Джефри Дивър
Пастирът (46)

Глава 45

— Райън, що за лудост! Глупости! Не е възможно. Джо, кажи ни. Какво всъщност работеше?

Но беше истина.

Служебната биография на Джоан беше, разбира се, много добре прикрита. Дюбоа не бе намерила нищо конкретно за задълженията на Джоан и на колегите й. Но мисията им се проясняваше от това, което все пак бе успяла да разбули — финансирането на организацията (щедро и прокарвано по неясни канали от несъществуващи държавни агенции) и юрисдикцията й (само в Съединените щати — отдаване на офиси под наем и пътнически разрешителни). Историята й също беше красноречива. Организацията бе създадена две седмици след първите взривове в Кулите в началото на 90-те, а бюджетът и служителите й бяха удвоени след атентатите в африканските посолства и утроени след атаката срещу ескадрения миноносец „Коул“.

След Единайсети септември бюджетът бе удесеторен.

Истинският ключ към тайната обаче бе фактът, че в архивите Дюбоа бе открила неподписани съдебни анализи от държавни прокурори, дискутиращи надълго и нашироко стандартите за законосъобразни убийства във всички щати и във Вашингтон. И общи разпореждания кога смъртта да се докладва пред прокурор и кога — не. Имаше и паметни записки за стотици експертизи от съдебни лекари и медицински лица из цялата страна.

Джоан и колегите й са били длъжни да инсценират убийствата така, че да изглеждат като самоубийства, инциденти, изолирани случаи на насилие и самозащита.

Спомних си какво ми каза Райън при първия ни разговор в къщата им в събота сутринта.

„Виж, Корт… този свят… моят и твоят? Джоан не го приема добре. Плашат я неща, за които ние с теб дори не се замисляме…“

— Вършила ли си го… наистина? — прошепна Райън.

— Не. — Джоан поклати глава и пое дълбоко дъх. Понечи да продължи, но думите заседнаха в гърлото й. После се съвзе. — Работехме в екип по двама. Като поддръжка на трети. Той беше… активният участник. Но присъствах на операциите. Давах заповедта за действие.

— Джо! — ахна сестра й. — Не е възможно. Не мога да повярвам.

— Вярно е, Мар. Присъствах. Десетина пъти. Бях там.

Абсолютно мълчание. Райън изглеждаше парализиран. Мари пристъпи към сестра си и я улови за ръката.

— Няма страшно, всичко е наред. Не си го искала. Принудили са те. Знам как е… Бизнесът и правителството… И друг път съм ти го казвала. Принуждават те. Да вършиш неща против волята си.

Джоан наблюдаваше как Мари я гали с длан.

— Не, Мари, исках го. И татко го искаше, и аз. Да бъда патриот, да допринасям за добруването на нацията.

— Десетина пъти? Повече? — прекъсна я Райън.

— За пет години участвах в двайсет и две операции.

— Убила си двайсет и двама души?

— Някои задачи бяха срещу групи, други — за залавяне на лица за разпит.

— О, божичко! — измърмори Райън. — Божичко! — След кратко мълчание попита: — Продължи ли, след като се запознахме?

— Не. Действах още година, но не участвах в операции. Отказах. Настояваха. Но аз отказах.

Предположих, че са настоявали, защото е била добра.

Тя се обърна към мен:

— Наистина, Корт, хората от организацията ми провериха всичко. Няма връзка между задачите ми и Хенри Лавинг. Напуснах преди шест години. Безсмислено е да ме вземат на мушка сега.

Райън Кеслер се взираше през прозореца и по напрегнатата му усмивка отсъдих, че е стигнал до извода, който бях направил преди десетина минути.

— В операция ли участваше, когато те срещнах? — попита съпругата си.

Джоан преглътна с поруменяло лице.

— Казах ти, че се водех активна още година, но…

— Не, искам да кажа в деня, когато те срещнах, Джо. — Тя замълча и той додаде: — Господи! В закусвалнята. Изпълнявала си задача.

Предполагах, че собственикът и съпругата му са били ядро на терористична група. Джоан и партньорът й са получили заповед да ги отстранят. Влезли са в закусвалнята, преценили са, че теренът е чист, и са се обадили на изпълнителя, престорил се на крадец за пред видеокамерата. Планът явно е бил той да избяга, а Джоан и партньорът да дадат показания пред полицията, описвайки случая като грабеж със злополучен край.

Само че детектив Райън Кеслер беше чул изстрелите и се бе втурнал в закусвалнята.

Герой…

— Не ме простреля бандит от Югоизточния значи… а проклетият ви професионален убиец.

В гласа на Джоан се прокраднаха чувства:

— Десет пъти проверих полицейския график! Не трябваше да има никого наблизо.

— Ти ли отговаряше за операцията?

Тя въздъхна. Разбираше, също като мен, какво ще последва.

— Аз, да.

— И ти даде заповедта за… как го наричате… елиминирането?

— Не го наричаме така, но да, аз я дадох.

— И пак ти му нареди да стреля по мен?

Джоан понечи да отговори, но гласът й пресекна.

— Трябваше да измъкнем колегата си от там. Използвах код. Да рани леко невинен. Не бихме го сторили, ако ти не беше въоръжен. Но ти се появи изневиделица…

Чу се трясък и аз подскочих. Мари се бе изправила рязко, събаряйки чаша с кафе, която се разби на парчета върху пода. Мари пристъпи напред и се втренчи в лицето на сестра си. Джоан сведе поглед.

— Нахвърляш ми се, задето съм си избрала неподходящ приятел! — разфуча се Мари. — Наговаряш куп ужасни неща за мен. Наричаш ме безотговорна. А ти… — давеше се младата жена от гняв. — Ти си убивала хора!

Джоан не отговори. Само извърна очи. Забелязах, че кокалчетата на свитите й в юмруци ръце са побелели. Мари се завъртя и изтича по коридора към спалнята си.

Райън поклати глава и каза на Джоан:

— Аз не съм те спасил. Не съм спасил никого.

— Аз… о, скъпи! Милион пъти се опитвах да ти обясня. Аз…

— Значи си излизала с мен от съчувствие. От угризения на съвестта.

— Не! Излизах с теб, защото исках да се променя. Исках истински живот, нормален живот. Исках теб. Ти беше добър човек. Постъпваше правилно. Вече не можех да понасям работата си.

Тя протегна ръка към него. Той се отдръпна. Влезе в кухнята, грабна бутилката с уиски, престояла недокосната цял ден, и изчезна в коридора.

Вратата към спалнята се затвори. Очаквах да чуя хлопване, но всъщност се ориентирах по причернелия процеп светлина. Бравата изщрака едва доловимо.