Джефри Дивър
Пастирът (45)

Глава 44

— Какво? — засмя се той.

Последва една безкрайна минута, през която никой не проговори, никой не помръдна. Чуваха се само вятърът и потракването на машината за лед в хладилника.

Клатейки глава, Джоан пристъпи към прозореца. Гледах хладните й очи и загадката постепенно се разбулваше.

— Какво искаш да кажеш, Корт? — обади се Мари. — Какво общо има с това Джо?

Не отговорих.

— Джо! — възкликна Мари. — Джо! Кажи нещо. Какво говори той?

— Е? — подтикнах я строго.

Трябваха ми отговори. И то веднага.

С хладен, нетрепващ глас тя повтори:

— Казах ти, Корт. Проверено е. Няма проблем. Забрави.

— Проверено? — измърмори Райън.

Тя не му обърна внимание и продължи:

— Не смяташ ли, че първо помислих за това? Още щом чух за наемника, още на секундата се обадих. Десетина души го провериха. Не откриха нищо. Нищичко.

— Хенри Лавинг работи за хора, които се стараят да са много, много трудно откриваеми.

— А хората, за които говоря, също са много, много добри — спокойно отвърна Джоан.

— Какво става, Джо? — объркано се обади Райън.

— Защо не ми каза? — попитах я. По лицето й се изписа отвращение. — Защо? — настоях.

— Не ми е позволено да ти давам обяснения — сурово отвърна тя.

— Ще отговори ли някой на проклетия ми въпрос? — възкликна Райън.

Ведростта му се бе изпарила напълно.

— Скъпи… Райън, много съжалявам. Но не мога. Твърде сложно е.

— Улесни го. Без глупости. Кажи ми.

— Може ли да видя информацията? — попита Джоан.

Подадох й листовете. Първата й реакция беше професионална. Присви очи и прегледа разпечатките, до една озаглавени „Строго секретно“ — клише, но така или иначе най-високата степен на документална защита, която американското правителство използва.

Кимна.

— Как сте получили достъп до тези сървъри? — Поклати глава. — Няма значение… няма значение… — Въздъхна. — От самото начало знаех, че ще се стигне дотук.

— Изглежда някой от миналото на Джоан е наел Лавинг — обясних на сестра й и на съпруга й.

— Някой приятел ли? — попита Мари, сигурно повлияна от разговора ни преди малко върху скалите.

Погледнах към Джоан, за да й дам възможност да отговори. Усетих обаче, че е готова да се предаде. Никакви сълзи — това всъщност бе едно от разковничетата към разкриването на истината. Подопечните ми по правило се разплакват по няколко пъти, особено след нападение. Не и Джоан. Сега осъзнах, че изражението и поведението й през предишните дни — ступорът, безучастният поглед — не издават закриляна домакиня с отвращение към насилието, попаднала в ужасна необяснима ситуация. Тя не реагираше емоционално заради подготовката си или заради природата си. Или и двете.

— Говори за работата ми — каза Джоан на сестра си и на съпруга си.

— Работата ти? — прекъсна я Мари. — Сметките в Министерството на транспорта?

— Не. Наистина работех за правителството. Но в друга организация. — Тя ме погледна и се намръщи. — Знам как си се досетил. Споменах „Интелиджънс Асесмънт“, нали? Не мога да повярвам, че ми се изплъзна от устата. Бях ядосана. Чувствата ме сломиха. Сметнах, че няма да обърнеш внимание.

— Но обърнах.

„Боят се някой от службите за сигурност — ЦРУ, ФБР, «Интелиджънс Асесмънт» — да не разпознае човека, с когото е Аленде…“

„Интелиджънс Асесмънт“ е малка федерална агенция с огромни компютри и щабквартира в Стърлинг, Вирджиния. Целта й е да изготвя списъци с имена, лица, физически характеристики и лични предпочитания на лица, които застрашават националната сигурност, и да анализира горепосочените данни. Ако някой се е питал откъде произтича увереността на ЦРУ или на военните, че някой брадат трийсетгодишен кабулец е невинен, а неговият сиамски близнак — в очите на западняка — на пресечка от нас е член на „Ал Кайда“, отговорът е — „Интелиджънс Асесмънт“.

Само най-тесните кръгове на държавната сигурност обаче подозират за съществуването на агенцията. Не я споменават в новините. Джоан не би могла да знае за нея, камо ли за възможността да идентифицира човека на снимките до Аленде, освен ако нямаше тайна връзка с високите оперативни нива на държавните служби за сигурност.

Така се породиха съмненията ми. Кодираното ми послание до Дюбоа, след като Джоан откри снимката в компютъра на сестра си, съдържаше молба не само да анализира фотографиите чрез системата ОРК, но и да провери дали през последните дванайсет часа някой е изискал от „Интелиджънс Асесмънт“ проучване на Аленде и събеседника му. И ако е така, възможно ли е този някой да е Джоан Кеслер.

