Джефри Дивър
Пастирът (60)

Глава 59

Теорията на играта предлага интересната концепция за „подмолния спусък“, приложима при „повторяеми“ игри, при които едни и същи противници се изправят отново и отново един срещу друг. В крайна сметка играчите подбират стратегии в името на общото благо, дори да накърняват собствения им интерес. Научават например, че най-добрият вариант при Затворническата дилема е да откажеш да направиш самопризнания.

Понякога обаче единият от играчите се отклонява от модела и признава — тоест измъква се безнаказано, докато другият получава по-дълга присъда.

По правилото за „подмолния спусък“ в този случай вторият играч може да престане завинаги да съдейства.

Иначе казано — дори при едно-единствено нарушение на възприетия модел, противникът започва да играе неотменно и необратимо само в свой интерес.

Теорията бе приложима и в случая с Хенри Лавинг, макар, разбира се, във фаталната игра помежду ни сътрудничеството да бе изключено. От моя гледна точка, отвличайки тийнейджърка, за да изтръгне информация от нея, Лавинг беше нарушил непоправимо правилата.

Бях длъжен да пусна в ход „подмолния спусък“.

Тоест, да дам зелена светлина на Джоан Кеслер в образа й на Лили Хоторн да научи от партньора на Лавинг къде е Аманда. На всяка цена. Умеех да разпитвам, но Макол се страхуваше от Лавинг и щеше да мълчи дълго.

Нуждаех се от човек, който да го ужаси още повече.

Затова преди двайсетина минути в дневната помолих дискретно Джоан да се включи — с помощта на смразяващи кръвта намеци, които тя схвана веднага. Прочетох го в очите й.

„Да го призова да стори добрина?“

„Като майка на Аманда, да“.

После с нея отидохме в пристройката. Макол ни изгледа от масивния стол — изглеждаше уплашен, вярно, но и решен да не издаде Лавинг. Махнах с ръка на Ахмад, а Макол се изсмя нервно:

— Защо ме зяпаш толкова мрачно, Корт? Какво става?

Лицето на Джоан Кеслер не беше мрачно. Тя просто го изучаваше.

— Защо мълчите всички? — пресекливо додаде той.

Витаещият в стаята страх ми напомни как наскоро разпитвах Цагаев в присъствието на Бърт Санторо.

Само че този път не разигравахме театър.

Джоан ми кимна и аз пъхнах ключ в контролното табло на стената и натиснах няколко бутона.

— Средствата за комуникация са изключени. Видеото — също. Невидими сте.

— Виж, Джоан — отрони отчаяно Макол, — не мога да ти помогна. Съжалявам. Искам, но не мога. Съчувствам ти. Наистина. Ако имаше начин…

Тя не му обърна никакво внимание. Обърна се към мен и попита:

— Някакви инструменти?

— Под мивката. Нищо особено.

— Ще свършат работа.

И Джоан затвори вратата.

Още една подробност за пристройката — тя е напълно шумоизолирана. За да не чуват подопечните заплахи и призиви отвън.

И съответно виковете отвътре също не се чуват.

Нощта се бе спуснала, когато се събрахме на предната веранда на къщата. Джоан не изглеждаше по-развълнувана, отколкото ако беше успяла да грабне най-добрите ризи от най-масовия размер на разпродажба в мола.

— Отвели са я в старо военно поделение на Шосе 15 до Лийсбърг, на една миля южно от Оутландс — съобщи ми тя. Оутландс беше любимо място за изложби на антики и кучета. С Пеги бяхме водили момчетата там. — Сградата се намира на около стотина метра западно от Шосе 15 — продължи Джоан. — Свива се по неотбелязан черен път. Под хълм е, прилича на бункер. Макол не знае защо им е. Било много тайно. Щеше да ми каже, ако знаеше.

Говореше силно. Усети се и извади памучните топки от ушите си.

— Лавинг ще пристигне всеки момент, а след около час поръчителят или негови приближени също ще дойдат.

— Никаква информация защо им трябва Аманда?

— Не. Каза, че не било трудно да я открият и отвлекат. Всеки можел да го направи. — С твърд като скала глас добави: — Наели Лавинг, защото никой друг не се съгласил да измъчва дете, ако се стигне дотам.

Райън ахна. Забелязах, че Джоан и съпругът й не се погледнаха нито веднъж, откакто тя излезе от пристройката. Той надникна вътре да види резултата. По пода имаше много кръв. Райън реагира необичайно за служител на реда.

— Тримата, които са я отвели, са телохранители. Работят или за поръчителя, или Лавинг ги е наел. Макол не знае. Само поръчителят знае каква информация му е необходима. Дори Лавинг не е наясно — продължи Джоан.

— Лавинг очаква ли Макол? — попитах.

— Не. Той трябва да остане тук. Под прикритие.

Това беше добре. Ако бе инструктиран да докладва на Лавинг през да речем, петнайсет минути, щяхме да срещнем проблем.

Сега обаче ние бяхме на ход.

