и хвърли снимката към тротоара. Тя се разби на парчета. Мари се присви, за да избегне отломките. Той се протегна и я сграбчи за ръката. Тя сбърчи чело и извика от болка. Дланта в ръкавица се сви в юмрук.

Аз отворих вратата и излязох бързо…

В същия миг Мари се изправи и му залепи силна плесница. Андрю не очакваше съпротива и ударът го свари неподготвен. Мари го бе улучила по носа — болката сигурно беше непоносима; знаех го от личен опит, понеже един подопечен веднъж ме блъсна неволно с лакът.

Андрю се строполи върху пейката, превит одве, стиснал окървавеното ли лице.

— Мръсна кучка!

— Казах ти, че няма връщане назад — твърдо отсече тя.

Извън колата ги чувах ясно.

Той стана отново и се пресегна слепешката към нея, но тя го бутна спокойно и силно. С просълзени от болката очи, той се олюля и падна върху алеята. Изправи се на крака и отстъпи назад, ровейки из джобовете си за хартиена кърпичка.

— Ти ме удари, кучко! Ще се обадя в полицията!

— Няма проблем — отвърна невъзмутимо тя. — Само ще ти напомня, че зет ми е полицай. С радост ще си поговори с теб. Ще доведе и приятелите си.

Доволно отбелязах, че под моя опека Мари се бе научила да открива — и да използва — слабите места на противника.

Погледна го — сякаш със съжаление.

— Повече не ми се обаждай.

После преметна чантата с камерата през рамо, обърна се и теглейки куфара, бавно се отдалечи. Почаках да видя дали Андрю ще я последва. Явно се двоумеше. Грабна останките от раздробената рамка и ги запрати още веднъж към земята. После пое в обратната посока, притиснал с ръкавицата кървящия си нос.

Аз се върнах в колата, включих двигателя и тръгнах в посоката, накъдето се отправи Мари. Забелязах я на следващата пресечка. Чакаше на светофара. Прокара ръка през косата си и вдигна глава към тъмнеещото небе. Сигурно долавяше сладкия дъх на есенни листа и още по-сладкия мирис на пушек от камина, който долиташе и до мен през отворения прозорец на волвото.

Светна зелено. Мари пресече улицата и тръгна към високия огледален „Хаят“.

Аз паркирах пред хотела и показах служебната си карта на пътния полицай, който кимна и продължи нататък.

Изключих двигателя.

Видях как Мари влиза през въртящата се врата. Озърна се и застана пред рецепцията, подавайки куфара си на пиколото. Поздрави мъжа на рецепцията и извади личната си карта от портфейла.

Уверил се, че и последният ми подопечен е в безопасност, аз най-сетне включих колата и се влях в потока коли, за да се прибера у дома.