Джефри Дивър
Пастирът (4)

Глава 3

Много държавни агенции назовават служителите и отделите си с инициали или с акроними, ала незнайно защо, в нашата на мода са псевдонимите.

Основните телохранители в организацията си наричаме „клонинги“, понеже следват подопечните си като сянка. В отдела за техническа поддръжка и комуникации работят „магьосници“. Има и „чистачи“ — аналитиците и тактиците, способни да забележат снайпер от километър и половина разстояние или бомба, скрита в мобилния телефон на жертвата. Колегите, отговорни за наблюдението, логично са „шпиони“.

Аз съм в Отдела за стратегическа защита — най-старшия от осемте му служители. Ние обмисляме и привеждаме в действие плановете за защита на поверените ни хора. Заради мисията си носим прозвището „пастири“.

Едно звено — Отделът за проучвания, най-важният според мен, няма прозвище. Пастирите не могат да си свършат работата добре без добро предварително разузнаване. Често поучавам младшите служители, че ако се постараят при предварителното проучване, ще си спестят тактическа огнева сила по-късно.

За щастие моето протеже беше най-способното в отдела.

Обадих й се.

Едно позвъняване. После от слушалката долетя гласът й:

— Дюбоа.

Обаждах се на подсигурения й срещу подслушване телефон, та затова началото беше делово.

— Клер. Изникна ситуация.

— Да?

— Лавинг е жив.

Обмисли информацията.

— Жив?… Не ми изглежда възможно.

— Но е.

— Да помислим… — заговори тя почти на себе си. — Изгорялата кола, ДНК анализът… Помня доклада. Изреждаха съвпаденията, помниш ли? — Клер Дюбоа беше по-възрастна, отколкото подсказваше момичешкият й глас, макар и не много по-възрастна. Къса кестенява коса, деликатно сърцевидно лице, навярно изваяна фигура — и аз като всеки мъж бях любопитен, но тя оставаше скрита под широките панталони, които всъщност предпочитах да носи вместо поли и рокли. Заради удобството, не за друго.

— Няма значение. В града ли си? Трябваш ми.

— Питаш дали съм отпътувала през почивните дни? Не. Плановете се промениха. Искаш ли да дойда? — попита ме с енергичния си невъзмутим глас.

Представих си как закусва, а септемврийските лъчи струят през прозореца на тихата й къща в Арлингтън, Вирджиния. Дали носеше плътна тениска или пристегнат с колан халат? Въображението ми не можеше да нарисува нито един от вариантите. Възможно беше да седи срещу млад мъж с набола брадичка, надзъртащ любопитно към нея през сведения „Вашингтон Поуст“. И това оставаше загадка.

— Набелязаната жертва е във Феърфакс. Не знам подробности. Времето ни притиска.

— Разбрано. Само да уредя това-онова. — Чух трополене на клавиши, Клер пишеше по-бързо от всички на света. Промърмори по-скоро на себе си: — Госпожа Глоцки, съседите… водата… добре. След двайсет минути съм там.

Подозирах, че страда от някаква степен на хиперактивност. Ала това обикновено работеше в моя полза.

— Ще съм на път със семейството, но ще ти възлагам задачите по телефона.

Сбогувахме се. Отчетох се в транспортния отдел, че ще взема един „Нисан Армада“ от просторния гараж под сградата. Подкарах по „Кинг Стрийт“, после по тесните старинни улички на Стария град в Александрия и прекосих река Потомак откъм Вирджиния, недалеч от Вашингтон.

Колата не беше издайнически черна, а светлосива, прашна и поочукана. Превозните средства са съществена част от бизнеса в сферата на личната охрана и нисанът — както всичките ни останали коли — беше модифициран с бронирани стъкла и врати, пневматични гуми, подсилени амортисьори и облицован със стиропор горивен резервоар. Били — нашият специалист по автопарка — беше подсигурил скарата с „бандаж“, както го наричаше той — брониран панел за защита на двигателя.

