Джефри Дивър
Пастирът (32)

Глава 31

Стигнах Дюпон Съркъл, някогашен дом на фабрики за обработка на памук, на воден канал и на известна кланица, а понастоящем — сред най-модерните квартали на столицата.

Навигационната система, чийто звук ужасяващо наподобяваше гласа на Крис Тийзли — асистентката на Уестърфийлд — ме отведе пред витрина на Кънектикът Авеню. Беше магазин за употребявани дискове, а персоналът се състоеше от няколко мудни консултанти. Клиентите бяха предимно около двайсетте, плюс неколцина раздърпани, брадясали любители на музиката на моя възраст. Приближих до младежа зад касата, идентифицирах се и извадих снимка на азиатеца, прибрал златните монети в Ню Джърси — заподозрения в случая с подправения чек на Греъм.

Момчето заяви, че не знае нищо. Разпитах още четири-пет души. Никой не беше чувал нито за фалшиви чекове, нито за азиатеца.

Най-сетне се озърнах за последно наоколо и отворих входната врата, на която висеше старомодна камбанка. Огледах се и се запътих към съседното кафене. Дюпон Съркъл разчита на шика, а кафене „Кафѐ“ го въплъщаваше в пълна степен. Подсказваше го както ударението, така и табелката с надпис „25 долара за сто грама“ върху кутиите с тъмни зърна. Поръчах си черно колумбийско кафе — най-евтиното в менюто с екзотични отвари, нито една от които не бих нарекъл кафе, колкото и да са вкусни.

В ума ми изплува неканен образ отпреди няколко години — как Пеги поръчва любимото си мокачино. Така и не разбрах какво всъщност представлява. Но си спомних как сърцевидното й лице се привежда към чашата с нетърпеливо предвкусване. Веднъж ми каза, че обича да пазарува хранителни стоки, понеже й е приятно да наблюдава как хората избират любимите си лакомства.

— Животът е тежък — каза тя. — Дребните неща ни помагат да оцелеем.

„Колко вярно“, помислих си тогава. А сега знам колко е вярно от личен опит.

Отпих от кафето, оставих вдигащата пара чаша и започнах да пиша съобщение за напредъка ми по случая „Греъм“. Чух проскърцване — входната врата. Взрян в екрана на телефона, усетих, че над мен надвисва сянка. Вдигнах очи към лицето на мъж в началото на двайсетте — бял, симпатичен, строен, в джинси и омачкана риза на райета.

— Да?

— Работя в музикалния магазин, където беше току-що.

Не казах нищо и той повтори:

— Работя там.

— Как се казваш?

— Стю. — Огледа ме внимателно. — Разпитваше нещо. В магазина?

Произнасяше изреченията въпросително. Втренчих се в него. Той сведе припряно очи.

— Какво искаш? — попитах накрая.

— Разпитваше за Джими Сун? Познавам го.

— Знаеш ли къде е сега? Трябва да го открия.

— Агент от ФБР ли си?

— Къде е Джими? Знаеш ли?

Колебание.

— Не. Не знам.

— Седни — посочих масата.

Той се настани и опря китки. Понякога разговарям с хора, заели подобна позиция, но по принуда — понеже ръцете им са в белезници.

— Откъде познаваш Джими? — попитах строго.

— Отбива се в магазина. Обича музиката. Защо го търсиш тук? В магазина?

— Проследих го по кредитната карта. Пазарува там.

— О, да.

— В сериозна беда е. Ще му помогнем, ако успеем да го открием.

— Мислех… искам да кажа… чух за някакъв проблем. С чек.

— Подправен чек.

— Но жалбата е оттеглена. Сигурен съм. Не може да е в беда.

Той вдигна ръце и се усмихна бегло. Аз не отвърнах на усмивката.

— Полицейското управление във Вашингтон е прекратило случая.

— Ами…

— Но престъпленията са под юрисдикцията на различни институции. На географски принцип, да речем. Ако например си мамил хора от различни райони, си подсъден в петдесетте щата. Отделни процеси във всеки. Юрисдикцията обаче може да е държавна. Убийството на федерален агент е и федерално, и щатско престъпление.

— О!

— Този Джими Сун е откраднал чекова книжка във Вашингтон. Местната полиция може да реши да прекрати случая. Но той е прал пари чрез интернет.

