Джефри Дивър
Пастирът (69)

Глава 68

— Поуг… какво стана?

Радостта да го видя жив се бореше с изненадата, че е оцелял.

Той не отговори и понеже продължих да го оглеждам, повтори:

— Вода?

— Разбира се. Съжалявам.

Подадох му бутилка. Той изпи половината и изля останалото върху главата си. Разтърка очи и се обърна към медика до мен:

— Би ли погледнал това?

Кимна към изгорената си ръка. Закашля се и се изплю. Сбърчи лице от вкуса на пепел в устата си.

Двама медици го сложиха да седне. Той отказа и да легне, и да вземе болкоуспокояващо. Единият понечи да среже ръкава му.

— Недей! — излая Поуг, разкопча якето и го свали. — Защо да го съсипваме?

Изгореното изглеждаше зле, но Поуг изгуби интерес към дейността на медиците.

— Какво стана? — попитах пак. — Как?…

— Огънят ме приклещи в ъгъла. Успях да се добера до стълбите на балкона, но те хвърлиха още една фосфорна граната. Убих последния противник, но пламъците ми препречваха пътя. Спуснах се по асансьорната шахта към приземния етаж, но си ударих главата и припаднах. Преди половин час се свестих, но не знаех какво ме чака отпред и излязох през аварийния изход отзад.

Обясних му, че Лавинг е направил същото.

— Защо куцаш?

Разказах му.

— Уф… Но разбрах, че си го пипнал.

— Не аз. Райън Кеслер.

Ухили се.

— Е… Как по-точно?

— Джоан.

Поуг изсумтя.

— Хмм… Съпругата му е дала зелена светлина. Ще се оправи ли?

— Така изглежда.

Поуг сбърчи лице — навярно защото продължаваха да го превързват или в отговор на доволната ми усмивка, че го виждам жив.

— Забележително момиче! Оранжев спрей! Прецака ни плановете. Но ми хареса как се гърчеше кучият син.

Характер…

— Поръчителят? — попита Поуг, взрян в просторните поля, отвъд които се простираха десетина шосета.

— Лавинг го предупреди. Но имам следи. Сътрудничката ми ги проверява.

Благодарих му за всичко. Уговорихме се да поддържаме връзка. Поискаше ли да напусне организацията си, бих го назначил на секундата при мен. Макар да не приличаше на човек, готов да отбягва заплахите, както трябва да постъпват пастирите.

Отблъснах се от пожарната кола, върху която се бях облегнал, и преместих леко тежестта си върху наранения пръст.

Болеше здравата! Издишах бавно. Замислих се колко ли щях да издържа, ако наистина имах представа къде е Аманда. Щях да проговоря, разбира се. Съществуват различни мнения относно достоверността на информацията, изтръгната с мъчения. Неоспорим е обаче фактът, че развързват езика. Болката винаги надвива решимостта да мълчиш.

Върнах се в колата и седнах пред волана. Затворих очи и оставих сълзите от спрея да се стичат на воля, което някак си смекчи и болката. Бутилираната вода не помогна особено, но пък сълзите свършиха работа.

Петнайсет минути по-късно получих имейл. Избърсах лице и присвил очи, прочетох какво е написала Клер Дюбоа в отговор на изпратената ми преди малко молба.

Четях съобщението й и обмислях концепцията за ендшпила.

Макар и приложима към множество игри, най-често се среща при шаха и тъкмо в този контекст я бях изучавал детайлно.

Когато наближава краят на играта и идва ред на ендшпила, поведението на играчите се променя коренно и готов съм да се закълна, над дъската винаги настава злокобна тишина. Оцелелите фигури приемат различни роли и значение. Пешките например стават жизненоважни. Не само защото могат да се придвижат до крайната линия и да се превърнат в царици, но и защото служат като защитни валове, ограничаващи ходовете на противника. През по-голямата част от играта царят се крие, закрилян от пажовете си. Но при ендшпила той често също се спуска в атака.

Всеки ход е съществен. На финала шансът погрешен ход да доведе до поражение се увеличава драстично.

При ендшпила изобилстват импровизациите, отчаянието, гениалните проблясъци и моментите на гибелна паника.

И изненадите.

Няколко минути се взирах в записките от разговора с Аманда и в имейла от Клер. После написах нов имейл с предупреждение съдържанието му да се пази в строга тайна. Споменавах неделния компютърен курс при хонорувания професор Питър Ю, който Аманда посещаваше в общинския колеж. През седмицата преподавателят работеше в софтуерната фирма „Глобал Софтуер Иновейшънс“. Той бе раздал на Аманда и другите си ученици екземпляри от софтуер, който да изпробват — програмата за редактиране на снимки например, инсталирана на компютъра на Мари.

Най-интересният факт за Питър Ю обаче беше, че компанията му създаваше не само търговски и потребителски софтуер. „Глобал Софтуер Иновейшънс“ — и специалността на Ю, както се оказа — разработваше военни програми за стратегически анализ на военни действия. Приложението му бе класифицирано като строго секретно.

Дописах имейла и го прочетох.

Пръстът ми се поколеба за миг. После натисна „Изпрати“ и отправи посланието ми в ефира.