Паркирах по диагонал и влетях в къщата от кафяв камък, из която още се носеше ароматът на сутрешното кафе, което само преди час си бях сварил в специалната машина за една чаша. Опаковах набързо голяма раница. Тук, за разлика от кабинета, стените бяха осеяни със свидетелства от миналото ми — дипломи, удостоверения от допълнителни образователни курсове, благодарности от бивши работодатели и доволни клиенти, сред които Държавният департамент, ЦРУ, ФБР. Също и британските МИ5. Имаше и няколко фотографии от по-ранните ми години, заснети във Вирджиния, Охайо и Тексас.

Не знам защо бях решил да окача този миш-маш по стените. Рядко го поглеждах и никога не канех приятели тук. Преди няколко години просто си помислих, че така е редно, когато се преместиш сам в просторна къща.

Преоблякох се. Обух джинси, камуфлажно яке и черна поло блуза. Заключих, нагласих двете аларми и се върнах в колата. Поех към магистралата, като същевременно набрах номер и пъхнах хендсфрий устройството в ухото си.

След трийсет минути бях пред дома на семейството, за което трябваше да се погрижа.

Феърфакс, Вирджиния, е приятно предградие с всякакви жилища — от бунгала с по две спални и плътни редици градски къщи до разкошни десетакрови^[1] имения, отделени едно от друго от демилитаризирани зони, маркирани с бариери от дървета. Къщата на Кеслерови заемаше златната среда между тези крайности и беше разположена сред едноакров двор — наполовина тревист, наполовина засаден с дръвчета, чиито листа започваха да губят лятната си жизненост и се готвеха да пожълтеят — дървета, отбелязах си наум, които предоставяха съвършено прикритие за снайперист, ако Хенри Лавинг си бе довел подкрепление.

Направих полукръг, паркирах нисана в алеята и слязох. Не познавах лично агентите от ФБР от другата страна на улицата, ала ги бях видял на снимките, изпратени от асистента на Фреди. Приближих колата им. И те разполагаха с описанието ми, но за всеки случай държах ръцете си отпуснати край тялото, докато видят кой съм. Представихме се.

— Никой не е спирал пред къщата, откакто сме тук.

Прибрах служебната си карта.

— Регистрационни табели от други щати?

— Не сме забелязали.

По-различно от „не“.

Един от агентите посочи широкото четирилентово шосе наблизо.

— Видяхме няколко вана там, големи. Намалиха, погледнаха насам и продължиха.

— На север ли отиваха? — попитах.

— Да.

— На половин пресечка оттук има училище. Днес играят футболен мач. Учебната година започна наскоро. Предполагам, че са били родители, които са се чудили накъде да свърнат за игрището.

Информацията ми изненада и двамата. Клер Дюбоа ме бе осведомила по пътя, след като я помолих да провери за събития в района.

— Но ми сигнализирайте незабавно, ако ги видите пак.

Нагоре по улицата хората косяха пооредялата трева в дворовете си или събираха с гребла първите окапали листа. Беше топъл, свеж ден. Огледах два пъти целия район. Често ме обвиняват в параноя. И навярно са прави. Ала противникът ми беше Хенри Лавинг, шлифован в изкуството да остава невидим… до последния момент, разбира се, когато заявява присъствието си натрапчиво. Спомних си отново как преди две години в Роуд Айлънд излезе въоръжен от кола, в която просто нямаше как да е бил.

Само че беше.

Наместих раницата си, върнах се до нисана и погледнах отражението си в стъклото. Понеже Райън Кеслер беше полицай, реших, че ще спечеля доверието му, ако изглеждам по-скоро като ченге под прикритие, отколкото като строг федерален агент, какъвто по-скоро съм. С небрежните дрехи, късата, пооредяла кафеникава коса и брадичка, по-малка, отколкото ми се иска, сигурно приличах на десетките делови татковци на по четирийсет, окуражаващи гръмогласно синовете или дъщерите си на футболното игрище наблизо.

Обадих се по кодирания телефон.

— Ти ли си? — попита Фреди.

