Джефри Дивър
Пастирът (71)

Глава 70

Седях в кабинета на Арън Елис, за кой ли път загледан в рисунките на децата му. Може би копа сено с кули. Или жълт замък, златен или месингов. Загадка.

Беше десет и половина сутринта. Клер Дюбоа се настани на стола до мен. Шефът ми каза:

— На път е.

— Всъщност — влетя в стаята друг глас — voilà! Той е тук.

Държавният прокурор Джейсън Уестърфийлд спря на прага.

— Защо говориш толкова мрачно днес, Арън? Ха! Шегичка! Разрешено ли е pour entrer?

Сега беше облечен като прокурор, съвсем различно от съботната камуфлажна дегизировка.

Елис махна към столовете пред масичката за кафе.

Стройният мъж влезе, последван от асистентката си Крис Тийзли. Неволно ме осени интересна идея — адютантките и на двама ни бяха привлекателни жени, по-млади с повече от десетилетие. Забелязах как Крис Тийзли стрелва с поглед непретенциозния костюм на Дюбоа и сребърната й гривна. Със съжаление отбелязах също, че протежето ми регистрира огледа.

— Е, да се залавяме за работа — подхвана Уестърфийлд. — Останах много изненадан, че врявата се вдигна толкова нависоко. — Поне този път усети колко абсурдно смесва метафорите и се поколеба. После продължи: — Сенатор. Хмм…

Дразнещият му тон и поведение не бяха се променили от предишната ни среща. Е, от всичките ни срещи.

Наместих леко крака си. Преглътнах болката. И се съсредоточих отново върху разговора.

— Та значи, Корт… Разказвай… s’il vous plait.

Повторих почти дословно речта си пред Санди Албъртс — че Лавинг е нает заради намерението на Аманда да посвети блога си на смъртта на ученичка, насилена от Стивънсън.

— Как се досети?

Обясних му, че идеята ми хрумна, когато разговарях с Аманда в колата пред изоставената военна база. От всичко, което научих за живота й през последния месец, вниманието ми привлече доброволното й участие в училищната програма за предотвратяване на автоагресията и блогът за самоубийството на Сюзън. Реших, че там се крие причината за наемането на Лавинг.

— Но как стигна до Стивънсън? — попита Тийзли.

— Сенаторът сам ми помогна. Стори ми се любопитно, че в самото начало на операцията личният му асистент дойде да проучва проблема с незаконното подслушване. Снощи помолих Клер да разбере дали Стивънсън наистина е насрочил изслушване по темата в сенатската комисия. Не беше.

Осъзнах как съм се подвел, че Стивънсън се е опълчил срещу незаконното подслушване от идеологически съображения; всъщност той никога не бе коментирал въпроса. Речта му в колежа — където навярно се е срещнал със Сюзън — беше класическа реторика за върховенството на закона.

— С Албъртс просто бяха скроили план да надничат над рамото ми, докато охранявам Кеслерови.

Спогледахме се с Арън. Уестърфийлд очевидно не знаеше за простъпката ми преди няколко години, когато включих нелегално Лавинг в списъците за подслушване. Сигурно и Стивънсън нямаше представа. Случаят можеше да изскочи наяве. Или не. Бъдещето щеше да покаже.

— Хрумна ми, че Стивънсън се слави като почитател на по-млади жени. И редовно чете лекции в колежи. От Охайо е, недалеч от Чарлстън, Западна Вирджиния. Подходящ сборен пункт за среща с Лавинг. Помолих Клер да провери телефоните и пътническите документи, да потърси дали в миналото не е плащал на жени да се откажат от съдебно преследване. — Свих рамене. — Беше хипотеза, не бях сто процента сигурен, затова организирах ужилването с „Глобал Софтуер“, за да видя дали Албъртс ще се хване на въдицата и ще се опита да натопи Питър Ю.

— Да, видях сигнала за компанията — кисело вметна Уестърфийлд, мислейки навярно как за пореден път съм подвел и него, макар в случая да не му бях подхвърлил кокал за отвличане на вниманието.

— Убеден съм, че Албъртс ще проговори.

