Джефри Дивър
Пастирът (34)

Глава 33

Хората предпочитат да отбягват миналото.

Естествено е, предполагам. Когато претегляме думите и делата си, онова, за което съжаляваме, навярно е по-незначително от чудесните спомени, но изпъква по-ярко като жарава, отказваща пряко волята ни да изтлее.

Без миналото обаче моята професия не би съществувала. Дали заради стореното добро, извело ги в полезрението на наемниците, както в случая с Райън Кеслер, или заради кървавата предистория на професионалните убийци, те попадат в обсега ми вследствие на извършеното преди месеци или години.

В момента обаче, движейки се възможно най-бързо по притъмнелите хлъзгави пътища към Лаудън, аз размишлявах върху миналото по друга причина. Двайсет минути ме деляха от миналото на човека, взел на мушка подопечните ми, минало, което би могло да ни помогне да открием сегашното му местонахождение.

Миналото на мъжа, измъчвал и убил наставника ми.

С нетърпение очаквах да върна лентата и да науча възможно най-много за него.

Информацията от братовчед му — че продажбата на семейната къща по същество е сделка със скрити клаузи — означаваше навярно, че вътре може би са останали ценности, осветляващи фамилната история десетилетия назад. Ще намеря ли снимки на Лавинг като малък? Или детските му играчки?

Припомних си отново една от първите задачи, които бях поставил на Дюбоа преди сблъсъка с Лавинг на Роуд Айлънд. Протежето ми трябваше да научи възможно най-много за сестрата на Лавинг — Марджъри. Дюбоа се зае със задачата с присъщата си изтощителна енергия и написа биография на жената, споделила тийнейджърските си години с брат си, преди той да стане престъпник и да прекъсне връзката със семейството. Бях убеден — погрешно, както се оказа — че подробностите за живота на сестра му може да ни отведат при него. Дюбоа разбра за борбата й с рака, за привидното възстановяване и последвалото влошаване и накрая за трагичната й смърт в река Ококуан, приток Чезапийк.

Нищо полезно за преследването на Лавинг, но с удоволствие изчетох бележките на Дюбоа за единствения човек, с когото Лавинг бе поддържал искрена и постоянна връзка.

Исках да науча повече и се надявах старата къща да ми помогне.

Нищо чудно, разбира се, родителите на Лавинг да бяха изтрили всякаква следа от присъствието му, след като са узнали за престъпленията му. Ако имах дете като него, щях ли да постъпя така?

Обади се Клер Дюбоа. Беше събрала допълнителна информация за къщата. Еднофамилната осемдесетгодишна постройка с двор около осем декара се намираше в околностите на Ашбърн — просторен район между летище „Дълес“ и Лийсбърг, осеян с еднофамилни къщи, никнещи все по-нагъсто заради преместването на вашингтонските служители все по-далеч от града.

От близо година и половина в къщата на Лавинг не живеел никой, но собственикът изпращал от време на време хора за неотложни ремонти и поддръжка на градината. Собственикът заявил, че не се е чувал с Лавинг от години.

— Очевидно не си ползвала само „Гугъл“ — похвалих Дюбоа.

— Интересно. Собственикът ми се стори гузен, въпреки че не е направил нищо незаконно. Изпитваш ли угризения, езикът ти се развързва.

Десет минути по-късно забавих по виещия се асфалтов път без улично осветление и сверих номерата. Паркирах сред гъст храсталак на петдесетина метра от къщата. В околността имаше шест-седем къщи, всичките на известно разстояние от шосето. По земята около мен се валяха боклуци, а парче от заден мигач свидетелстваше за коварните завои и лошата видимост.

Извадих мобилния си телефон и се обадих на Фреди.

— Взе ли съдебната заповед? — попитах.

Поспорихме дали ще ни потрябва, но при подобни операции е най-добре, на първо място, споровете да се избягват, а ако откриехме полезни улики в къщата, не исках да предоставям на някой обигран адвокат възможността да ги анулира.

— Да.

— Къде си?

— На петнайсетина минути. Може и по-малко. Ти?

— Тъкмо пристигнах.

— За бога, Корт, колата ти няма червена лампа! Ще се убиеш, ако караш така.

— Исках да побързам. Смятах, че може да го открия тук.

— Но сгреши.

— Да. Гледам към къщата. Тъмно е. Никакво движение. Но в гората наоколо има поне петдесет добри позиции за стрелба. Носите ли термални радари?