— Пред Кеслерови съм.

— Забеляза ли момчетата ми?

— Да. Избрали са добро място. И видно.

— Какво да правят? Да се скрият зад глинените гномчета в ливадите? В предградията сте, синко.

— Не беше критика. Ако Лавинг е изпратил разузнавач в района, искам да разбере, че сме на линия.

— Смяташ, че някой вече се е добрал дотам?

— Вероятно. Но няма да предприеме нищо, преди да пристигне и Лавинг. Нещо повече за местонахождението или превозното му средство?

— Не.

„Къде ли е Лавинг сега?“, почудих се, представяйки си магистралата от Западна Вирджиния. Разполагахме със защитена къща, много добра, в Лъри. Дали Лавинг приближаваше?

— Почакай, получавам нещо… — обади се Фреди. — Интересно. Тъкмо попита. Екипът в мотела ми изпрати подробности. Потеглил е в светъл седан. Никой не е забелязал модел, година, отличителни белези.

Хенри Лавинг активира гените на забравата. Вярно е обаче, че повечето хора са извънредно ненаблюдателни.

— Според мен му трябват поне три часа да стигне при вас — констатира Фреди. — И ще изгуби още време в подготовка, преди да нападне Кеслерови.

— Задължени ли са ти щатските полицаи във Вирджиния?

— Не, но аз съм такова мило момче, че няма да ми откажат нищо.

Понякога лукавството на Фреди ме изнервя. Но в този труден бизнес всички средства са позволени.

— Ще дадеш ли снимката му на щатската полиция? Нареди да я разпратят до всички коли между Феърфакс и Западна Вирджиния с оранжев код.

Патрулните полицаи щяха да получат съобщението на компютрите си и да се оглеждат за светли коли и шофьор, отговарящ на описанието на Лавинг. Оранжевият код означаваше, че е опасен.

— Ще го направя, но знам, че си математически факир, Корт.

— И?

— Раздели милион коли на четирийсет патрулни полицаи. Какво се получава?

— Благодаря, Фреди.

Сбогувахме се и набрах номера на Райън Кеслер.

— Ало?

Казах му кой съм, съобщих му, че съм пристигнал и след минута-две ще съм при него. Помолих го да се обади на Фреди да удостовери самоличността ми — добра мярка за сигурност, но я приложих и за да налея масло в параноята му. Знаех, че понеже Кеслер е полицай — при това награден с медал — ще ми се подчинява неохотно и исках да усети реалността на заплахата.

Тишина.

— Там ли сте, детектив Кеслер?

— Вижте, сър, казах на агент Фредерикс и на онези мъже отвън… забелязвам и вас, агент Корт… Казах им, че няма нужда.

— Все пак бих искал да поговорим. Ако не възразявате.

Не си направи труда да скрие раздразнението си.

— Само си губите времето.

— Ще ви бъда признателен — любезно отвърнах.

Държах се свръхучтиво — протоколно, както твърдят понякога. Ала спокойното, сдържано поведение често печели съдействие по-лесно от шумните заплахи, в които така или иначе не ме бива много.

— Добре, добре. Ще се обадя на агент Фредерикс.

Попитах го дали е въоръжен.

— Да. Проблем ли е? — възкликна сприхаво.

— Не. Изобщо.

Бих предпочел да не е въоръжен, но като полицай имаше право да носи оръжие, а битката да придумаш ченге да се откаже от пистолета рядко си струва усилията.

Дадох му време да поговори с Фреди, докато оглеждах дома му.

Почти всички еднофамилни къщи не са пригодени да защитават обитателите си.

Видимост, лесно проницаема конструкция, запалимост, уязвимост срещу термални сензори, ограничени маршрути за бягство. Не предлагат никакво тактическо укритие. Един-единствен куршум е достатъчен да сломи съпротивата. Гордо рекламираните пет минути за реакция от страна на охранителните компании означават просто, че престъпникът разполага с гарантиран прозорец да мародерства безнаказано. Да не говорим, че дългата диря на финансовите документи и нотариалните свидетелства за недвижими имоти и автомобили за нула време го отвежда право до прага и на най-уединения гражданин.