Затворническа дилема…

— Но да похитиш момиче с намерение да го измъчваш… и да използваш наемници от сферата на сигурността… Мащабна операция, екстремна. Защо? И защо срокът беше до понеделник? Защо информацията им трябваше до снощи?

Очевидно беше. Обясних:

— Първо, естествено, Стивънсън не е искал да отиде зад решетките и се е опитал да смълчи всички свидетели, които могат да го свържат със смъртта на Сюзън. Но са замесени и други лица.

Уестърфийлд наостри уши. Конспиративните теории въздействат безотказно.

— Какво имаш предвид? — попита.

— Кандидатът за Върховния съд, например. Гласуването в сената е утре. Аманда щеше да пише за Сюзън цяла седмица, да търси причините за самоубийството.

Затова бяха наредили на Лавинг да се добере до момичето до понеделник. Прокурорът каза:

— Все пак не схващам връзката.

Уточних, че Стивънсън е човекът, сформирал коалицията за избирането на съдията с десни убеждения.

— Мобилизирал крехко мнозинство — от един глас. В случай че го задържат или само да замесят името му в скандал за изнасилване, коалицията щяла да се разпадне и републиканските амбиции да рухнат. Сигурен съм, че са замесени хора от политическата организация, подкрепяща Стивънсън, както и от лобистката фирма на Албъртс.

В очите на Уестърфийлд блесна хищен плам.

— Това ми харесва.

— Виж яростта, партизанщината. Мнозина са готови на всичко, за да извоюват съмишлениците им победа.

В Конгреса крещят оглушително… Крещят навсякъде.

Уестърфийлд погледна към Тийзли, която настървено си вземаше бележки, и повтори:

— Това ми харесва, Корт. Добре…

Но очевидно имаше едно наум. Подготвих се да го чуя.

— Само че… — Той се залюля върху кльощавия си задник и вдигна очи към тавана. По лицето му се изписа съжаление — искрено или мнимо. — Как ти се струва да се пенсионираш с лавров венец?

— Да се пенсионира? — възкликна Арън Елис.

— Нали си спомняш как ни изигра. Предположих, че става дума за празния ван.

— За какво говориш, Джейсън? — попита Елис.

— За инцидента с прехвърлянето на Кеслерови в ареста. Доста неловка ситуация.

Ще има последствия. Излъга ме безочливо…

Предположих, че е присъствал главният прокурор или някой друг от високите етажи на правосъдното министерство. С надеждата да изслуша показанията на Райън Кеслер, прославеното ченге. И кариерата на Уестърфийлд е била поставена на карта.

— Мисля, че оставката ще свърши работа. И едно извинително писмо, в което уведомяваш властите, че си действал на своя глава. — Отново клишета. Не беше ли му направил някой съдия забележка за изтърканите метафори? Уестърфийлд продължи: — Ще се погрижа да получиш всички облаги, разбира се. Но си струва да обмислиш завой към частните охранителни компании. Хей! Та там ще получаваш двойно! Мога дори да ти съдействам.

— Джейсън… — прекъсна го Елис.

— Съжалявам. Наистина — невъзмутимо продължи Уестърфийлд. Отново с мрачно, тревожно лице. — Но ако не приемеш… неприятно ми е да го кажа, но… дочух нещо за подслушване без съдебна заповед.

Усетих как няколко чифта очи се насочват към мен.

Значи Уестърфийлд ми беше напипал слабото място. Много слабо място.

— Ще си стиснем ли ръцете? — попита прокурорът. — И всеки да поеме по своя път. Не ти ли омръзна да си на прицел, Корт?

„Сделката на Неш“, кръстена на известния математик Джон Неш, е любима на теоретиците на играта. И на мен. Подобно на Затворническата дилема и тя е с отворен край. Става дума за следното — двама играчи се състезават за част от нещо делимо. Да речем двама началници, които трябва да си поделят административен асистент с работно време от четирийсет часа седмично. Всеки играч написва на лист хартия по колко часа иска да работи за него асистентът, без да знае желанието на другия. Ако сборът се равнява на четирийсет или по-малко, всеки получава асистента за поисканото време. Ако сборът надвишава четирийсет, никой не получава асистента.