— Прал е пари?

— Купил златни монети и ги продал срещу пари в брой. Нарича се пране на пари.

— Така ли?

— Да. А това е в моята юрисдикция. Извършено е сериозно федерално престъпление. И Стю, ако имаш информация за Джими Сун, съветвам те да ми я съобщиш. Да се лъже федерален агент също е престъпно. Прикриването на заподозрени или възпрепятстването на силите на реда се наказва. Тежко.

— Но щом никой не е пострадал и жертвата не иска разследване… Искам да кажа… какъв е проблемът?

— Желанията на жертвата нямат значение.

— Не разбирам…

— Е, Стю, да речем, че съм те убил. — Той примигна. — Ти си мъртъв. Нямаш никакви желания. Така ли е?

— Е, да.

— Но все пак е извършено престъпление. Или да речем, че съм гангстер. Открадвам ти колата, но ти се страхуваш от мен и не искаш да докладваш в полицията. Много свидетели обаче са ме видели. Полицаите могат да ме арестуват. Ти няма да свидетелстваш, но другите ще дадат показания. И аз ще отида в затвора.

— Не го знаех.

— Нося заповед за задържане на Сун — потупах джоба си.

— Така ли?

— Заснели са го видеокамерите пред пощенските кутии, откъдето е взел златните монети, купени с парите от подправения чек.

— Но…

— Откъде познаваш Джими? Бъди честен, Стю.

Младият мъж отново сведе глава.

— Той ми е партньор. Любовник.

— Разбирам. С теб ли живее?

— Не. Родителите му са много консервативни. Подозират, но не знаят със сигурност.

— Ще му направиш услуга, ако го посъветваш да се предаде. Агенцията за вътрешна сигурност вече му е изготвила досие.

— Вътрешна сигурност?

— Антитерористичната служба.

— Терористична? — ужаси се Стю.

— Изглежда Сун е откраднал парите под давлението на севернокорейското правителство, за да изнудва жертвата — Ерик Греъм. Той работи за Пентагона.

— О, за бога! Не, не…

— Забелязвал ли си нещо, което подкрепя тези подозрения?

— Не, разбира се. Той е страхотно момче. Мило. Семейството му е от Южна Корея.

Усмихнах се.

— Е, терористите понякога са изключително чаровни. Много шпиони от севера действат около Сеул.

— Той не е терорист — прошепна Стю.

— Е, това ще решат прокурорите и съдът. Моята работа е да го задържа. Без да го нараня, надявам се. Но…

— О, боже!

Наклоних се напред.

— Хора като него обикновено са опасни. В района действа специален екип. Чакаха знак да нахлуят в магазина, ако го бях открил там. Сега се насочват по други следи. — Погледнах смръщено часовника си. — Преди двайсет минути се чух с втория екип. Смятат, че са го намерили. ФБР е издало разрешение да бъде заловен жив или мъртъв, ако не се предаде незабавно.

Младият мъж ахна.

Огледах бледото му, изпито лице.

— Ако държиш на него, трябва да ни помогнеш. Окаже ли съпротива, може да умре. Тактическите ни екипи са обучени да предотвратяват самоубийствени атентати и прочее животозастрашаващи прояви.

Стю се разплака. Огромни сълзи се застичаха по страните му.

— Аз измислих всичко — призна пресекливо, — а не Джими. Той просто ми помогна. Господи, обади им се — на хората от ФБР. Кажи им, че не е опасен.

Намръщих се.

— Трябва да ми обясниш по-подробно.

— Аз откраднах чековата книжка. Аз разкрих онлайн сметката. Аз, а не Джими. Той само прибра монетите от пощенската кутия.

— Опасявам се, че не разбирам.

Стю избърса лице.

— Човекът, чийто чек е откраднат?

— Ерик Греъм.

— Той… Той ми е баща.

— Значи ти си Стю Греъм!

Той кимна.

— Не мога да повярвам колко глупаво съм постъпил. Аз… О, как се прецаках! Моля те, обади им се!

— След като ми обясниш всичко.

— Толкова е безумно!

— Разкажи ми, Стю. Колкото по-бързо узная истината, толкова по-добре за Джими.

Той попи очите си.