Подопечните ни, естествено, винаги предпочитат сигурното убежище на дома си, но аз ги извеждам от обичното домашно огнище възможно най-бързо.

При вида на паянтовата къща в колониален стил се зарекох при първа възможност да укрия другаде семейството на Райън Кеслер.

Тръгнах към входа, оглеждайки прозорците. Отвори ми Кеслер. Знаех как изглежда от служебните файлове и допълнителните проучвания. Озърнах се към безлюдното стълбище и отпуснах ръката си до тялото.

Той свали своята от кобура на хълбока.

Представих се. Ръкувахме се. Показах му служебната карта, върху която имаше моя снимка, името ми и лого на федералното правителство, включително орел като на правосъдното министерство, но с по-различен дизайн. Нашата организация не се отличава с нищо специфично. Описан съм просто като „правителствен служител“.

Той огледа набързо картата и не зададе въпросите, които аз бих задал.

— Обади ли се на агент Фредерикс да ме провериш?

— Не.

Навярно се уповаваше на полицейската си интуиция да потвърди версията ми. Сигурно не му се видях много заплашителен.

Райън Кеслер беше набит мъж, широкоплещест, с черна коса. Изглеждаше състарен. Когато наведе глава — наложи се, понеже бях по-нисък и с едно стъпало по-долу — двойната му брадичка увисна. Окръглено коремче над кокалести крака и хълбоци. Мастиленочерни очи с остър поглед. По лицето му изглеждаше също толкова невъзможно да се появи усмивка, колкото по моето. Предположих, че при разпити се представя добре.

— Е, агент Корт…

— Просто Корт.

— Едно име? Като рок звезда?

В картата бяха отбелязани и два инициала, но аз използвам само Корт. На Кеслер — както на някои други — този факт явно му се стори претенциозен. Не му обясних, че става дума просто за мъдра стратегия. Основното правило в моята професия е да разкриваш пред околните — добрите, лошите и неутралните — колкото може по-малко информация за себе си. Колкото повече знаят за теб, толкова по-уязвим ставаш и по-трудно закриляш подопечните си.

— Агент Фредерикс пътува насам — казах му.

Въздъхна.

— Станало е голямо объркване. Никой няма причина да ме заплашва. Не преследвам „Джей Ейтс“.

Една от най-опасните латино банди във Феърфакс.

— Все пак бих желал да вляза, ако може.

— Значи работиш в отдел за охрана?

— Точно така.

Огледа ме от главата до петите. Висок съм горе-долу метър и осемдесет и тежа около осемдесетина килограма — плюс-минус два в зависимост от естеството на работата и любимия ми сандвич през съответния месец. Не съм бил в армията, не съм се обучавал в курсовете на ФБР в Куонтико. Владея основни методи за самозащита, но не и впечатляващи бойни изкуства. Нямам татуировки. Обичам тичането и походите на открито, но маратоните и фитнесът не са ми по вкуса. От време на време правя лицеви опори и коремни преси, вдъхновен от навярно погрешната идея, че упражненията подобряват кръвообращението и ми позволяват да си поръчвам с чиста съвест повече кашкавал в сандвича. Добър стрелец съм, носех четирийсеткалибров „Глок 23“ в кобур „Галко Ройъл Гард“ от вътрешната страна на колана и автоматична палка „Монаднок“. Райън Кеслер не ги виждаше, но така или иначе въоръжението ми щеше да му се стори твърде скромно.

— И тези там — очите му се насочиха към колата на ФБР на отсрещния тротоар — само притесняват жена ми и дъщеря ми. Май са прекалено на показ, не мислиш ли?

Учудих се, че мнението ни съвпада.

— Така е. Но те са по-скоро възпираща мярка.

— Е, пак ще повторя — съжалявам, че сте си изгубили времето. Обсъдих го с шефа си.

— Главен детектив Люис. Аз също говорих с него по пътя.