Сега очевидно се бях превърнал в обект на подялба между Елис и Уестърфийлд.

Теорията на играта обаче е приложима само ако правилата са договорени ясно предварително. В „Сделката на Наш“, разиграваща се в този случай, и двамата играчи не подозираха един фактор — че обектът на сделката — тоест аз — също може да се окаже участник в играта.

Уестърфийлд и Елис се впуснаха да предлагат варианти за достоен изход от положението, на които не обърнах никакво внимание.

— Джейсън? — прекъснах ги след малко. Той млъкна и ме погледна.

— Няма да напусна. Няма да пиша никакви писма. Ти ще забравиш случая.

И Елис, и Уестърфийлд примигнаха. Прокурорът впери очи към не по-малко изненаданата си асистентка, която опипваше перлите си.

Хладна усмивка раздели тесните устни на Уестърфийлд.

— Да не би да…

Не пожела да изрече „да ме заплашваш“, но злокобното изречение се бе насочило точно в тази посока.

— Корт, спокойно — намеси се Елис. — Ще измислим нещо. Има място за компромиси.

Станах и затворих вратата.

Уестърфийлд изглеждаше объркан. Елис мечтаеше да е другаде. Дюбоа си позволи нещо като усмивка. Копие на моята.

— Имаш думата — казах й и се облегнах назад.

Уча протежетата си как да се справят с професионални убийци и поръчители. Уча ги и как да се справят със съратниците ни.

Тя се обърна към Уестърфийлд и подхвана любезно:

— Сър, докато разследвахме случая с господин Албъртс и сенатор Стивънсън, решихме за уместно да открием точно кога и как са разбрали, че с операцията по охраната на Кеслерови е натоварена нашата организация. Съществен въпрос, който измъчваше мен и Корт. Няма, разбира се, официални документи, оповестяващи естеството и срока на задачите ни. Жизненоважно е организацията ни да остава възможно най-анонимна. Както навярно се досещате, не бихме могли да действаме ефективно, ако всеки наднича и си пъха носа в работата ни. Всъщност всички агенции в съдебната система получават изрични указания да не споменават за съществуването ни и още по-малко за поетите от нас ангажименти.

— Пъхане на носове? — вдигна раздразнено ръце Уестърфийлд с подтекст: „Давай по същество“.

— Телефонните разпечатки — получени със съответната съдебна заповед, разбира се — свидетелстват, че Санди Албъртс се е обаждал в кабинета ви един час преди да дойде тук в събота да обсъжда темата за нелегалното подслушване с директор Елис и с Корт. Преди това телефонно обаждане нито Албъртс, нито сенатор Стивънсън са знаели, че сме включени в случая „Кеслер“.

— Моят кабинет? Какъв абсурд!

Дюбоа примигна.

— Всъщност не, сър. Ето ви телефонните разпечатки. — Тя разтвори папката и гривната й звънна като камбанка. Тактическите операции бяха приключили и тя си беше закичила пак любимото бижу. — Подчертала съм с жълто информацията. В малко по-светъл цвят, отколкото бих желала. Но ги виждате, нали? Опитах и със синьо. Но ми се стори твърде тъмно.

Крис Тийзли стискаше трескаво бележника си. Симпатичното й бледо лице стана мораво. Перлите сякаш отразиха промяната в тена й, но може би въображението ме подвеждаше.

Тя прошепна:

— Албъртс знаеше за Кеслерови. Знаеше името. Предположих… че се интересува просто кой е назначен да ги охранява. Само това попита. Помислих… помислих… че няма проблем.

Клер Дюбоа, слава богу, не отклони очи от Уестърфийлд и не погледна дори за милисекунда към злощастната си колежка.

— А, да… — проточи прокурорът.

След миг, през който единственият звук в стаята долиташе от гривната на Дюбоа, която прибираше документите в куфарчето си, Уестърфийлд издаде напред долната си устна:

— Най-добре да се заемаме да пратим в затвора сенатора et son ami. — Стана. Асистентката му го последва. — Довиждане, джентълмени… и дами.

Двамата излязоха.

Очевидно неговото слабо място беше по-уязвимо от моето.