— Татко е… доста упорит. Откакто се помня, настоява да уча в неговия университет — „Принстън“. Бил е популярен, първенец на випуска. Държеше да последвам примера му. Но аз не исках. Мястото ми е тук. — Махна с ръка, сочейки явно Дюпон Съркъл. — Тук се чувствам добре. Обичам Джими, приятелите ни. Не ставам за Бръшляновата лига. Но татко не искаше и да чуе.

— Какво общо има това с подправения чек?

— Аз съм проклет страхливец. — Той грабна още една салфетка и си издуха носа. — Не събрах сили да му призная, че не искам да се връщам в колежа тази есен. Страхувам се от него. Мама също. Всички се страхуват от него. Той все повтаря: „Няма да си третата ми дъщеря, нали?“. Накара ме да тренирам ръгби. Седемдесет килограма съм! Аз и ръгби? Но той не ме оставяше на мира. „Бъди мъж. Следвай стъпките ми!“ Не събрах сили да кажа „не“.

— И подправи чека, за да не може да плати таксата?

— Жалко, нали?

— Накарал си Джими да вземе златните монети, които си купил?

Стю кимна.

— Нищо лошо не е направил. Кълна се. Просто ми помогна. Семейството му живее в Ню Джърси. Затова решихме да поръчаме монетите там, а не във Вашингтон.

— А баща ти разбра и оттегли жалбата?

Той кимна.

— О, разбра, и още как!

Представих си какъв пожар е избухнал.

— Какво направи с парите?

— Не беше заради тях.

— Ясно, но искам да ми отговориш.

— Задържахме малко. Останалите дарихме на фонд за научни изследвания за СПИН и на „Амнести Интернешънъл“. Омразно ми е, че татко си изкарва прехраната, създавайки оръжия. Това работи в Пентагона. Толкова е горд. Самодоволен. Исках парите му да послужат за нещо добро.

— Дай ми името на някой в „Амнести“, който да потвърди думите ти.

Стю прехвърли указателя на блекбърито си и ми продиктува име и номер.

— Чу ли? — попитах.

Той примигна отново и сбърчи чело.

— Не говоря на теб — обясних.

— Обаждам се — каза в слушалките Клер Дюбоа.

Обърнах се към Стю:

— Ще почакаме малко.

Младежът отпусна рамене и си издуха пак носа. Озърна се наоколо и се засмя тихо.

— Идваме често тук. С Джими.

Замълчах.

— Знаеш ли какво ми каза завчера?

— Какво?

— Всички свързват Корея с чая. Като Китай и Япония. Но през деветнайсети век последният корейски император Сунджон обичал западната култура и винаги сервирал кафе в двореца. С баща му пийвали кафе и обсъждали световните дела. Мълвата се разнесла и поданиците също започнали да пият кафе. По примера на императора. В Корея пият повече кафе, отколкото във всички останали азиатски държави. Има дори термин за проститутките в кафенетата — наричат ги „дабанг“ момичета.

Той млъкна. Рядко бях виждал по-нещастен човек от него.

Сълзите шурнаха отново.

— Моля те — простена. — Обади се на ФБР. Кажи им, че Джими не е опасен!

После чух гласа на Дюбоа:

— Корт. Проверих. Дарили са на „Амнести Интернешънъл“ трийсет и една хиляди.

— Добре. Кажи на екипите да се оттеглят.

— Какво? — попита тя.

— Ще ти се обадя след минута.

Прекъснах връзката.

При други обстоятелства бих поизмъчил малко Стю, но не бях забравил арогантността на Греъм и колко обидно се бе държал с Дюбоа.

— Няма смисъл да се ровим повече — казах. — Засега ще преустановя разследването, стига да няма рецидиви.

— Не, сър. Не! Обещавам.

Станах и се запътих към вратата. Обърнах се.

— Догодина баща ти може пак да събере пари. Или да вземе заем, за да плати таксата ти. Просто любопитствам. Как ще постъпиш тогава?

Младежът ме погледна със зачервени очи. Стисна челюсти.

— Ще му кажа да върви по дяволите.

Повярвах му. Не се сдържах и отговорих:

— Добре.

Излязох от кафенето.

Е, вече бях разбулил мистерията около единия случай на Райън Кеслер. Обадих се на Дюбоа.