Каква стратегия да избера?

Камък, ножица или хартия?

— Технически екип? — обърна се Джоан към Поуг.

В нашата организация не използвахме такъв термин, но лесно се досетих. Агентът отговори:

— Два-три часа. Вече не сме толкова мобилни тук. Ню Йорк и Лос Анджелис са приоритет.

— Ти и аз? — погледнах към Поуг.

— Да речем.

Стрелна с очи Джоан и ми хрумна, че макар да не са си партнирали в заведението на пакистанците, явно ги свързва обща предистория.

— И аз ще дойда — твърдо се обади някой.

Райън Кеслер.

— Не си експерт в тази област, Райън — съчувствено отбелязах.

— Защото от шест години седя зад бюро и задникът ми расте? Навремето съм участвал в тактически операции. Знам какво правя.

— Не бива. Засегнато лице си. Аманда ти е дъщеря. Не е ефективно да се включваш, ако си лично ангажиран.

— Виж — обади се вразумително Райън, — няма риск да съм там. Той не иска мен, Корт.

— Може да те използва, за да принуди Аманда да проговори — отбелязах.

— Дъщеря ми е на шестнайсет години — прошепна Райън. — Не му трябва слабо място. Ще й кресне и тя ще му каже какво знае.

Не и Аманда Кеслер, която бях видял.

— Твърде емоционално го приемаш. Нормално е. Но трябва да останеш тук.

— „Чувство“ е мръсна дума за теб, нали, Корт? Не е лесно да си робот, нали?

— Райън, скъпи, моля те — прекъсна го Джоан, възвърнала облика си на добра съпруга. Или по-точно, ролята на добра съпруга.

Не отвърнах нищо. И как бих могъл? Райън беше напълно прав.

Той пристъпи към мен.

— Май е време да свалим маските, Корт. И да сме искрени. Заблуждаваше ме с празни приказки, нали? — Усетих какво ще последва. — Само ме потупваше по рамото, нали? Залъгваше ме. От наръчника на бодигарда ли научи тези трикове? Намери занимание на подопечните си. Излъжи ги, че се нуждаеш от безценната им помощ. „Ще заловим заедно Лавинг, само че не тук.“ После ги караш да държат на прицел полянка с маргаритки. Във Феърфакс знаеше, че Лавинг няма да дойде от онази посока, нали? Но ме накара да я следя, за да ми отклониш вниманието.

— Да — отвърнах след кратко колебание.

— И се осмели да ме похвалиш за добрата работа! — Той поклати глава. — О, мамка му, Корт! И когато наистина се появи враг — Макол — ти дори не помисли за мен. Повика нашия приятел. — Изгледа презрително Поуг. — Имате ли термин за това — за залъгването на подопечните? Оставяте ни в ъгъла с играчите, за да не подслушваме възрастните, а? Е, Корт?

— Рай, скъпи, моля те…

— Млъкни! — сряза я той и пак се обърна към мен: — Та как значи го наричате?

— Мнима стръв.

— Кучи син! — изръмжа той. — „Дръж на мушка страничния двор, Райън. Цели се ниско. Отбягвай бедрената артерия. Сигурно си добър стрелец…“

— Исках да те спечеля на моя страна.

— Споделяше бойния си опит. Как си влязъл в бизнеса… ориентирането, следотърсачеството… И това ли бяха лъжи?

— Не. Глупости!

Съчувствах му. Как иначе? Мъж, лишен от любимата професия — на всичкото отгоре с дейното участие на съпругата си.

Лишен от статута си на герой.

И измамен от мен.

— Дай ми шанс — прошепна той. — Добър стрелец съм и куцането не ми пречи. Мога да се движа бързо, ако трябва.

— Не, Рай — каза Джоан. — Остави го да се погрижи.

— Съжалявам — додадох.

— Е, аз ще дойда така или иначе. — Говореше на мен. — Не можеш да ме спреш. Знам къде е Аманда. Тръгнеш ли, просто ще се кача на някоя кола и ще дойда.

Ръката му докосна оръжието.

Възцари се плътна тишина. Погледнах дискретно Лайл Ахмад и бившият морски пехотинец се шмугна зад Райън и го събори на пода, като го стискаше за дясната китка. Райън — по-едрият от двамата — можеше да противодейства и да се измъкне, но явно беше забравил техниката.

Простена, вперил очи в мен:

— Проклет страхливец! Дори не посмя да ме нападнеш сам. Накара го да ме изненада в гръб.

Пристъпих напред и пристегнах китките му с пластмасови белезници.

— Не! — изкрещя той.

— Съжалявам.

— Тя ми е дъщеря!

Но аз гледах към Джоан. За пръв път, откакто се бяхме срещнали, по бузите й се стичаха сълзи.

Ахмад помогна на Райън да седне. Аз се приведох към кръглото му, влажно, потъмняло от гняв лице.

— Ще ти я доведа — обещах му. — Това ми е работата. Ще я върна невредима.