Джефри Дивър
Пастирът (41)

Глава 40

Клер Дюбоа се обади точно преди девет сутринта. Информацията й беше осветляваща. И обезкуражаваща.

Записах си данните и отидох в кухнята, където масата с жълта памучна покривка бе осеяна с остатъци от закуска — понички, топено сирене, конфитюр. Двамата ми подопечни пиеха кафе. Джоан седеше пред лаптоп и се взираше съсредоточено в екрана. Кимна ми набързо за поздрав, но веднага насочи пак вниманието си към компютъра.

— Къде е Мари? — попитах.

— Още спи — отговори Райън.

— Току-що се чух с Клер — казах мрачно. — Не е другият ти случай.

— Пирамидата на Кларънс Браун… искам да кажа Памук? — попита детективът.

— Поръчителят не е той.

— Не е възможно — смая се Райън.

— И аз така си помислих. Но не е финансова измама. Бизнесът на Памук е легален.

— Ами фалшивите компании, фалшивото име… как така е легален?

— Сменил си е името законно. И всичките му транзакции са надлежно документирани. Някои компании са офшорни, но това невинаги е зле. Половината корпорации на нюйоркската фондова борса са такива. Памук е финансово стабилен. Счетоводните му книги са изрядни. Всичко се връзва.

— Ами хората, които си искат парите? — попита Райън. — А Памук отлага.

— Платил е на една част. До няколко дни ще плати и на останалите. Получихме информация от отдела за икономически престъпления на Интерпол. Свързали са се с бюрата си в Лондон, Ню Йорк и на Кайманите. Проучили са компанията под лупа.

Райън се засмя горчиво.

— От няколко седмици моля международните момчета да поговорят с мен. Френските дори не благоволиха да ми върнат обаждането. Както и колегите им в Джорджтаун. Явно сте по-влиятелни от обикновените детективи.

Спомних си колко мрачно описа Райън статута си в управлението.

Дребни риби…

Джоан вдигна глава да демонстрира бегъл интерес, но бързо се съсредоточи върху компютъра. Почудих се какво я занимава. Нямаше интернет връзка, значи разглеждаше файлове от хард диска.

— Ето какво става. Памук изпраща парите на инвеститорите си в Близкия изток през дузина офшорни корпорации, регистрирани в Америка, Европа и Азия.

— Точно така. За да финансира терористични операции.

— Не. Инвестира в ценни книжа и дългове. Процедира така, понеже е искрено убеден, че арабските компании са солиден начин да се печелят пари, но американците инвестират с неохота в тях. Патриотизъм. А и някои акционери там няма да останат много доволни, че съдружниците им вечерят с бира и свинско и ходят на църква в неделя. Затова използва офшорните компании. Ако поровиш достатъчно надълбоко, всички подробности излизат наяве.

Райън въздъхна.

— Ако някой поиска парите си предсрочно, процедурата е по-дълга, отколкото при американски фонд заради многото корпорации и законодателството отвъд океана. Отнема време, но е напълно законно. Никой не е ограбен. Всъщност тази година възвръщаемостта на инвестициите е с четири процента по-висока от „Стандарт & Пауър“.

— Няма престъпление, няма нужда от наемник.

— Точно така.

— По дяволите! — измърмори той. — Задънена улица.

Положението се затягаше. Един от най-добрите наемни убийци в бранша преследваше Райън Кеслер. Не заради двата му съществени случая. И не заради административната му работа.

Теорията на играта взема под внимание и известното, и неизвестното в уравнението. Не се знае на коя страна ще се търкулне зарът, коя карта е следващата в тестето, каква стратегия ще избере противникът при следващия си ход.

Треперещата ръка понякога вдига погрешната фигура. Винаги обаче знаеш кой е противникът и каква цел преследва.

Тази игра обаче беше различна. Аз не познавах противника, а само фигурата върху дъската — офицер или топ — Хенри Лавинг.

Не знаех дори правилата на играта.

Бридж ли играехме, „Арима“, табла, „Го“? „Играта на живота“? Покер?

Неизвестни, само неизвестни.

Райън Кеслер разтърка ранения си крак и се вгледа в картината над камината — поредната порция дебели коне върху тънки крака.

— Сигурно все пак е някой от дребните случаи. Не ми изглеждаше вероятно, но явно е така. Кражбата на самоличност или кредитните карти?

Глас зад гърбовете ни се обади решително:

— Не, не са те — каза Джоан.

С Райън се обърнахме към нея.

— Имам отговор — промълви тя, вдигна очи от компютърния екран и махна презрително към него.

— Лавинг не преследва Райън… А сестра ми. Проклетата ми сестра.