— Прав беше — каза тя.

Теорията ми хрумна в дневната на Ерик Греъм, след като огледах интериора и снимките и проследих реакцията му, когато Дюбоа изложи идеята си защо е бил нает Лавинг. Реших, че отчасти е искрен и никой не го изнудва. По стената висяха снимки на млад мъж — сина му, предположих — с негов връстник от азиатско потекло, който силно напомняше заподозрения на кадрите от охранителната камера пред пощенската кутия. Както винаги, Дюбоа проучи подробно информацията от фотографиите, които заснех, докато се преструвах, че пиша съобщение. С помощта на ОРК провери номера на кредитни карти, лицеви профили, постинги в социални мрежи и блогове, училищни архиви, искове за застраховка, телефонни обаждания, десетки други бази с данни.

Джеймс Сун нямаше досие, беше активен поборник за правата на хомосексуалистите, студент в „Джордж Вашингтон“, жител на Дюпон Съркъл.

Научих, че Стю работи почасово в музикалния магазин на Дюпон Съркъл.

Бях забелязал, че арогантният Ерик Греъм е превърнал дневната си в светилище на „Принстън“, и реших, че между бащата и сина сигурно зее пропаст. Но трябваше да потвърдя теорията си и затова дойдох тук.

— Може ли да попитам нещо? — обади се любопитно Дюбоа. — Ти заплашваше с твоята съдебна заповед, а аз блъфирах с моята?

„Добре“, помислих си. Протежето ми вече си беше възвърнало формата.

— Мнимата ми заповед се отнасяше за Джими. Той не беше в кафенето да разобличи блъфа ми. Твоята щеше да е за самия Греъм. Ако беше поискал да му я покажеш, какво щеше да правиш?

— О. Хартията покрива камъка.

Макар да държах в тайна личния си живот дори от нея, Дюбоа знаеше, че съм страстен поклонник на игрите.

— Умно — отвърнах й. Наистина го мислех.

— Значи се връщаме към идеята, че случаят „Памук“ е причината да вземат Райън на мушка.

— Точно така.

— Аз… чакай! — Гласът й прозвуча напрегнато. — Тъкмо получих имейл. Информация за лекар, който може да е прегледал Лавинг.

— Да?

— Чета… Братовчед му е.

След като Лавинг уби Аби Фалоу, проучихме биографията му и се опитахме да открием роднини. Той беше роден във Вирджиния, но нямаше близки на по-малко от стотина мили от столицата. Родителите му бяха починали. Имаше една сестра, с която поддържаше връзка, но и тя бе загинала при инцидент преди няколко години.

Знаех и за братовчеда.

— Онзи, дето е учил в Нюйоркския медицински университет, нали?

— Да. Но е получил разрешително да практикува тук и преди две години се е преместил във Фолс Чърч. Лекар е в болница „Арлингтън“ — обясни Дюбоа. — Сега преглеждам телефонните разпечатки… Половин час след като Лавинг е бил ранен край къщата на Картър, са се обадили на стационарния телефон на братовчеда. Блокиран номер. Разговорът е продължил три минути.

— Що за човек е?

— Неженен, на трийсет и две. Няма полицейско досие. Само няколко пътни нарушения. Казва се Франк Лавинг. Работил е в спешна помощ, сега е специалист по вътрешни болести. Завършил е Медицинския университет в Ню Йорк с висок успех.

Продиктува ми адреса.

Благодарих й, запалих хондата, въведох адреса в навигационната система и се влях в потока от автомобили. Обадих се на Фреди и му съобщих, че съм елиминирал подправения чек на Греъм като следа към поръчителя. И по-важното — че навярно съм открил къде са оказали медицинска помощ на Лавинг.

— Мислиш ли, че още е там?

— Ще си тръгне възможно най-бързо. Но да приемем, че е там. Придвижи се бавно и тихо с няколко малки тактически екипа.

— Ще ги свикам незабавно.

— И Фреди…

— Не уведомявай Уестърфийлд — довърши агентът.

— Точно така — казах.

— Няма проблем. Кучи син е, съгласен съм с теб. От друга страна, асистентката му си я бива.

— Ако си падаш по перли — обадих се.

— Добро включване, синко — изхихика Фреди. — Тази задача разкрива непозната страна у теб.