Роналд Люис от градската полиция на област Колумбия. Набит, широколик, с тъмнокафява кожа. Прям. Не го познавах лично, но бях чувал, че е успял да овладее някои от най-опасните квартали в един от най-опасните градове в страната. Беше започнал като уличен патрул и се бе издигнал до най-високите етажи в полицейското управление. Смятаха го за герой — също като Райън Кеслер.

Райън замълча, осъзнал, че и аз съм си подготвил домашното.

— Значи ти е казал, че не вижда причина да ме вземат на прицел. Сега ще те помоля да си вървиш. Съжалявам, че си пропиля времето.

— Господин Кеслер, направете ми услуга — помолих. — Нека вляза да ви запозная с положението. Десет минути.

Държах се любезно, без нито намек раздразнение. Не добавих нищо повече, не изложих аргументи, споровете пред прага се печелят трудно, опонентът може просто да се прибере и да захлопне вратата. Гледах го очаквателно. Очите ми не се отлепяха от неговите.

Той въздъхна отново. Шумно.

— Хубаво. Влез. Пет минути.

Обърна се и накуцвайки ме поведе през спретнатата къща, която миришеше на лимонов лак за дърво и на кафе. Не можах да добия кой знае какво впечатление за него и за семейството му, но вниманието ми привлече пожълтяла първа страница от „Вашингтон Поуст“, окачена в дневната: „Полицай спасява героично двама по време на обир“. Снимка на по-млад Райън Кеслер придружаваше статията.

По пътя за насам Клер Дюбоа — работоспособна като часовников механизъм — ми бе докладвала подробности за Райън — първата й задача. Стана дума и за спасителната му акция. Някакъв хулиган ограбил закусвалня във Вашингтон, паникьосал се и започнал да стреля. Райън имал среща с информатор и се оказал в алеята зад закусвалнята. Чул изстрелите, извадил оръжието си и влетял през задния вход — за собственика и съпругата му вече било твърде късно, но успял да спаси клиентите, а крадецът го ранил в крака, преди да побегне.

Историята завършваше любопитно — една от клиентките, Джоан, се сприятелила с него. Започнали да излизат и се оженили. Кеслер имаше дъщеря от първата си съпруга, починала от рак на яйчниците, когато момиченцето било на шест.

След като ме запозна с биографията му, Дюбоа заключи:

— Колко романтично! Спасил й е живота. Рицар в блестяща броня.

Не чета много художествена литература, но обичам историята, включително средновековната. Бих могъл да я уведомя, че броните са най-несполучливата защитна система на всички времена; хващат окото, ала с тях воинът е по-уязвим, отколкото с най-обикновен щит, шлем и плетена ризница или без нищо.

Помислих си също, че да те прострелят в крака е доста неромантичен начин да си намериш съпруга.

Докато прекосявахме тясната дневна, Райън се обади:

— Приятен съботен ден. Не предпочиташ ли да го прекараш с децата и съпругата си?

— Не съм женен. И нямам деца.

Той замълча за секунда — позната реакция. Характерна за мъжете на определена възраст от предградията, след като научат, че разговарят с бездетен четирийсетгодишен ерген.

— Да влезем тук.

Озовахме се в кухнята и нови миризми се примесиха с останалите — обилна закуска, по принцип не по вкуса ми. Беше разхвърляно, купчина чинии се издигаше в мивката. Върху облегалките на белите столове в колониален стил около светложълтата маса бяха натрупани якета и пуловери. Книжните торбички от „Сейфуей“ покрай стената надвишаваха пликовете от „Хоул Фуудс“ с четири към едно. Навсякъде се валяха учебници, маратонки, опаковки на дискове, рекламни брошури и списания.

— Кафе? — попита Райън, понеже му се пиеше и не искаше да се държи грубо, а само обезкуражително.

— Не, благодаря.

Наля си кафе, а аз пристъпих до прозореца и надзърнах към задния двор, който по нищо не се различаваше от хилядите наоколо. Огледах прозорците и вратите.