По-рано Дюбоа, естествено, беше прегледала биографията на Джоан — научното й и професионално развитие, както и случая с катастрофата. Но ако съпругата на Райън знаеше за съществуването на „Интелиджънс Асесмънт“, публичната информация за нея навярно беше прикритие, а данните за истинската й кариера се пазеха в класифицирани архиви.

„Подготвяш си значи домашните?… И какво откри за мен?“

Нищо чудно, че ме беше попитала.

Дюбоа докладва, че тази сутрин някой с разрешително за достъп до строго секретна информация беше подал молба до „Интелиджънс Асесмънт“ за идентифициране на двама мъже от снимка, препратена от неизвестен район. Анализът се извършваше в момента.

Разкриването на истинската биография на Джоан обаче се оказало по-фина работа. В имейла Дюбоа обясняваше колко са й помогнали връзките на Арън Елис в Лангли и Форт Мийд.

— Но ти работеше… нали идвах там? Обядвахме заедно. Поне шест пъти. После ходехме в Националната галерия. И аз те изпращах до офиса. Бюрото за анализ на магистралите. На Двайсет и втора улица. Бил съм там!

— Скъпи… — Обръщението прозвуча безпомощно. — Това… това беше прикритие.

— За ЦРУ ли работеше? — попита Райън. — Или нещо такова?

— Нещо подобно.

Сега Мари изглеждаше вбесена. Ведростта й се беше стопила.

— Но ти не ни обясняваш нищо, Джо!

Със стоически тон, сякаш говори пред комисия в Конгреса, Джоан каза:

— Организацията ми изпълняваше проекти по вътрешна сигурност.

— И по-точно? — Райън отчаяно се мъчеше да съпостави информацията с всичко, което Джоан му бе разказвала за живота си.

Кое е вярно и кое — не? Доколко го е лъгала? Сигурно изреждаше мислено места и хора, които беше споменавала. Дали в историите имаше истина, която би оправдала съществуването на семейството им, защото именно то бе поставено на карта сега?

От своя страна Джоан навярно обмисляше точно какво и колко може да му каже. На теория отговорът беше — „николко“. Британците се позовават на Закона за държавната тайна, който забранява на държавните служители да обсъждат дейността си, докато работят за определени правителствени структури. При нас действат укази с подобен дух, макар да нямаме специален закон. Джоан вече бе извършила федерално престъпление с разкритията си в уютната дневна на убежището. Отидеше ли по-далеч, нарушенията щяха да станат още по-сериозни.

Райън Кеслер обаче не беше глупак. Изкарваше прехраната си, разследвайки престъпления, за да прати провинилите се в затвора. Частиците от мозайката се подреждаха — бавно, разбира се, и откъслечно, но той се догаждаше накъде отива разговорът. Попита шепнешком:

— Когато се срещнахме, си участвала в операция. Спомена за някакъв приятел, с когото сте се разделили. От време на време му се обаждаше. Късно вечер. Но той не ти беше приятел, нали? А колега?

— Да. Казвах, че ми е бивш приятел, но това беше част от прикритието — отвърна Джоан с приведени рамене. Изповедна поза. — Трябваше да се преструваме на бивши любовници. Оперативни разпореждания.

— Нищо не разбирам, Джо — намеси се сестра й. — Говориш все едно си била в армията. Като татко.

Смехът на Джоан ме изненада.

— Татко… интересно, че го споменаваш. Той ми помогна да постъпя в организацията. Веднага след колежа.

— Но нали пътешества из Европа?

— Не, Мар. Пощенските картички бяха фалшиви. Бях в тренировъчен център в Щатите. Не мога да разкрия повече.

Както често се случва в този бранш, осъзнах, че Джоан говори на другиго с посредничеството на трето лице. Така изглежда по-лесно. Джоан се чувстваше по-спокойна да признае пред сестра си, отколкото пред съпруга — човека, към когото всъщност се обръщаше. Опитът ме е научил, че когато мамим, за нас дълбочината на простъпката зависи не от същността на лъжата, а от човека, когото заблуждаваме.

— Проекти ли, Джо? — намеси се Райън. — Проекти в областта на националната сигурност?

Тя най-сетне се обърна към него и го погледна в очите.

— Извършвахме оценка на риска. — Пое дълбоко дъх. Знаех, че след малко ще чуем пълната истина. Тя добави с едва доловим глас: — И елиминирахме рисковете.

— Ти и партньорът ти?

— Партньорите ми — поправи го тя. — Действах осем години. Работех с различни партньори.

— За бога, Джо! — възкликна Мари. — Обясни ми простичко какво имаш предвид! Оценка на риска, елиминиране на риска?

— Мари, сестра ти е убивала хора — с равен глас отвърна Райън.