Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Edge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
Bridget(2012)
Разпознаване, корекция и форматиране
in82qh(2013)

Издание:

Джефри Дивър. Пастирът

ИК „Ера“, София, 2010

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-111-5

История

  1. —Добавяне

Глава 58

С Поуг стояхме пред затворената врата на пристройката.

За пръв път го огледах по-внимателно.

Главата под пясъчнорусата коса беше продълговата — хищнически череп. Чертите му бяха фини и сякаш се наслагваха една върху друга. На брадичката му личеше извит белег — къс и тесен — от нож, не от шрапнел. Не се усмихваше. Изражението му не се менеше. Съмнявах се, че някога по него се изписва чувство. Без венчална халка, никакви бижута. Забелязах стърчащите конци на изрязания етикет на зеленото яке. Предположих, че му е любима дреха и я притежава от години.

Около тесните му бедра бе закопчан износен платнен пояс със специален кобур, по-скоро калъф, пригоден за пистолет със заглушител — и няколко приставки за муниции плюс нож и малки кутийки с неясно предназначение.

За разлика от Райън Кеслер Поуг не потупваше и не опипваше непрекъснато оръжията си. Знаеше къде са, ако му потрябват. На земята до него лежеше издута тъмна найлонова раница с очевидно тежко съдържимо. Чух потракване, когато я остави.

Стоеше със скръстени ръце и се оглеждаше бдително наоколо, сякаш не усещаше присъствието ми. Най-сетне се обади:

— Този го пропуснахме. — Предположих, че има предвид Бар. — Имах информация — продължи Поуг. — Откъслечна. Но цялата картина беше смътна.

Не беше съвсем вярно. Картината не беше смътна. Парченцата от мозайката пасваха съвършено. Но аз се бях съсредоточил върху отделните частици, вместо върху целия образ. Не ме бива много в подреждането на пъзели — не го приемам за истинска игра — но знам, че по принцип стратегията е първо да наместиш външната рамка и после да я попълваш.

Точно каквото не бях направил този път. Подведох се по хипотезите.

Той погледна към хълбока ми.

— Харесва ли ти глокът?

— Да.

— Хубави оръжия. — После с намек неодобрение: — Аз самият предпочитам по-дълга цев.

— Интересен кобур — кимнах към хълбока му на свой ред.

— Хмм… — отвърна той.

Пак тишина. Накрая Поуг заключи замислено:

— Еволюция.

Докато следвах многобройните си специалности в колежа, обикновено намирах време и за различни курсове само защото темата им ми беше любопитна. Веднъж се записах на извънредно добър цикъл от лекции в медицинския колеж, озаглавен „Дарвин и историята на биологията“ (да прибавим и факта, че семинарът се провеждаше в съседство със залата на Пеги по анатомия). Стана ми интересно какво има предвид Поуг и го погледнах въпросително.

— Не мислиш ли, че оръжията отразяват ефективността на еволюцията повече от всички останали социални придобивки?

Правилото за оцеляване на най-пригодните донякъде, но не точно в Дарвинов смисъл.

Но идеята ме заинтригува. Поуг продължи:

— Да вземем например лекарствата, превозните средства, боите, часовниците, компютрите, полуфабрикатите и какво ли не… Помисли си. Някога са лекували с олово или с кръвопускане. Първите самолети са се разбивали, а мостовете са рухвали. Инженери и научни работници са се потили, за да напипат правилния подход, убивайки междувременно хора. Включително себе си. Провал след провал след провал.

— Вярно е, предполагам.

— Но оръжията? Те са ефективни от самото начало.

Долових лек южняшки акцент.

Ефективни…

— Мечът ти не може да се счупи при първия удар. Или мускетът да ти избухне в лицето. Майсторите са ги изработвали както трябва от първия път. Не са могли да си позволят лукса да сбъркат. Затова двестагодишни пушки все още стрелят, при това доста точно.

— Естествен подбор.

— Оръжейна еволюция — по Дарвин.

Доста мисловен типаж за човек, който технически се водеше държавен убиец, макар по същество да изпълняваше отбранителна функция.

Замълчахме. Не заради разговора, а защото Райън Кеслер изкуцука от къщата като мечка, току-що събудена от зимен сън.

С Поуг му кимнахме.

— Нещо? — изгледа детективът пристройката.

— Още не.

Зачакахме мълчаливо. Пъхнал ръце в джобовете си, Райън се взираше в земята. Очите му бяха зачервени.

— Как е Мари?

— Справя се добре.

Пак се възцари тишина.

После изщрака ключалка и вратата се отвори. Райън подскочи. Поуг и аз — не.

Джоан пристъпи навън и обяви:

— Разбрах. Знам къде е Аманда.

Без нито дума повече, тя пое към къщата пред нас, триейки с дезинфекциращи кърпички кръвта от ръцете си.