Забелязал проверката, Райън отпи доволно от чашата.

— Наистина, агент Корт, няма нужда да ме пазят.

— Всъщност искам да отведа теб и семейството ти в защитена къща, докато открием кой стои зад всичко това.

— Да се изнесем? — изсумтя подигравателно той.

— Най-много за няколко дни.

От горния етаж долиташе шум, но долу не виждах никого. Клер Дюбоа ме беше информирала и за семейството на Райън. Джоан Кеслер, на трийсет и девет, работила като статистик около осем години, после, след като срещнала и се омъжила за вдовеца Райън, напуснала работа, за да се грижи за заварената си дъщеря, която по онова време била на десет.

Дъщерята — Аманда — учела в общинска гимназия. Има добри оценки и участва в три извънкласни програми за напреднали — по история, английски и френски. Спомената е в гимназиалния годишник. Включва се в много доброволни инициативи.

Запитах се дали заради смъртта на майка й някои от инициативите не подпомагат болници и други здравни заведения. И играе баскетбол. Това беше моят спорт. Не ми личи. Но не е необходимо да си толкова висок. Наистина. Въпросът е да можеш да дриблираш. Здравата.

Райън се обади:

— Виж, аз работя по рутинни случаи без насилие. Никакви терористи, никаква мафия, никакви заговори. — Отпи още кафе, озърна се към вратата, добави две захарчета и ги разбърка енергично. — Агент Фредерикс каза, че на човека му трябвала информация — каквато и да е тя — до понеделник вечерта. Нямам случай с такъв срок. Всъщност сега не съм ангажиран много. През последната седмица и нещо се занимавам предимно с административни задачи в отдела. Бюджет и прочее. И толкоз. Ако смятах, че има нещо, щях да ти кажа. Но няма. Станала е грешка — повтори той.

— Миналата година пазех един човек. — Райън не ме покани да седна, но аз все пак се настаних на висока табуретка. Той остана прав. — Пет дни си играхме на котка и мишка с наемника — професионален убиец. Беше абсолютно недоразумение. Бяха дали грешно име на наемника. Но въпреки това щеше да убие моя човек. Теб не те преследва убиец, а професионален изнудвач, който изтръгва информация от жертвите. Ако си имахме работа с убиец, само ти щеше да си в опасност, независимо дали е грешка или не. Но изнудвачите… те вземат на прицел цялото семейство, всичко, което ще принуди жертвата да съдейства. Докато този осъзнае грешката си, някой от близките ти може сериозно да пострада. Или по-лошо.

Райън обмисли думите ми.

— Кой е той?

— Казва се Хенри Лавинг.

— Бивш военен? От специалните сили?

— Не. Цивилен.

— Гангстер? Организирана група?

— Не разполагаме с такава информация.

Всъщност не знаехме много за Хенри Лавинг. Освен че е роден в Северна Вирджиния, напуска дома си преди да навърши осемнайсет и не поддържа връзка с роднините си. Училищното му досие беше изчезнало. За последно го арестували, когато още бил малолетен. Седмица след като го освободили, съдията по делото му подал молба за напускане по никому неизвестни причини и напуснал района. Може и да е било съвпадение. Аз обаче не мислех така. Съдебните и полицейските досиета на Лавинг бяха изчезнали по същото време. Той прикриваше старателно миналото си и с всички сили пазеше анонимността си.

Погледнах пак през прозореца. После, след кратка съзаклятническа пауза и бегло озъртане към все още празния коридор, продължих с още по-мек тон:

— Има и друго. Нали ще си остане между нас?

Той стисна чашата с кафето, към което беше изгубил интерес.

— Досега Хенри Лавинг е успял да отвлече поне дузина жертви и да ги разпита. И това са само известните ни случаи. Отговорен е за смъртта на половин дузина невинни граждани. Убил е и е ранил сериозно няколко федерални агенти и полицаи.

Райън трепна леко.

