Джефри Дивър
Пастирът (49)

Глава 48

Двайсет минути по-късно Клер Дюбоа ми се обади с информация за Аслан Цагаев. Постави навярно нов рекорд по експедитивност.

— Изпратих всичко на Фреди — обясни ми. — Ще се погрижи за съдебните заповеди незабавно.

— Добре. Докладвай.

— Роден е край Грозни, на двайсет и две идва тук да учи в Американския университет. Пише дипломна работа по информационни технологии в Мерилендския университет и се връща във Вашингтон. Започва да се навърта в радикална джамия в родния ни град — Александрия. Скъсва с тях — явно не е достатъчно религиозен. Бива го обаче в предприемачеството. Решава, че може да намери пазар благодарение на връзките си в научните среди, посолствата и изпълнителите на държавни поръчки — да продава търговски тайни.

— Защо се е измъкнал с извънсъдебно споразумение?

— Технически погледнато е извършвал индустриален шпионаж. Нарушавал е закона, но много умно. Не е откраднал нищо, накърняващо директно националната сигурност. Пакистанските съпрузи, отстранени от Джоан и партньора й? Те събирали информация от Цагаев и други в името на нещо по-полезно. Имам предвид нещо полезно в опасния смисъл на думата. Научих много за контейнерите с ядрено гориво. И центрофугите. Обогатяването е любопитен процес.

Всичко за двайсет минути.

Преди да подхване лекцията по физика, я прекъснах:

— Значи Цагаев е съдействал на органите на властта и е изживял американската мечта?

— Оженил се, родили му се две деца и загърбил изцяло предишния си живот.

Понастоящем такива примери не са рядкост, мислех си, вгледан в Джоан.

— Но през последните няколко години е станал по-набожен, макар да посещава със семейството си по-умерена джамия. И явно води светски живот. Притежава магазини за килими и ресторант. Децата му учат в добри частни училища. Пътува отвъд океана. Най-често до Турция. Заради килимите, предполагам. И до Саудитска Арабия и Йордания.

— Включен ли е в някакви списъци?

— Не, нито в нашите, нито в британските. Няма го и в пакистанските, индийските, йорданските, саудитските и израелските бази с данни.

Привидно невинен. Да. Но аз все още харесвах идеята си за спящо ядро.

Дюбоа продължи с останалата информация, която ми беше необходима — за регистрация на оръжие (никаква, понеже е бил подсъдим и не може да притежава оръжие), наказателни процеси (никакви), пътнотранспортни нарушения (едно — преждевременно пресичане на бялата лента преди завой вдясно), уличаващи публикации в социалните интернет мрежи (никакви), коли, ипотеки, медицинско досие, необичайни покупки на продукти, пътнически документи и финансово състояние на магазините за килими и ресторанта.

Знаех, че хората на Уилямс са му дали зелена светлина, но аз все още не бях убеден в невинността му.

Прекъснах връзката. Джоан ме погледна. Беше чула всичко.

— Смяташ, че е Цагаев?

— Не знам. Проучваме.

— Изглеждаше толкова незначителен. Не виждам как е възможно да е той.

Седна на канапето до мен. Аз се облегнах назад. Лъхна ме миризма на стара тапицерия.

— Благодаря — каза след миг тя.

Вдигнах вежди.

— За Мари. Не беше длъжен да я търсиш. Не ти влиза в работата.

— Напротив. Не е ефективно подопечните ти да са разделени. Твърде рисковано е.

Тя ме изгледа многозначително.

— Рисковано е за нея, нали?

Сниших глас, макар да знаех, че Мари не може да ни чуе.

— Покатери се върху скалите над реката. Но не мисля, че възнамеряваше да скочи.

— Но не си сигурен.

— Не. Не съм. Уязвима е. Но не е безнадеждно изгубена.

— Като мен.

Не отговорих. Какво да кажа? Задачата ми се състоеше в опазването на физическото „аз“ на подопечните ми, а тяхната — да се грижат за душите и сърцата си.

— Знаеш ли коя е най-голямата ми грешка, Корт? Въобразих си, че мога да имам всичко. Да работя за Уилямс и после да създам семейство, сякаш миналото не съществува. — Кимна към спалнята. — Когато поех екипите, смятах нормалния живот за нещо недопустимо. — Въздъхна. — Преди време една от операциите ми се провали. Простреляха ме. Тежко.

— Официално се води катастрофа.

Джоан вече не се изненадваше от информацията и предположенията ми.

— Пластичните хирурзи се погрижиха да прилича на нараняване от пътен инцидент. — Безрадостна усмивка. — Мислят за всичко. — Присви устни. — Но приключих с възможността да имам деца.

— Разбирам. Съжалявам.

