Джефри Дивър
Пастирът (39)

Глава 38

Малко след десет през нощта се върнах в защитената къща в Грейт Фолс и извърших ритуала с кодовете, за да спусна „подвижния мост“.

В двора забелязах нова кола с включен двигател. Шофираше млад сътрудник от организацията ни.

Той ме забеляза, изключи мотора и излезе. Спретнатият афроамериканец на около трийсет кимна и приближи до мен пред стълбите към верандата. Забелязах как носът му трепна, когато застана до мен, и осъзнах, че съм привикнал е миризмата на изгоряло. Вече не я усещах.

— Здрасти, Джеф.

— Здравей, Корт. Добре ли си?

— Да.

Погледнах към колата, на чиято предна седалка различих друг млад мъж с кръгла, късо подстригана глава и очи, които ме изучиха набързо и продължиха да оглеждат околността.

— Изчакахме отвън, както нареди.

Джеф бе взел специален агент Тони Бар на половината път между къщата му и убежището, място, което с Фреди бяхме договорили предварително. Понеже примирието между мен и Уестърфийлд беше твърде крехко, реших да не съобщавам на никого извън организацията ми адреса на защитената къща. Страхувах се прокурорът да не го открие и да пристигне лично да разпита новата звезда в процеса срещу престъпната финансова схема в полицейското управление.

А и по принцип не обичам да предоставям каквато и да било информация.

— Проверихте ли го?

Намесен ли е Лавинг, трябва да се вземат всички предохранителни мерки. Джеф обаче обясни, че момчетата на Фреди са ни изпратили снимка на Бар и лицевият анализ потвърдил самоличността на агента.

— Впечатление?

— Дисциплиниран, концентриран, тактически подготвен. Не говори много.

Фреди оценяваше високо Бар.

— Бъдете нащрек. И двамата.

— Разбира се, Корт.

Приближих входа, натиснах бутоните на аларменото устройство и отворих.

Останах доволен, че Кеслерови не са наблизо. Нито Мари. Ахмад и Гарсия обаче бяха; знаеха, че е пристигнала кола от щабквартирата, но не и защо.

— Искам да поговорим — казах на Гарсия.

— Да, сър.

Наредих на Ахмад да огледа периметъра и той веднага излезе навън.

— Чух се с агент Фредерикс по пътя — подхванах.

— Да, сър, искам да кажа… Корт.

— Освобождава те.

Той замълча. Застиналото му изражение беше равностойно на стъписано ахване.

— Съжалявам, сър. Не разбирам.

— Преди половин час се видях с жена ти. В къщата ти.

Челюстта му увисна леко.

— Ти си?…

— Когато се обадих, ти каза, че си говорил с нея. За сина ви и за мача — така разбрах. И отидох да я посетя.

Осъзна накъде бия. Бях им забранил да водят лични разговори от защитената къща. Каквито и да било.

— Аз… Тя е бременна. Проверявам я от време на време. Бяха три минути, не повече. Използвах кодирания телефон.

— Казах й, че трябва да те открия, понеже нещо не е наред. От нея научих, че си в Грейт Фолс. До Харпър Роуд.

Не споменах ужаса и стъписването, изписали се по лицето й, когато се легитимирах и й съобщих, че съпругът й е в неизвестност.

Кръглото му лице сякаш подпухна. Той почервеня и заби очи в пода.

— Аз… изплъзна ми се… О, мамка му! Тя просто попита дали съм в Югоизточния или на друго опасно място. Споменах само, че съм като на хотел в Грейт Фолс… Иисусе, дали Лавинг ме е подслушал?

— Не.

По пътя за убежището бях помолил Хермес да проучи сигнала около къщата на Гарсия. Ако Лавинг слухтеше, устройството все още щеше да е там, за да събира информация. Нямаше данни да е поставял нещо наблизо. Реално погледнато, той навярно нямаше представа кой е Гарсия и каква задача изпълнява, нито пък къде е съпругата му. Но не в това беше въпросът.

— Тя?…

— Агент Фредерикс нареди да я приберат и да я преместят на сигурно място с децата. Ще те изпратя при тях. И двамата ще бъдете изолирани, докато случаят приключи.

Кимна нещастно.

— Съжалявам, сър… Не знам какво да кажа. Неопитен съм в охранителния бранш.