— Аз се опитвам… организацията ни и Бюрото се опитват от години да го заловят. И ето, признавам си. Да, тук сме, за да защитим теб и семейството ти. Но ти си ни като божи дар, детективе. Носиш медал, тактически грамотен си, въоръжен.

— Е, няколко години минаха оттогава.

— Уменията никога не се забравят. Нали? Като карането на велосипед.

Райън сведе скромно очи.

— Всяка седмица се упражнявам на стрелбището.

— Виждаш ли? — В тъмните му очи настъпи промяна, проблеснаха искрици. — Моля те да ни помогнеш да го заловим. Тук обаче няма да успеем. Не и в тази къща. Твърде опасно е за теб и за семейството ти. Твърде опасно е за съседите.

Той потупа пистолета си.

— Зареден съм с глейзери.

Обезопасени куршуми. Мощни, могат да убиват, но не проникват през стени и не нараняват случайни минувачи. Наричат ги „квартални боеприпаси“.

— Лавинг обаче ще стреля с М4 или в МР5. Ще стане касапница. Ще пострадат невинни.

Той обмисли думите ми. Очите му се плъзнаха по мръсните чинии, сякаш ги забелязва за пръв път.

— Какво предлагаш?

— Ти, аз и още един мой колега ще сформираме защитен отряд. Ще заведем теб и семейството ти в подсигурена къща, за да сме в по-изгодна позиция от Лавинг. Хората ми или Бюрото ще се опитат да го заловят по улиците или в убежището му, ако го открият. Но ако се добере до нас — на което е способен — ти ще си ми от полза. Избрал съм отлична защитена къща.

Говорех тихо, за да му стане ясно, че молбата ми е извън протокола.

— Изглежда и преди си имал вземане-даване с него.

— Да — признах след кратко мълчание.

Докато размишляваше, откъм коридора долетя женски глас:

— Рай, онези мъже още са там. Започвам да…

Тя се появи на прага, застина и ме изгледа с присвити кафяви очи. Веднага разпознах лицето й от снимките, които ми беше изпратила Дюбоа. Джоан Кеслер. С маратонки, джинси и тъмен пуловер с цип, от който тук-там стърчаха нишки. Имаше приятни, макар и не мили или екзотични черти. По загорялото й лице личаха бръчици от слънцето. Явно прекарваше доста време на открито в градината — досетих се по ниско изрязаните нокти, два, от които счупени. Не изглеждаше атлетична, въпреки че за разлика от съпруга си беше стройна. Дългата й, къдрава, тъмноруса коса беше вързана на опашка. Носеше очила със стилни рамки, но с дебели стъкла — спомен от някогашната й кариера. Джоан Кеслер изглеждаше като типичен статистик в транспортното министерство.

Краткотрайната уплаха, изписала се по лицето й при вида ми — очевидно не беше ме чула да влизам — се смени с абсолютно равнодушие. Не каменно, студено или гневно, а вцепенено — жена, свикнала със света на книгите, предположих, потресена от събитията.

— Това е агент Корт. Работи в министерството на правосъдието. Бодигард.

Не поправих Райън нито за работодателя, нито за служебното си положение. Поех безжизнената ръка на Джоан и й се усмихнах бегло. Очите й останаха безучастни.

— Госпожо Кеслер…

— Джоан.

— Запозната ли сте със ситуацията?

— Рай ми каза, че е станало някакво объркване. Някой решил, че го заплашват.

Погледнах към Райън, който кимна в отговор. Със спокойно изражение заобяснявах на Джоан:

— Възможно е да е грешка, да, но е факт, че са наели човек да получи информация от съпруга ви.

Лицето й се изопна.

— Смятате, че наистина ни грози опасност — прошепна.

— Да. — Разказах й какво вършат „разузнавачите“ и кой е Хенри Лавинг. — Професионалист на свободна практика — обобщих.

— Нали не твърдите, че измъчва хората или нещо подобно? — тихо попита Джоан, взряна в съпруга си със зловещо безчувствени очи.

— Точно това твърдя — отвърнах аз.