— Разбира се, но щом е гора, сърните ще ги активират. А Бамби няма снайпери.

— Влизам тихо — казах, без да отлепям очи от къщата.

Прекъснах връзката и слязох от колата. Извадих бронежилетката от багажника, закопчах я и си облякох черното яке. Вдъхнах хладния есенен въздух и застанах между два дъба с широки стволове. Мъгла пълзеше около къщата, отдалечена на двестатина крачки от шосето. Чувах скрибуцането на щурците, оцелели след края на летните дни. И квакането на жаби. Над мен тихо пърхаха прилепи.

Не съм суеверен и не вярвам, че можем да усетим духовете на мъртвите. Но не отричам, че понякога сетивата се изострят, мисли и спомени за нещо преживяно подклаждат прозрения, които наподобяват шесто чувство. Не предусещах заплаха, но нещо ме подтикна да извадя незабавно оръжието си, да застана нащрек и да не се отпускам. Едва не си прищипах сухожилието на врата, когато се извърнах и различих силуета на мъж. Прицелих се с пръст върху спусъка на глока. Задъхан се облегнах на твърдия, грапав ствол на дървото. Едва след секунда филизите, преобразили се в наемен убиец, се разделиха на вятъра и после бавно се сближиха отново.

Мъжки силует, но само силует.

Което не означаваше, че тревогата ми е безпричинна. Нищо чудно Лавинг наистина да се крие някъде тук.

Обърнах се пак към къщата. Двуетажното имение с фронтони беше боядисано в тъмнокафяво. Майсторът на собственика владееше добре градинарството и зле — дърводелството и бояджийството. Парапетите и стълбите бяха разкривени, а три бежови капака висяха пред прозорците на последните си панти. Боята на фасадата се лющеше. На предната веранда, заела протежението на целия първи етаж, имаше люлка, закрепена за горните греди само на един синджир.

Озърнах се пак. Никакъв признак за човешко присъствие. Вгледах се пак във верандата и се запитах дали като малък Лавинг се е люлеел тук през летните или есенните вечери. И с кого? Отвъд порутените колове на оградата в задния двор забелязах ниви. Дали е гонил зайци там? Носеха се слухове, че на младини измъчвал животни. Не им вярвах. Нищо не подсказваше, че Лавинг е садист и извлича удоволствие от физическата болка, която причинява; знаех, че когато поставя шишенцето спирт и шкурката до човека, от когото трябва да изтръгне информация, основната му мисъл повтаря моята — „каква е целта и как най-ефикасно да я постигна“.

Взрях се в тъмните прозорци, два, от които бяха пробити от куршуми. Обезлюдени къщи като тази по правило привличат вниманието на местните деца. Знаех го от къщата в Удбридж, където живяхме с Пеги. На две преки от нея имаше изоставено викторианско имение и всички деца от квартала се опитваха да се вмъкнат в опасната постройка. Ходих в градския съвет да изискам да укрепят оградата. След известно протакане го направиха.

За пореден път се запитах дали Кеслерови или Лавинг събуждат спомените. Отпъдих ги и се зарекох да не се разсейвам повече.

Чух приближаващи коли, но не видях светлини. Обадих се на Фреди да му съобщя къде съм. След няколко минути той и тактическото подкрепление се присъединиха към мен.

— Открихте ли нещо у братовчеда? — попитах.

Агентът оглеждаше периметъра. Същото правеха и колегите му, покривайки различни посоки.

— Няколко капки кръв на паркинга на петдесетина крачки от къщата. Нищо друго. Никакви следи от гуми. Нищо. Ти какво очакваше?

Вярно. Лавинг не би оставил дири, отвеждащи към леговището му.

— Искам да действаме — казах и посочих къщата.

Обърнах се към агентите от тактическия екип и прошепнах:

— Откакто съм тук, не съм забелязал признаци за човешко присъствие. Лавинг може и да не помни какво е казал пред братовчед си и да дойде да отдъхне или да си прибере вещите. — Изгледах ги сериозно. — Възможно е обаче да го е казал нарочно, за да стигне до нашите уши. И да е устроил капан. Помнете, че има и партньор.

Очите им напрегнато изучаваха земята, дърветата, черните прозорци на къщата.

Разделихме се на три групи. С Фреди поехме начело.