Поклати глава, чудейки се сигурно как би реагирал Райън, ако узнае.

— След това посещавах терапевт. Не страдах. Приемах случилото се като знак, че трябва да продължа със „Сикъл“. Но после срещнах Райън и дъщеря му. Осъзнах какво съм пропуснала. И го пожелах. Глупава постъпка. Първо, не биваше да постъпвам в организацията или да остана в нея и да се заблуждавам, че мога да бъда съпруга и майка. — Бледа усмивка. — Учудвам се, че ме разкриха след цели шест години. Няма как да имаме и двете, Корт. И ти го знаеш. Разликата е, че ти си искрен. Дори не си опитвал.

Неволно сведох очи. Джоан добави:

— Или си опитвал, но не се е получило… Съжалявам. Не беше редно.

Не реагирах. Олекна ми, когато долових жуженето на телефона.

— Трябва да вдигна.

— Разбира се.

Натиснах зеления бутон.

— Фреди? Какво става?

— Нещо хубаво, Корт. Теорията за мечката проработи. Прав беше. Слушай: преди петнайсет минути засякохме сигнал от мобилен телефон, регистриран на брата на служител в „Анандейл Карпет“ — компанията на Цагаев. Кутийките ни анализираха гласовете и на двамата събеседници. Имаме запис на гласа на Цагаев отпреди време; резултатът беше положителен, както очаквахме. Не очаквахме обаче, че приятелчето, с което разговаря, ще се окаже твой познайник. Хенри Лавинг. — Застинах, приведен над бюрото. — Прекарахме го през три компютъра и го тествахме с четири предишни записа на Лавинг. Няма съмнение, че е той.

— Какво казаха?

— Очевиден код. Цагаев попита как върви поръчката. Лавинг отговори: „Закъснява малко. Затвориха фабриката в Лаудън, Уайтс Фери. Сделката пропадна“.

„Аманда“, помислих си.

— Цагаев напомни на Лавинг, че изобщо не е бил съгласен с начинанието. Лавинг отвърна, че така или иначе няма значение, той също се е отказал. После добави, че търси други варианти във Вирджиния. След няколко часа щели да поговорят пак. Препоръча му да вземе нещата, които обсъдили по-рано. За всеки случай.

— Някаква информация за местонахождението?

— Не, стана много бързо. И двамата си извадиха батериите веднага след това. Но следим навигатора на Цагаев. Качи се в колата пет минути след края на разговора. Изпратил съм хора в същата посока.

— Ще вземе нещо — замислих се. — Какво?

— Ще разберем.

Обмислих информацията.

— Значи се е отказал да използва Аманда. — Джоан се обърна към мен при тези думи. Аз продължих да говоря на Фреди: — Какво означава обаче „други варианти във Вирджиния“?

— Може би, че Лавинг и партньорът му са взели на прицел други приятели или роднини на Джоан. Или сега издирва сестрата. Възможно е да не знае, че е при теб. Ще те уведомя, когато го видим.

Прекъснах връзката.

— Цагаев е — казах на Джоан. — Разговарял е с Лавинг. Положителни резултати от гласовия анализ.

По лицето й се мярна смайване — мимолетна реакция на потвърждението, че наистина тя е причина за случващото се. В очите й обаче блесна надежда, защото вече разполагахме със солидна следа.

— Местонахождение?

— Фреди го е поставил под наблюдение. И техническо, и полево. Засега чакаме.

В смеха й прозвънтя цинизъм и сякаш капчица съжаление.

— Чакаме. Взела съм си пая в тази сфера. И ти също, предполагам… Спомена Аманда?

— Лавинг се е отказал да я търси. Набелязал е друго слабо място. Не знаем кого или какво.

Джоан се втренчи в стара снимка на стената — семейство в облекло от деветнайсети век.

Десет безкрайни минути по-късно телефонът иззвъня отново.

— Казвай, Фреди! — подтикнах го настойчиво, станах и се оттеглих в трапезарията.

— Чуй това, Корт. — В гласа му прозвуча изненадващо въодушевление. — Възелът се разплита. Проследихме Цагаев до склад в Спрингфийлд. Влезе вътре и взе някакви оръжия.

Сърцето ми бумтеше.

— Няма право да докосва оръжие. Съден е.

— Точно така, синко. Почакай. — След кратка пауза Фреди се обади: — Тръгнал е, хората ми са по петите му.

— Накъде?

— На север.

— Сам ли е? Или?

— Искаш да кажеш, с Лавинг?

— Искам да кажа сам ли е или…

— Педантичен, както винаги.

— Фреди!

— Не, сам-самичък е. Как мислиш? Твой ред е.

Обмислих стратегията си и бързо казах:

— Продължете след него и ме уведомете веднага щом смени посоката. След три минути потеглям.