Прав беше, разбира се. Но простъпката му нямаше нищо общо със задълженията на пастира или клонинга. Той просто наруши дадената му заповед. А тя беше съвсем елементарна.

— Не искам да ме уволнят, сър. Обичам професията си.

— Разбирам, Руди. Засега само те отстраняваме от случая. Няма да те порицая писмено. Какво ще стане с кариерата ти, ще реши агент Фредерикс. Сега си събери нещата. Сътрудникът ми отвън ще те отведе при жена ти и децата.

— Да, сър. Благодаря за търпението, сър.

Той не разбираше, че щедростта ми е предизвикана от съвсем егоистични подбуди. Не можех да си позволя недоволни бивши подчинени — дори да са под ключ — които знаят местонахождението на подопечните ми. Поне докато не приключех случая. След това ми беше все едно дали ще го уволнят или не. Бих препоръчал на Фреди да го отстрани.

Ефективност. Рационална стратегия.

След миг Джоан влетя в коридора. Тръгна към мен. Примигна от миризмата и при вида на поопърлената ми кожа. Изстреля като картечница:

— Аманда? Как е тя?

Райън също се появи с вдигнати вежди.

Бях им се обадил от колата, разбира се, да им разкажа за успешното бягство от вилата на Картър. Обясних им, че и Бил, и Аманда са добре. Родителите обаче винаги се нуждаят от подробности и успокояване. Обясних им, че съм прибрал момичето под ключ.

— Исках да я чуя. Пробвах телефона, но не работи.

— Засега не искам никой да разговаря с нея. За да остане местонахождението й в тайна.

— Защо да не бива да говори с мен?

— Може да спомене къде е.

— Защо не бива да научаваме? — попита Райън.

— Лавинг знае какъв натиск може да окаже върху теб чрез нея. Не искам в ефира да се чува и намек за местонахождението й. Знаем, че е на сигурно място. Картър е с нея и двамата са под строга охрана.

— Мислех, че не искаш да използваш килия — обади се Джоан.

Отбелязах колко бързо усвоява жаргона ни.

— По принцип не предпочитам. Но обстоятелствата се промениха — добавих. — Тя изглежда се справя по-добре от Картър. Той беше прав, когато каза, че Аманда притежава силен характер.

Райън пиеше кафе. Не надушвах алкохол.

— Елиминирахме случая „Греъм“ — обясних им.

— Какво откри?

Съобщих им, че синът на Греъм е подправил чека.

— Защото не искал да се връща в колежа.

Джоан поклати глава, удивена може би от порядките в семейството, породили необходимостта от подобна тактика.

Масажирайки ранения си крак, Райън отбеляза:

— Повечето деца просто се отказват да учат. Не нарушават закона. Престъплението си е престъпление, дори жалбата да е оттеглена. Аз пак мога да осъдя момчето.

След кратко колебание попитах:

— Познаваш ли Греъм?

— Да.

— Как го намираш?

— Досадник. — Кеслер очевидно схвана накъде бия и кимна. — Не обвинявам момчето, че е действало на своя глава. Май по-добре да прекратя случая.

— Кой се е обадил в управлението на Райън да оказва натиск? — почуди се гласно Джоан.

Някой могъщ…

— Сигурно някой от шефовете на Греъм в Пентагона. Няма значение на този етап. Не ни засяга.

Без да поглежда към мен, Руди Гарсия излезе. Застанах до вратата и проследих как се качва в колата и махва на Тони Бар да слиза. Представих мълчаливия, мрачен агент на подопечните си и на Лайл Ахмад, който — след като му кимнах — го извика настрани и му описа процедурите, които следваме в убежището. Агентът схващаше бързо и аз се зарадвах, че Фреди ми го е пратил.

— Райън — обадих се, — ще те помоля за услуга.

— Разбира се. Каква?

— Всички папки по административната задача, с която се занимаваш?

— Ммм… имаш предвид счетоводната каша.

Той махна с ръка към масата в дневната, покрита с папки от полицейското управление.

— Точно така. Искам да изпратим копия на един прокурор.

— Да не би да смяташ, че някой преследва Райън заради тях? Открил е нещо незаконно, нещо в управлението?

— Не — отвърнах.

— Тогава?… — удиви се Джоан.

Замислих се как най-добре да опиша стратегията си спрямо Уестърфийлд и в крайна сметка ми хрумна следното:

— Искам да подхвърля кокал на едно куче.